— Това е прекрасно, Сайлъс. Гилфорд не е никак далече. Така ще можете да ни посещавате по- често.
— Ще ми бъде много приятно. — Той отпи глътка чай. — Знаете колко изострено е общественото мнение и колко е трудно да се правят научни проучвания върху човешката анатомия. Точно затова приех тази работа. Училището е малко и много закътано. Досега само веднъж жителите на града са се опитали да протестират срещу предметите, които преподаваме. А и това е едно от малкото учебни заведения, които одобряват дисекцията на човешко тяло като инструмент на познанието.
В средновековието дисекцията на човешки труп е била забранена от църковните канони. Дори и сега стотици години по-късно, изучаването на човешкото тяло се посрещаше с възмущение от обществото. Лекарите получаваха само най-належащата информация. Повечето хирурзи добиваха знанията си на бойното поле, а не в учебната лаборатория. Освен това общественият им статус не надминаваше този на бръснаря — каквито болшинството от тях в действителност бяха. Но съществуваха и други хора — хора като Сайлъс, които твърдо вярваха, че умението да лекуваш се основава на задълбочени познания върху човешкото тяло.
— Радвам се, че най-после сте открили място, където да продължите изследванията си — поздрави го искрено Катрин.
— А да знаете само какви неща открих! Хрумна ми, че ако все още се интересувате от такива неща… бихте могли да дойдете в Гилфорд и да видите над какво работим в момента.
Катрин рязко подскочи и едва не разля чая в чашата си.
— О, доктор Кънингам, толкова бих се радвала да дойда! Не можете дори да си представите колко ми липсват вашите уроци.
— Разбира се, трябва да бъдете предпазлива. Би било доста странно за една жена — особено с вашето обществено положение — да я открият при подобни обстоятелства. Но все пак си помислих, че може да поискате да дойдете, а това е най-малкото, с което мога да се отплатя за всичко, което преживяхте.
— О, Сайлъс — да! Аз също работих над някои неща — предимно билкови лекове — но се натъкнах на доста противоположни становища. Чета всичко, което ми попадне, но съвременни текстове се намират трудно, а трудове за анатомия ми е почти невъзможно да открия. — Внезапната промяна у нея го накара вътрешно да се усмихне. Вече не беше изисканата, сдържана дама, а жизнена млада жена, каквато я познаваше отпреди, изгаряща от вълнение и пълна с ентусиазъм за нови знания.
Сайлъс й описа някои от проектите, над които работеха — например опитите да открият безопасна ваксина срещу едрата шарка. В момента съществуваше възможност да спасят заболелия пациент, но заразата неминуемо се разпространяваше и околните често се разболяваха и умираха. Работеха преди всичко над устройството на човешкото тяло и неговите функции — как да намалят болката, когато се наложеше хирургична намеса, как да спрат процеса на възпаление и при раните.
— Всичко това е интересно и вълнуващо — завърши разказа си той. — Но напредваме доста бавно.
— Нямам търпение да дойда! — възкликна Катрин.
— А съпругът ви? Маркизът също ли ще дойде?
За пръв път тя му се стори неспокойна.
— Боя се, че съпругът ми одобрява интересите ми в сферата на медицината не повече от вуйчо. — Тя се усмихна някак тъжно. — Както и да е, той поне едва ли ще ме затвори в лудница, когато разбере, че съм посетила стар приятел, който случайно е лекар.
Сайлъс отново се усмихна.
— Радвам се да го чуя. — Той остави чашата си върху мраморната масичка до креслото. — И след като се уверих, че сте добре, време е да си вървя. — Той стана и Катрин го последва. — Известете ме веднага щом решите, че е удобно да дойдете. Купихме си хубава, просторна къща в покрайнините на градчето. Сигурен съм, че Маргарет също ще се радва да ви види.
