за да го спасиш!
Катрин преглътна с усилие. Гърдите й се свиха от страх и безсилие. Господи, не и Майкъл! Обичаше момчето като свое и при вида му сега мислите й сякаш блокираха. Тя си пое дълбоко дъх, тръсна глава и потисна чувството за безсилие и страх. Съзнанието й отчаяно търсеше някаква спасителна мисъл. Люсиен беше прав. Трябваше да има нещо, което би могла да направи — някакъв начин да спаси живота на детето!
— Трябва да диша — разсъждаваше тя на глас, едва произнасяйки думите. — Сега това е най-важното. В човешкото тяло има една тръбичка, която минава през гърлото. Оттам въздухът стига до дробовете. Ако мога да я отворя… Не знам дали това ще свърши работа, но може би…
— Направи го! — нареди Люсиен и бръкна в ботуша си за езда, където от онова нападение пред таверната носеше сребърно ножче. — Направи го, Катрин! Ако има и най-малкия шанс да спасим живота му, рискът си заслужава!
Катрин навлажни устните си и взе ножчето от ръката му. Макар че вътрешно трепереше, ръцете й изглеждаха изумително сигурни.
— Донеси медицинските ми принадлежности — нареди тя тихичко на Бени и момчето се втурна към стаята, където от известно време насам бяха заключени нещата й. Без да обръща внимание на острия поглед на Люсиен, Катрин отправи бърза молитва към бога и започна да опипва гърлото на детето, за да намери трахеята. Опитваше се да си спомни къде точно би трябвало да се намира, защото в тази област се намираше и главната аорта, по която течеше кръвта.
Катрин призова цялата си воля, откри точката, която й се стори най-подходяща, и бързо направи малък прорез в плътта, през който да премине достатъчно количество въздух. Мигновено гърдите на детето започнаха да се повдигат и спускат по-равномерно и Катрин безмълвно благодари на бога, че поне не го беше убила.
— Трябва ми нещо, с което да попивам кръвта.
Едно от момчетата се втурна да изпълни заръката, а в това време Люсиен съблече меката си ленена риза, разкъса я на парцали и оформи от нея дебели тампони, които с разтреперана ръка подаде на Катрин.
— Сега диша — прошепна маркизът. — Но бонбонът все още е в гърлото му.
— Имаме нужда от някаква кръгла тръбичка, през която да преминава въздухът, докато извадим парчето. Нещо като перодръжка или нещо подобно.
— Аз ще донеса! — Този път побягна Джоуи, а миг по-късно се върнаха и останалите момчета с медицинските инструменти. Докато Катрин се опитваше да спре кръвотечението, Люсиен почисти перото, което Джоуи бе донесъл, отчупи по малко от двата края и го напъха в прореза, който жена му бе направила.
— Сега сякаш диша по-равномерно — отбеляза маркизът. — Само да можехме да извадим парчето от гърлото му…
— Нека опитам. — Катрин извади тънки пинцети от чантата, която Бени й донесе. — Това би трябвало да става. — Тя избърса кръвта от ръцете си в роклята, мушна инструмента в гърлото на Майкъл и улови заседналия бонбон. На два пъти той се изплъзна от хватката й. Лепкава пот потече по челото й. Тя я избърса с опакото на ръката си и остави малко кърваво петно на слепоочието си.
— Хванах го. — С победна физиономия Катрин извади парчето и го захвърли на земята, после отново се съсредоточи върху прореза, който бе направила. С помощта на игла и конец, които извади от чантата си, тя внимателно заши раната.
Когато привърши, Майкъл все още беше в безсъзнание. Това можеше само да я радва. След като се събудеше — господи, надяваше се да се събуди, — болката щеше да е непоносима.
— Трябва да го отнесем в къщи — каза Катрин. Люсиен кимна и нежно го вдигна на ръце. Отнесоха го в стаята до нейната и маркизът внимателно го постави на леглото.
— Когато се събуди, ще му дам нещо, за да облекчи болката.
