графът е бил в идеално състояние на тялото и духа. Но в нощта след вашето отпътуване е легнал, смъртно болен. Неговият лекар, доктор Харис, определи като причина за състоянието му смъртоносна доза отрова.
Изражението на Люсиен остана непроницаемо, но една мускулче на челюстта му заигра.
— Искате да кажете, че граф Дънстън е мъртъв?
— Още не — отвърна Перкинс. — Но доктор Харис смята, че това е само въпрос на дни. Предполага се, че отровата се е съдържала в едно шише с бренди в кабинета му. Лекарят твърди, че организмът му е погълнал голямо количество екстракт от беладона. — Ледените му, сини очи се насочиха към Катрин. — На всички е добре известно, че вашата съпруга има огромни познания относно всички билки и растения, които се използват в медицината. Тя е имала възможност и мотив да го стори, след като вуйчо й я е затворил в „Сейнт Бартоломю“. А според показанията на иконома, лейди Личфийлд е изчезнала за известно време, докато сте били в имението.
Пред очите й се завъртяха тъмни кръгове. Струваше й се, че подът се разтваря под краката й. Тя се олюля и сграбчи ръката на Люсиен, за да не полети към земята.
— Съпругата ми не е отровила вуйчо си. Няма начин да знаете от колко време е стояло онова бренди в кабинета му, и щом търсите мотив, защо не се обърнете към десетките хора, които граф Дънстън е засегнал по един или друг начин през живота си?
— Засегнал? По какъв начин ги е засегнал?
— По всякакъв начин, щом това му е угодно. Да го кажа простичко, този човек е безскрупулен в преследването на целите си. Никой не може да каже със сигурност колко точно врагове си е създал през живота си.
— Ако е така, вероятно бихте могъл да ни уведомите за някои от тези хора.
— Сигурен съм, че ако се поразровя, ще успея да съставя внушителен списък. Съпругата ми вероятно също би могла да добави някои имена.
Перкинс отново се обърна към Катрин.
— Има ли в Милфорд Парк човек, който би могъл да потвърди, че е бил с вас по време на посещението ви в имението?
— Аз… бях с братовчедка си Мюриъл.
— Точно от това се бояхме. Какво правихте, след като братовчедка ви напусна стаята?
— Разхождах се из къщата. От доста време не бях виждала дома си. Чувствах се уютно там. Приятно ми беше да видя отново някои семейни ценности: портрети, бродерии, които майка ми бе извезала, колекция от напръстници, на които се възхищавах като малка. Тези неща ми липсваха, докато ме нямаше.
— Влизахте ли в кабинета на вуйчо си?
Катрин се поколеба. Господи, наистина бе влязла там, но само за миг. Някога това бе любимата стая на баща й, а тя обожаваше да стои там, да усеща присъствието му. Сега обаче, когато вуйчо й изцяло бе превзел кабинета, нищо не я задържаше вече там.
— Аз… не си спомням. Разполагах с доста малко време, преди съпругът ми да ме повика.
Пъркинс погледна Нивънс, който едва доловимо кимна с глава. Струваше й се, че дори Люсиен не вярва на лъжата й.
— Добре — каза шериф Пъркинс. — Това е всичко, засега. Съветвам и двама ви да не предприемате дълги пътувания. Несъмнено ще изникнат още въпроси към лейди Личфийлд. Ако графът почине, съществува огромна вероятност нейна светлост да бъде обвинена в убийство.
Пред погледа й всичко се замъгли и за момент предметите около нея се изгубиха. Почувства ръката на Люсиен, който я настани в креслото.
— Стой тук. Аз ще изпратя господата.
Катрин успя само да кимне. Страхът сковаваше тялото и устните й. Вуйчо й беше отровен. Не можеше да отрече, че има всички основания да желае смъртта му. В действителност тя го ненавиждаше до дъното на душата си. И би могла лесно да го отрови. Често бе работила със смъртоносни билки, дори с беладона, която в малки дози успокояваше болката и помагаше при стомашни разстройства.
И беше се разхождала сама из къщата — всъщност дори за малко влезе в кабинета му. Господи, шерифът очевидно вярваше, че именно тя го е отровила! От тази мисъл й прилоша. Дори съпругът й вероятно я смяташе за виновна.
