— Прекрасно съзнавате, че съм съвсем нормален — както и вашата племенница. Само че Катрин не е имала никого зад гърба си и е станала жертва на безмилостните ви интриги. Аз обаче нямам такова намерение.
Решително застанал до Люсиен, Джейсън погледна заплашително към графа.
— Най-добре ще бъде да се молите маркиз Личфийлд да живее дълго и щастливо. — Устните му се изкривиха от отвращение. — Както вече разбрахте, ако нещо му се случи, вие, приятелю, отивате право на бесилото.
Дънстън запази мълчание, но очите му яростно се стрелкаха към двамата мъже.
— Не ви съветвам да пренебрегвате предупреждението ми — добави Люсиен. — Най-добре ще е да отзовете хората си, и то незабавно. Още един опит, и ще се сдобия с доказателствата, с които да се явя пред магистратите. А тогава, дори да не попаднете в затвора, в очите на обществото ще станете отрепка.
Дънстън зае заплашителна поза, със стисната челюст и леко раздалечени крака, но не каза нищо повече и Люсиен се приготви да си върви.
— Очаквам да напуснете този дом до края на месеца — добави заплашително. — Не го ли сторите, шерифът ще ви изхвърли принудително. — По устните му се разля тънка усмивка. — Предполагам, че това няма да ви е особено приятно. — Маркизът завъртя сребърната дръжка на вратата и излезе в коридора. Дънстън се взираше втренчено в гърба му.
Джейсън го последва и затвори вратата след себе си.
— Надявам се, че за последен път виждаме граф Дънстън.
Люсиен решително стисна зъби.
— Казах му самата истина и той го знае. Смятам, че без колебание ще напусне имението.
Звукът от тежките стъпки на ботушите му отекна по коридора към изхода. Той спря пред иконома — нисък, набит мъж с къса коса.
— Можете да известите съпругата ми, че сме готови да вървим.
— Опасявам се, че нямам представа къде е тя. Преди време разговаряше с лейди Мюриъл в розовата стая, но видях господарката да си тръгва.
— Намерете я и бързо я изпратете при мен.
Икономът направи официален поклон.
— Да, милорд.
Но минутите минаваха, а той не се връщаше. Люсиен се навъси, защото времето течеше, а Катрин не се виждаше наоколо. Накрая дочу шум от женски стъпки и я видя да приближава. Лицето й бе озарено от ослепителна усмивка.
— Извинете, че ви накарах да чакате. Възползвах се от тази възможност, за да се разходя из къщата. Бях забравила колко е красива.
Докато я гледаше, Люсиен почувства устните му да се извиват в усмивка.
— Да вървим, скъпа — каза той и й предложи ръката си. — Когато се върнем отново тук, имението вече ще е твое.
Катрин кимна, погледна за последен път към свидния си роден дом и го съпроводи към каретата.
— Как мина разговорът с братовчедка ти? — попита я той, вече на път към къщи.
Тъмните й вежди едва доловимо се сбърчиха.
— Не така, както се надявах. — Тя въздъхна. — По някаква причина Мюриъл ме ненавижда. Може би защото имах родители, които ме обичаха от цялото си сърце. Братовчедка ми никога не е познавала този лукс.
— Тя има нещастието да бъде дъщеря на човек, който не се интересува от нищо друго, освен от собствените си интереси — намеси се Джейсън. — Неволно изпитвам съжаление към това момиче.
— През повечето време баща й просто не й обръща внимание — каза Катрин. — Мюриъл копнее за вниманието му, но когато баща й я потърси, обикновено е, за да я нахока. Странно, но мисля че дълбоко в себе си тя осъзнава що за човек е той.
— Ще следим какво се случва с момичето — обеща Люсиен. — Независимо дали й харесва или не, сега тя е част от семейството. Може би след време ще намерим начин да й помогнем.
Катрин му се усмихна с благодарност.
Люсиен се облегна на седалката и се подготви за дългия път към дома. Катрин се взираше през прозореца към пленителния пейзаж и с всяка клетчица по тялото си усещаше погледа на съпруга си, вперен в нея.
Всъщност Люсиен се радваше, че я взе със себе си. Беше му приятна компанията й, харесваше му да я чувства до себе си. А миналата нощ, вместо да спи сам в студената наемна стая, Катрин бе до него, за да го дарява с топлината на тялото си. Приятно му беше да се събужда до нея.
Хрумна му, че ако това е любовта, тя не е чак толкова страшна, колкото бе възпитан да вярва. Може би дори би му харесало.
Люсиен осъзна, че гледа Катрин и се усмихва.
С ъгълчето на очите си видя, че Джейсън също се усмихва.
21
След седмици на напрегнато очакване най-после имаше шанс да се измъкне за няколко дни. Катрин сгъна още една нощница и я пъхна в малката кожена торба. Нетърпелива да замине, тя отиде до прозореца, за да види какво е времето. Беше рано сутринта, но в небето вече се трупаха буреносни облаци. Вятърът си играеше с тънките стръкчета зелена трева, току-що пробила почвата. Въздухът бе тежък и миришеше на дъжд.
Вчера съпругът й бе заминал за Лондон и най-после тя също можеше да тръгне за Гилфорд. Катрин погледна към двора, видя малкия Майкъл да тича към конюшнята и се усмихна. Надвисналите облаци очевидно не плашеха момчето, което бързаше за поредния си урок по езда с Бени. Откакто получи последния си подарък от Люсиен, това бе любимото му занимание. Съпругът й не пропускаше възможност да поглези детето, но Катрин не можеше да го обвинява. Майкъл му отвръщаше с такава обич и благодарност, че маркизът се разтапяше.
Например вчера.
— Катрин! Катрин! — викаше Майкъл, от вълнение забравил, че е редно да я нарича „милейди“. — Ела, бързо! Ела да видиш какво седло ми купи маркизът! Дошло е чак от Лондон, специално за мен! Моля те, Кат… милейди! — Той неуморно я дърпаше за ръката по целия път от къщата до конюшнята. — По-бързо, трябва да го видиш!
Катрин се заливаше от смях по пътеката към обора. Усмихна се леко и при вида на съпруга си, който очевидно се радваше на бурното щастие на хлапето. Когато я видя, той се изчерви, засрамен от мисълта, че отново са го хванали да глези Майкъл.
— Трудно е за едно малко момче да язди на голямо седло — обясняваше й настоятелно маркизът. — Много е важно всеки начинаещ ездач да разполага с подходяща сбруя.
— Сигурна съм, че е така — съгласи се Катрин и потисна спонтанната усмивка. Майкъл бе спечелил сърцето на Люсиен, завинаги. Маркизът го обожаваше и несъмнено би направил всичко за него.
И така, Блейд бе оседлан за Люсиен, а Майкъл възседна малкото си петнисто конче, което вече бе обикнал, и двамата се отправиха на следобедна езда. Застанала до прозореца, Катрин си спомни усмихнатите им лица: едното тъмно като нощта, а другото — ангелски светло и ведро. Най-скъпите за нея същества!
Люсиен й изглеждаше по-различен напоследък — по-близък, по-достъпен. Може би малкият Майкъл бе докоснал някаква струйка в душата му, бе пробил стената на емоциите, които съпругът й толкова внимателно прикриваше.
Ако не се чувстваше толкова безполезна, ако не изгаряше от нетърпение да се върне към работата си — което несъмнено за пореден път би застрашило отношенията им, — Катрин дори би си позволила да повярва, че нещата между тях могат да се наредят.
Но тя нямаше сили да живее повече по този начин. Трябваше да се пребори с отчайващото чувство за
