свързано с Катрин.
През последните няколко дни, откакто леля Уини се върна в Лондон, нещо неусетно се промени между тях. Катрин беше отнесена и необичайно вглъбена в себе си. Рядко се виждаше дори с малкия Майкъл. Люсиен бе доловил промяната в настроението й, въпреки че нямаше представа за причината. Поради това предпочете да я остави известно време сама със себе си и избягваше да я посещава дори нощем в спалнята.
Макар тялото му да копнееше за нея, Люсиен си наложи да стои далече от нея с надеждата, че след време тя ще възвърне доброто си настроение. До момента обаче това не се бе получило. Нощем, докато лежеше в огромното си, празно легло, тялото го болеше от страстта към нея, но това съвсем не беше всичко. Искаше просто да бъде с нея, да лежи до нея и да я обгръща с ръцете си, докато тя спи.
Ужасяваше го дори самата мисъл, че започва да иска от жена си нещо повече от обикновено приятелство и горещи страсти нощем, но явно бе така. Понякога осъзнаваше, че се напряга да чуе гласа й, приглушения й смях, когато се разминават по коридора. А денем стоеше пред прозореца и се взираше в градината само за да я зърне, да види играта на слънчевите лъчи в косите й.
Преди два дни й купи подвързано с кожа томче със сонетите на Шекспир. Надяваше се поезията да я разсее от меланхолията, в която бе изпаднала.
— Купил си това за мен? — Тя сякаш не вярваше, че е възможно той да й достави такова малко удоволствие, и тази мисъл му се стори смущаваща.
Той прочисти гърлото си.
— Мислех… Надявах се да ти хареса. Напоследък ми изглеждаш малко разсеяна.
За миг би могъл да се закълне, че е видял сълзи в очите й.
— Благодаря ти, Люсиен. Винаги ще ценя тази книга.
Тя прие книгата и я притисна към гърдите си, сякаш листата са изваяни от злато, а не от обикновена хартия. Усмихна му се толкова лъчезарно, че нещо се обърна в гърдите му.
Люсиен още по-ожесточено пришпори коня през полето, успокои го и го насочи към големия каменен отломък, който се изпречваше насреща му. Жребецът се справяше великолепно с препятствията. Той прескочи с лекота камъка и маркизът го пришпори към високата преграда, която пресичаше потока. Животното прескочи и нея като истински шампион, а Люсиен го потупа одобрително по врата и го насочи обратно към замъка.
Още две препятствия бяха преодолени по пътя. Приятно му беше да препуска срещу приятния пролетен ветрец, далеч от смущаващите мисли за Катрин. Жребецът стигна до ново препятствие — камък, по-висок от предишните. Повечето коне биха се отдръпнали пред това предизвикателство. Люсиен знаеше, че Блейд ще се справи. Когато приближиха препятствието, конят се напрегна, сякаш се съсредоточаваше, а маркизът се приведе на гърба му и двамата полетяха във въздуха. Почти се бяха приземили отсреща, когато до слуха му достигна зловещ звук. Седлото се раздвижи под него и се вдигна във въздуха, а Люсиен полетя към земята.
Конят се приземи необичайно тромаво и едва се задържа на краката си. Рамото на Люсиен се отърка о грапавата повърхност на камъка, а в следващия миг главата му се удари в земята. Почувства, че го обгръща тъмнина, предметите наоколо сякаш се разляха и светът изчезна от погледа му.
Нямаше представа колко точно е бил в безсъзнание, но със сигурност не беше повече от минута или две. С усилие се изправи на крака, тръсна глава, за да се съвземе, и се облегна на сивия камък за опора. В главата му сякаш блъскаха тежки чукове. На рамото му вече се оформяше синина, кокалчетата на ръцете му бяха издрани, но с изключение на тези леки контузии не беше сериозно ранен. Бялата му риза висеше, разкъсана почти до кръста, по брича му бяха полепнали прах и листа. Леко пръхтене насочи вниманието му към Блейд, който стоеше на няколко фута от него. Юздите му висяха, а хълбоците и ноздрите му потрепваха от уплаха. Седлото се търкаляше в прахта, до копитата му.
