Обгърнал кръста й с ръка, Люсиен я поведе към вратата на кошарата. В този момент Катрин чу ужасения писък на Майкъл.
— Милорд! Погледнете! — Детето тичаше като обезумяло към тях, а Люсиен мигновено вдигна поглед нагоре. Тежкият скрипец се бе измъкнал от въжето и в момента се носеше право към главата му. Люсиен сграбчи Катрин, повлече я със себе си и двамата се търкулнаха на земята.
— Милорд! Милорд! — Майкъл се закова до тях, следван по петите от Бени. — Едва не ви удари! Божичко, едва не ви уби! — Детето видимо трепереше, Катрин също.
Люсиен се изправи и изтупа прахта и сламата от дрехите си.
— Добре ли си? — попита той Катрин и й подаде ръка.
— Аз… Добре съм. Само малко се изплаших, това е. — Но не спираше да трепери, нито пък Майкъл. Люсиен се наведе и вдигна детето на ръце, притискайки го към гърдите си.
— Добре сме. Благодарение на теб, Майкъл, и двамата сме добре.
Момчето зарови глава на рамото на маркиза. Майкъл никога не бе имал баща и очевидно възприемаше Люсиен като такъв. Катрин почувства болезнено пробождане в сърцето си.
— Всичко е наред, хлапе — успокояваше го маркизът. — Само малък инцидент. Понякога се случват такива неща.
Той пусна детето на земята, а Катрин го притисна към себе си, докато Люсиен разглеждаше падналия скрипец. Беше голям и тежък, и ако беше паднал върху него, несъмнено щеше да го убие.
Катрин потръпна.
— Какво се случи? — Люсиен се обърна към мъжете, които работеха на тавана, а в момента се трупаха около падналия лифт. Един от тях излезе пред останалите. Лицето му бе пребледняло, почти колкото и Катрин.
— Не мога да кажа със сигурност, милорд. Цяла сутрин работихме без проблеми. Сигурно въжето е било старо и изтъркано, но никой от нас не беше забелязал. — Човекът изправи сковано раменете си, а лицето му бе смръщено от напрежение. — Предполагам, че искате всички да си вървим.
Люсиен внимателно огледа лицата на мъжете насреща си. Повечето от тях трябваше да изхранват семейства.
— Беше просто нещастен случай. Както вече казах, понякога се случват такива неща. Отсега нататък ще трябва да бъдете по-внимателни.
По изплашените лица на работниците се изписа облекчение.
— Благодаря ви, милорд. Вече ще внимаваме. Няма да съжалявате, че не ни отнехте работата.
Люсиен кимна.
— Погрижете се да е така.
С тези думи маркизът се обърна към Катрин, прегърна я през кръста по-нежно от обикновено и се усмихна на момчето.
— Върви с Бени, Майкъл. Робин те очаква.
Както често става при децата, случката вече бе забравена. Майкъл се засмя и припна след Бени, а Катрин и Люсиен се насочиха по пътеката към къщата.
— Майкъл е прав — каза тя. — Това нещо можеше да те убие.
Люсиен хвърли последен поглед към падналия скрипец.
— Можеше, но не успя. — Ъгълчето на устните му подскочи нагоре. — Чувствам се по-жив от всякога. Може би трябва да дремнем малко.
— Да дремнем? По това време?
Маркизът само се усмихна.
— Хайде, любов моя. Имам определени планове за теб, които не включват седемгодишно момче.
Катрин се изчерви и мислите й полетяха към едно мъжествено тяло и чифт умели ръце. Но докато вървяха към къщата, тя отново се обърна към падналия скрипец и групата мъже, скупчени около него. Само за две седмици на два пъти маркизът едва не бе убит. Вероятно беше само съвпадение.
Все пак Катрин усещаше някаква смътна тревога, която не я напусна по целия път към къщата.
Доктор Сайлъс Кънингам спря малкия си черен файтон пред масивната каменна крепост. Беше изпратил вест за предстоящото си посещение на Катрин Грейсън Монтен, понастоящем маркиза Личфийлд, но не знаеше какво посрещане да очаква.