Катрин си спомни тревогата в очите на Люсиен, и макар че в „Сейнт Бартоломю“ непрекъснато бе желала смъртта на вуйчо си, сега осъзна, че се моли той да оживее.
Минутите се нижеха, дълги като часове. Катрин се приближи до вратата и се заслуша в приглушените гласове на мъжете отвън. Какво говореха полицаите със съпруга й? Дали не се опитваха да го убедят, че тя е виновна? Прииска й се да е там, за да се защити, но се боеше, че присъствието й би могло само да усложни нещата.
Катрин напрягаше слуха си да дочуе нещо от разговора им. Нямаше търпение полицаите да си тръгнат и да остане насаме с Люсиен. Най-после гласовете затихнаха, тежката дъбова врата се отвори и затвори и Катрин въздъхна с облекчение. След това чу звукът от стъпките на Люсиен по коридора и се подготви да се изправи насреща му.
Маркизът тъкмо щеше да влезе в златната стая, когато гласовете и забързаните стъпки на засуетилите се прислужници го заковаха пред вратата. Сърцето на Катрин се обърна. Питаше се какво би могло да става този път и побърза да излезе в коридора.
— Какво има? — попита тя. — Случило ли се е нещо?
— Нямам представа. — Маркизът веднага забърза към дъното на къщата, а Катрин подтичваше да го догони. В следващия момент видяха насреща си Бени Тейлър. Тичаше към тях като обезумял.
— Майки! — крещеше той. — Елате бързо!
Сърцето й се обърна. Люсиен се втурна напред, а Катрин го последва. Нов прилив на страх скова душата й. Люсиен пръв стигна до детето и разбута групата коняри, които се бяха скупчили около него на тревата. Един от тях го придържаше изправен, а останалите истерично го удряха по гърба. Очевидно нещо бе заседнало в гърлото на момчето. Един от тях го придържаше изправен, а останалите истерично го удряха по гърба. Очевидно нещо бе заседнало в гърлото на момчето. Маркизът не чака и миг. Хвана детето за глезените и го разтърси с главата надолу, за да изплюе онова, което спираше дишането му.
Лицето на Майкъл бавно посиняваше, а от гърлото му се изтръгваше хриптящ звук. Огромните му ужасени сини очи не се откъсваха от Люсиен, сякаш безмълвно го молеха за помощ.
— За бога, какво е глътнал? — попита маркизът без да прекъсва опитите си да измъкне онова, което бе заседнало в гърлото на детето.
— Просто ядеше бонбон. — Очите на Бени плувнаха в сълзи, когато маркизът отново положи момчето на земята, а дългите му пръсти се плъзнаха в устата му, за да изтръгнат онова, което бе заседнало в дихателните му пътища. — Беше гладен. Готвачката му даде бонбон. Това е всичко… само един бонбон.
Катрин потисна риданието си. Сърцето й се блъскаше като обезумяло в гърдите, собственото й дишане сякаш се затрудни. Господи, маркизът правеше всичко възможно, всичко, което бе чела по книгите, но очевидно нищо не помагаше. Лицето на момченцето вече беше мораво, малките му ръце се притискаха безпомощно към гърлото му.
Кръвта бучеше в ушите й, тялото й се тресеше. За пръв път в живота си, докато гледаше невинното дете да се задъхва за глътка въздух и чуваше болезненото хриптене в гърдите му, Катрин осъзна, че е на път да припадне.
После очите му бавно се затвориха и малкото телце се отпусне безжизнено.
— Той е в безсъзнание! — извика Люсиен. Очите му, когато се обърна към Катрин, бяха пълни с такава непоносима болка, че нещо я жегна в стомаха. — Той умира, Катрин! Трябва да му помогнем!
— Просто смучеше бонбон! — хлипаше безпомощно Бени. — После се засмя на нещо, което каза Джоуи…
— Катрин! — изкрещя Люсиен. — Кажи ми какво да направя!
Горещи сълзи опариха лицето й.
— Обърни го отново с главата надолу. Може би този път…
— Това не е достатъчно и ти го знаеш! Майкъл умира! Години наред си чела онези книги! Направи нещо,
