Коприна и стомана

Уитли и той също ме обича.

Изненада, щастие и някаква смътна болка пронизаха душата на Катрин. Радваше се за Уини, но щастието, изписано по лицето й, я убеждаваше колко празен е нейният собствен живот.

Тя се наведе и сърдечно прегърна жената, която се бе превърнала в нейна близка и обичана приятелка.

— Мисля, че това е прекрасно, Уини. Много се радвам за теб.

— Някои хора могат да ме помислят за глупачка. Ще кажат, че Нат преследва богатството ми, макар че той самият има достатъчно пари. А на мен ще кажат, че сключвам неравностоен брак.

Катрин стисна успокоително ръката й.

— Аз обаче бих казала, че ти си истинска късметлийка да срещнеш мъж като Нат, а той е още по-голям късметлия, защото е попаднал на теб.

— Той е невероятен, Катрин. Толкова мил и грижовен човек. Щедър е до безумие. Помоли ме да се омъжа за него и аз приех. Искаше лично да съобщи на Люсиен, но аз поисках първа да говоря с него.

— Нали не мислиш, че маркизът ще се противопостави на този брак?

Уини впери поглед в бистрата вода, в игривите движения на рибите, които се гонеха под мостчето.

— Не съм сигурна. Не че нещо би се променило — ще се омъжа за Натаниел независимо какво смятат останалите. Но Люсиен е моето семейство и искам да получа неговото одобрение.

— Знам, че той има много високо мнение за Нат. О, ще се зарадва много, сигурна съм.

— Надявам се да е така. Аз имам завидно състояние. Люсиен може би мисли като баща ми — че трябва да се омъжа за човек от нашата класа.

Катрин извърна очи. Собствената й неволя отново напомни за себе си.

— Люсиен не знае какво е това любов — ти сама ми го каза. Той не може да проумее, че няма нищо по-важно на този свят от това, да обичаш някого и той да те обича. — Тя премигна, за да прогони внезапно напиращите сълзи. — Толкова много го обичам, лельо Уини. Бих дала всичко, за да ме обикне и той.

Катрин почувства топлата ръка на Уини да обгръща кръста й.

— Стига, мила, не бива да се отчайваш. Племенникът ми е добър човек и е силно привързан към теб. Никога не съм го виждала да гледа друга жена, както гледа теб. — Тя поклати глава, сякаш търсеше точните думи, за да го опише. — Такъв копнеж се чете по лицето му!

Катрин се усмихна иронично.

— Какво повече би могъл да копнее? Аз съм му жена. Идва в леглото ми винаги когато пожелае. Но освен наследник нищо друго не иска от мен.

— Може би иска любовта ти, мила. Виж, дете, моят племенник може и да не знае какво е любов, но това не означава, че не се нуждае от нея, както всеки човек на този свят. Не знам доколко си запозната с историята на нашето семейство, но майка му го изостави, когато беше само на дванайсет, а баща му почина наскоро след това.

Катрин сведе поглед към ръцете в скута си.

— Понякога слугите клюкарстват. Чувала съм разни слухове. Майка му избягала с друг мъж, а баща му бил съкрушен. Очевидно много я е обичал.

— Уилям наистина обичаше Шарлот — или поне така си мислеше. Тя беше нещо като фикс-идеята на живота му. Беше красива и твърдоглава, а брат ми беше твърдо решен да я притежава. Но Шарлот не беше жена, която би могла да е щастлива само с един мъж. След като го напусна, Уилям беше толкова смазан, че започна да се тъпче с опиум. Докато един ден не почина от свръхдоза.

Катрин изпитваше съжаление. Тя самата бе изгубила и двамата си родители. Знаеше какво е да се чувстваш така непреодолимо самотен.

— Трябва да е било ужасно за Люсиен. Вече е бил изгубил майка си. Смъртта на баща му сигурно е била мъчителен удар за него.

— Навярно е било така, въпреки че никога не го показа. След като почина брат ми, Люсиен бе отгледан от баща ми, неговия дядо. Татко възприемаше чувствата на Уилям към Шарлот като слабост и беше твърдо решен, че няма да позволи внукът му да се превърне в същия безхарактерен човек, какъвто бе станал синът му в резултат на любовта си към една жена. Люсиен бе възпитаван да прикрива емоциите си, никога да не разкрива истинските си чувства, да се доверява единствено на себе си.