След като практически бе предал жената, която ценеше като свой приятел и, противно на всякаква логика, дори като колега, самият той не знаеше какво заслужава.
Сайлъс пое дълбоко въздух, скочи от файтона и подаде юздите на коняря, който веднага се втурна към него. Още преди да изкачи стълбите към входа, тежката дървена врата се отвори и на прага застана самата Катрин.
— Доктор Кънингам! — Тя му отправи онази топла, непринудена усмивка, която бе спечелила симпатиите му още първия път, когато я видя. — Толкова се развълнувах, когато получих писмото ви! Още не мога да повярвам, че сте тук! Моля ви, влезте.
Част от напрежението сякаш се смъкна от плещите му. Той свали тривърхата си шапка, намести сивата перука на главата си и я последва по стълбището в къщата. Икономът пое шапката и балтона му, а Катрин го въведе в разкошна дневна, издържана в злато и слонова кост.
— Съжалявам, че не мога да ви запозная със съпруга си — каза му тя, след като позвъни за чай. — За съжаление днес той отсъства. Изникна някаква важна работа в града и трябваше да замине за няколко дни.
Изглеждаше свежа и хубава, каквато я помнеше, непокътната сякаш от нечовешките изпитания в болницата. Усмивката й бе широка и приветлива, косата — тъмна и блестяща, а цветът на лицето й подхождаше на розовата рокля.
— Навярно се питате как ви открих след всичкото това време. Всъщност узнах местонахождението ви едва преди няколко седмици и то благодарение на адвоката на вашия мъж, Натаниел Уитли. По това време мистър Уитли помагаше на съпруга ви в усилията да ви освободи от „Сейнт Бартоломю“. Дойде да ме разпита за събитията от времето, когато вуйчо ви ви затвори в лудницата. Казах му самата истина — че всичко е било долна лъжа, — но всъщност само смътно се надявах това да допринесе за вашето освобождаване. Все пак го помолих да ме държи в течение. А когато за последно се чухме с мистър Уитли, той ми каза за брака ви с маркиза и ми съобщи, че мога да ви открия тук.
Сайлъс огледа скъпата мебелировка, тапицираните с брокат дивани и тежките кадифени завеси, толкова различни от онази дупка „Сейнт Бартоломю“.
Катрин взе ръката му и го настани в едно удобно кресло.
— Това, че днес съм тук, е истинско чудо и е дълго за разказване. — Тя седна срещу него и в този момент спретнат прислужник донесе сребърен поднос за чай и го остави върху масата. Катрин му наля една чашка, после добави бучка захар и сметана. — Накратко казано, благодарение на усилията на съпруга ми сега съм свободна от своеволията на вуйчо и от „Сейнт Бартоломю“.
Сайлъс поклати замислено глава.
— Как можа да се случи! Знам, че ви предадох и това е непростимо. Това е една от причините да дойда днес. Надявам се, че ще намерите сили да ми простите.
Катрин разбърка внимателно чая си, после остави сребърната лъжичка върху чинийката.
— Знам, че вуйчо ми е заплашил да съсипе живота ви, Сайлъс. Знам също, че имате семейство, за което да се грижите. Нямахте друг избор, освен да мълчите.
— Беше по-лошо, отколкото можете да си представите. Граф Дънстън заплашваше Маргарет и децата. Заповяда да напусна Уилфорд Вилидж. Твърдеше, че ако се опитам да се намеся във ваша защита, никога повече няма да видя семейството си.
Изящните ръце на Катрин потрепнаха върху дантелените поли на роклята й.
— Вуйчо ми е безмилостен и безскрупулен човек. Радвам се, че не сте опитал да му се противопоставите. — Тя се усмихна, но някак пресилено, сякаш все още я болеше от това. — Във всички случаи това вече е минало. Разкажете ми за себе си. Как вървят вашите научни изследвания?
— Точно това, мила, е втората причина да дойда при вас. Наскоро приех преподавателско място в малък медицински колеж в Гилфорд.