Катрин го хвана за ръката и го отведе до вратите. Доктор Кънингам почти долавяше мислите, които вече се блъскаха неуморно в главата й. Никога преди не беше имал по-запален ученик, по-жаден за знания колега. Жалко, че беше жена. И все пак му се искаше да й се отплати по някакъв начин за болката, която несъзнателно й беше причинил, а знаеше, че най-големият дар за нея е обучението.
— Доскоро тогава — каза той. — С нетърпение очаквам да ви видя.
— Аз също, докторе. Може да не е веднага, но при първа възможност ще уредя нещата.
Той я остави на входа и се качи на файтона си, чиито колелета затрополиха по пътя към Гилфорд. Знаеше, че ще я види отново, и то скоро. Катрин Грейсън Монтен несъмнено обичаше живота и повече от всичко ценеше знанията в областта на медицината.
Помисли си за съпруга й. Надяваше се той да осъзнава какво безценно богатство притежава. Рядко се срещаше жена, която да притежава такава вродена сила и кураж. Дори жестокостта на вуйчо й не бе успяла да сломи духа й.
Доктор Кънингам се усмихна при мисълта за работата си в колежа и осъзна, че няма търпение да сподели постиженията си със своята бивша ученичка.
19
Дните минаваха неусетно. Макар Катрин с нетърпение да очакваше посещението при доктор Кънингам, така и не намери удобен случай да замине. Утешаваше се, като прекарваше повече време с малкия Майкъл, който вече толкова бе привикнал с живота в замъка, сякаш тук се е родил. Сега имаше частен учител и гувернантка, а маркизът настояваше да го обличат така, сякаш е син на благородник, а не бездомен сирак, спасен от „Сейнт Бартоломю“.
Катрин бе изумена от връзката, която се създаде между тях. Когато ги виждаше заедно, разбираше колко много Люсиен обича децата и какъв прекрасен баща ще стане един ден. Това Люсиен желаеше повече от всичко на света, още повече след като малкия Майкъл му показа какво би било да има свои собствени деца. Маркизът искаше син и наследник и упорито преследваше тази цел. Понякога, когато идваше в спалнята й късно през нощта, Катрин го ненавиждаше за това.
А после той я целуваше, докосваше я, шептеше нежни думи в ухото й, и Катрин сякаш се пренасяше в друг свят. В такива моменти тя забравяше, че единствената му цел е тя да го дари със син, и че извън онази страст, която двамата споделяха, за нея нямаше място нито в живота му, нито в сърцето му. В действителност през повечето време той сякаш умишлено избягваше нейното присъствие.
Потисната от мисълта, че е неспособна да стопи дистанцията помежду им, Катрин потърси компанията на леля Уини веднага щом тя се върна от Лондон. Намери я в оранжерията, седнала на стара желязна пейка. Когато вдигна очи и забеляза Катрин, Уини се усмихна, а лицето й излъчваше радост, каквато младата жена не беше забелязала по-рано.
— Добро утро, мила. — Уини посочи желязната скамейка до себе си. — Почти нямахме време да поговорим. Защо не седнеш при мен?
— Всъщност аз те търсех, Уини. Рийвс ми каза, че мога да те намеря тук.
Русокосата жена въздъхна.
— Би трябвало да съм навън в градината, но чистият въздух ме приспива. Освен това обичам да гледам движенията на рибите.
Катрин приседна на пейката. Разкошната й рокля в прасковен цвят се разстла около глезените й.
— Откакто се върна, изглеждаш различна, Уини. По-жизнена си отпреди. Животът в големия град май повече ти харесва отколкото този в провинцията!
Уини махна с ръка.
— Нищо подобно, мила моя. Това няма нищо общо.
— Тогава каква е причината?
За миг Уини сякаш се поколеба.
— Трябва да ти призная нещо. Не съм сигурна какво ще каже племенникът ми за това, но не мисля, че ти ще ме съдиш твърде строго.
— Да те съдя? За бога, Уини, защо да те съдя?
Мекото изражение се върна на лицето й и Уини се усмихна.
— Влюбих се, мила. Влюбих се от цялата си душа, без всякакви задръжки. Влюбена съм в Натаниел