— Е, в това поне е успял.

— Да, така е. Но твърде много се затвори в себе си. Шарлот беше изключително независима жена, силна и целеустремена. Мисля, че точно тези черти племенникът ми вижда у теб и това го плаши до смърт. Работата е там, че освен вродената си сила ти нямаш нищо общо с Шарлот. Може би след време маркизът ще осъзнае това. — Уини посегна и докосна ръката й. — Моят племенник може и да се е научил да се прикрива, но аз знам, че понякога се чувства самотен — и че винаги отчаяно се нуждае от обич.

— Той обича малкия Майкъл. Вече не дава и косъм да падне от главата на детето.

— Майкъл наистина е прекрасно момченце, а Люсиен много обича децата. Сърцето му е пълно с любов, само че не знае как да я покаже на една жена.

— Значи смяташ, че има вероятност след време…?

— Трябва твърдо да вярваш в това. Винаги има надежда.

Надежда. От години живееше с тази дума. Но когато ставаше дума за съпруга й, нямаше представа колко време би могла да се надява. Катрин отхвърли потискащата мисъл и насочи вниманието си към предстоящата сватба на Уини.

— Съпругът ми може и да не знае какво е да си влюбен, но със сигурност уважава Нат Уитли и знае, че той ще те направи щастлива.

В този момент зад тях отекна шум от стъпки.

— Щастлива? — Люсиен пристъпи към тях с усмивка. — Как бих могъл аз да съм щастлив, когато любимата ми леля ме изоставя и отива да живее в града? — Току-що беше ходил на лов с херцога. Все още бе облечен в костюма си за езда и високи черни ботуши. С леко разрешената си от вятъра черна коса изглеждаше непоносимо привлекателен.

Уини нервно си играеше с една руса къдрица, която се бе изплъзнала от стегнатия кок на тила й.

— Аз съм любимата ти леля, защото и бездруго нямаш друга, и се надявам, че ще си щастлив за мен, защото аз скоро… се омъжвам.

— Омъжваш се?! — За миг погледът му се плъзна към Катрин и нещо дълбоко интимно и смущаващо проблесна в очите му. — Кой е щастливецът — и те моля да ми кажеш, че е Нат Уитли.

Уини ахна от изненада, после се изправи и засия в ослепителна усмивка.

— Значи нямаш нищо против?

— Разбира се, че не. Не се сещам за друг, който би могъл да е по-добър съпруг от Нат, особено след като знам колко много държи на теб.

Ръцете й се сключиха около него в топла прегръдка.

— Благодаря ти, Люсиен. Толкова го обичам и… толкова се притеснявах какво ще кажеш! — Очите й плувнаха в щастливи сълзи. — Нат искаше пръв да говори с теб, но аз не можех да понеса мисълта, че би могъл да не одобриш брака ни. Когато беше още момче, баща ми отхвърли предложението му. Не можех да приема мисълта, че ще го нараня отново.

— Ще се радвам да приема Нат в семейството. Надявам се да му предадеш, че съм казал това.

— О! Да, разбира се, че ще му кажа. — Уини извади дантелена кърпичка от джоба си и избърса влагата от лицето си. — Не си спомням кога за последен път съм се чувствала толкова щастлива!

Катрин се усмихна.

— Ти заслужаваш да бъдеш щастлива, Уини. — За миг погледът й срещна тъмните очи на съпруга й. За кратко в тях проблесна нещо неразгадаемо и мигом изчезна в дълбините им. Искаше й се да прочете мислите му, да узнае дали има някакъв шанс един ден да я обикне така, както Натаниел Уитли обичаше Уини Девит.

Но доколкото го познаваше, Катрин нямаше основания да се надява на това. Тя продължи да се усмихва, но сърцето я болеше.

Люсиен пришпори буйния си черен жребец и препусна в бърз галоп през обширните поля. Днес беше неуморим и необичайно притеснен от нещо. Не знаеше обаче какво е то. Сигурен беше само в това, че е