Погледът на Люсиен срещна нейния.
— Ще се събуди ли, Катрин?
В очите му се четеше такова отчаяние, че Катрин сведе поглед.
— Не зная.
— А ако раната се възпали?
Катрин преглътна с усилие. Именно това я притесняваше най-много.
— Ако Майкъл изобщо се събуди, това ще бъде най-големият ни проблем. Ще направя всичко възможно да го предотвратя, но никога няма гаранция.
Люсиен не каза нищо повече. Дълги минути стоя и я гледа с непроницаемо изражение. После се обърна и напусна стаята. Докато го гледаше да излиза, Катрин зърна отражението си в огледалото на гардероба. Лицето й бе пребледняло.
— О, господи! — Лимоненожълтата й рокля беше напоена с кръв. Ръцете й също бяха покрити с кръв, по лицето й аленееха яркочервени петна. Мислите й се върнаха към лицето на Люсиен, който така внимателно умееше да прикрива чувствата си. Несъмнено сега към нея изпитваше единствено отвращение.
— Господи! — прошепна отново тя, а стомахът й се преобърна. С разтреперани крака, тя се приближи към бюфета, наля вода от каната и внимателно изми ръцете си.
— Кат… рин… — От леглото долетя дрезгаво детско гласче.
— Майкъл! — Тя се втурна към леглото му, отпусна се на колене и нежно улови ръката му. — Всичко е наред, миличък. Ти претърпя малка злополука, но скоро ще се оправиш. — Катрин побърза да извади от чантата си бурканчета с лекове и мехлеми.
— Много… ме боли… гърлото. — Майкъл посегна към мястото, където Катрин бе срязала гърлото му, но тя внимателно улови ръката му.
— Знам, че боли, миличко. Но само така можехме да ти помогнем да дишаш. — Тя извади малко шишенце с опиум. При спомена за онова, което й бе причинил този наркотик, за миг се побоя за ефекта му над Майкъл. Но сега най-важното беше да му помогне да преодолее болката. Катрин извади тампон от чантата си, напои го с течността и го притисна към раната на врата му. Знаеше, че ще му е трудно да преглътне, но Майкъл не се възпротиви.
— Ще намажа гърлото ти с един мехлем и после ще го превържа.
Тя постави чист памук, напоен с билков мехлем върху раната и го завърза с дълга ивица плат около врата му.
— На сутринта ще се почувстваш по-добре.
Или поне така се надяваше. Но ако раната се възпалеше… Катрин тръсна глава и решително отхвърли тази мисъл. Когато привърши с превръзката, Майкъл вече спеше. Тя вдигна очи и забеляза Люсиен, застанал до вратата. Лицето му бе покрито със същата непроницаема маска, която бе видяла и преди.
— Заспа — каза тя. — Но се събуди за няколко минути, така че засега няма от какво да се притесняваме.
— Слава богу! — Маркизът прекоси стаята, без да откъсва поглед от детето. — Ще остана при него известно време.
Катрин само кимна. Когато погледна надолу към роклята си, несъзнателно понечи да скрие кървавите петна. Спомни си как я гледаше той в лабораторията на колежа и за миг си представи колко отвратен трябва да се чувства в момента. Никой джентълмен — а най-малко Люсиен, — не би искал жена му да изглежда така, сякаш току-що е прерязала гърлото на някоя овца. Само като си помислеше, че цялата е опръскана с кръвта на едно невинно дете! Катрин решително се обърна и забърза към стаята си, за да се преоблече.
През следващите два дни двамата с Люсиен се редуваха до леглото на детето. Привечер на втория ден Майкъл се събуди с треска и Катрин се подготви за най-лошото. Те продължиха да се сменят до леглото му, но извън това почти не се виждаха.
Нямаше никаква вест от Дънстън, но в момента това нямаше никакво значение. Всичките им молитви и надежди бяха отправени към малкия Майкъл.
Към края на третия ден треската бе преодоляна. Дори да беше имало начален стадий на възпаление,