Борейки се с лекото замайване, маркизът се приближи към коня. Говореше му нежно и го потупваше успокоително по врата, докато го оглеждаше за наранявания. За щастие, не откри нищо обезпокоително и се наведе да провери седлото. Още от пръв поглед откри причината за инцидента — просто ремъците се бяха скъсали. Той коленичи и се вгледа по-внимателно.
На пръв поглед изглеждаше, че коланът просто се е скъсал, но седлото не беше старо и със сигурност бе отлично поддържано. Маркизът отново се вгледа в разкъсаните краища на ремъка и този път забеляза кръгообразните следи по кожата, които я бяха изтънили. Достатъчни бяха минути по-бурна езда като днешната, моментно опъване при някой скок, и ремъкът непременно щеше да поддаде.
Люсиен изруга гневно през зъби. Падането му от коня не беше нещастен случай. За трети път в продължение на няколко седмици едва не бе изгубил живота си. По дяволите! Борейки се да овладее несдържания гняв, който нахлуваше в кръвта му, той хвана поводите на коня и се насочи към къщата.
Слугите шепнеха оживено по ъглите. Докато вървеше по коридора към кухнята, Катрин дочу приглушения разговор на малката групичка, скупчена до вратата. После някой внезапно я отвори и Фани се втурна по коридора с такава скорост, че едва не се сблъска с Катрин.
— Милейди! Моля за извинение! Не знаех, че сте тук!
— Какво има, Фани? Какво става тук?
Момичето тайнствено се огледа, после дръпна господарката си в ъгъла, където нямаше опасност някой да ги чуе.
— Негова светлост, милейди! Ремъкът на седлото му се скъсал и господарят е паднал много лошо. Казал на момчетата в конюшнята да не ви притесняват, но ние решихме, че трябва да знаете.
Пулсът на Катрин се ускори.
— Той къде е? Лошо ли е ранен?
— Джоуи каза, че е добре. Бил само малко замаян. Но нямам представа къде е, може все още да е в конюшнята.
Катрин не дочака да чуе повече, само набра полите си в ръка и се втурна към задната врата. Когато стигна до конюшните, намери само Бени, който старателно бършеше потта от лъскавата козина на Блейд. Люсиен не се виждаше наоколо.
— Знаеш ли къде мога да намеря негова светлост, Бени? Чух, че е претърпял злополука.
— Тръгна към къщата, милейди. Беше добре, само малко си е ударил главата. Нищо сериозно.
Нищо сериозно. Отдавна беше научила, че мъжете винаги отговарят така, без значение колко страшна е раната. Тя се обърна и се втурна обратно към къщата, но точно пред вратата на конюшнята видя седлото на Люсиен и в съзнанието й се загнезди неприятно подозрение. Внезапно променила намеренията си, тя се наведе да разгледа сбруята. Веднага видя, че ремъкът е скъсан.
На пръв поглед всичко й се стори нормално. Ръбчетата бяха грапави, а не прави и гладки, както би могло да се очаква, ако кожата е била срязана предварително. Тъкмо щеше да въздъхне с облекчение, когато нещо странно привлече погледа й. Коланът не беше срязан, но някой бе издълбал мънички дупчици в кожата, за да я изтъни. Когато се скъсаше, ако никой не се загледаше внимателно, всичко щеше да изглежда като нещастен случай.
Ледената тръпка на страха скова гръбнака й. В гърлото й заседна смазващо чувство за паника. Ужасена, Катрин сграбчи полите си, втурна се лудешки към задното стълбище и нахлу в покоите на съпруга си, без дори да почука на вратата.
Люсиен все още не се беше съблякъл, но гърдите му бяха голи, докато се взираше в овалното огледало на гардероба си. Той плисна шепа вода върху лицето си и струйки бистра течност плъзнаха по шията и в косъмчетата на гърдите му. При всяко движение мускулите на гърдите и гладкия му корем се свиваха и отпускаха.
За миг Катрин се почувства неспособна да помръдне от мястото си. Просто стоеше, омагьосана от голата мъжка плът, която я приканваше да я докосне и погали. Не беше идвал в спалнята й почти от две седмици и вече непоносимо й липсваше.
Но дори не беше осъзнавала колко много й е липсвал, докато не го видя да стои полугол пред огледалото.
Той избърса лицето си с хавлиена кърпа и насочи вниманието си към нея.
— Очевидно си разбрала, че съм паднал. Уверявам те, че се чувствам съвсем добре. Неведнъж съм
