Грижи се за себе си, любов моя, и моля те, грижи се и за Майкъл, макар да съм сигурна, че ще го сториш. Тръгвам си само с една болка в душата — че никога не намерих смелост да ти кажа, че те обичам и че винаги ще те обичам.
Твоя приятелка завинаги,
Буквите се замъглиха и се сляха. Люсиен сгъна внимателно листчето хартия и го прибра във вътрешния джоб на палтото си, така че да е близо до сърцето му. Търсеше я вече цели шест дни. Шестте най-дълги дни в живота му. Беше изтощен до смърт, разкъсван от тревога и преливащ от съжаление. Но нямаше да се откаже, докато не я открие.
А когато най-после я видеше, щеше да й каже какво е осъзнал, докато я гледаше как спасява живота на детето, което му бе станало толкова скъпо. Щеше да й каже, че е сгрешил, че интересът й към медицината не е безсмислица, че онова, което прави, наистина е важно. Че няма значение фактът, че е жена. Щом можеше да спаси живота на едно дете, всичките онези години, които бе прекарала над книгите, всичките страдания, които бе преживяла, наистина си заслужаваха.
Щеше да й каже също, че я обича. Въпреки че никога не беше вярвал в любовта, докато я гледаше в онези ужасни мигове как се бори за живота на Майкъл, Люсиен осъзна, че никога не е изпитвал такава гордост, такова наситено чувство за духовна връзка с друг човек.
Обичаше тази жена — изцяло и без всякакви задръжки. Някаква част от съзнанието му, толкова дълбоко заровена, че дори не бе подозирал за съществуването й, го беше заблуждавала, че Катрин прилича на майка му. И това го бе изплашило. Истината беше, че Катрин Грейсън нямаше нищо общо с Шарлот Монтен. Тя беше добър човек и всеотдаен приятел. Любовта му към нея надминаваше всякакви граници. Изгаряше го нуждата да й го каже. В писмото си тя твърдеше, че също го обича, и за първи път Люсиен осъзна какъв щастливец е.
И колко отчаяно копнее за мига, в който ще я види до себе си, в безопасност.
Маркизът прокара ръка през косата си и я отметна от челото. Не се беше бръснал от дни, дрехите му бяха опръскани с кал. Сега това не го интересуваше. Очакваше Джейсън да пристигне всеки момент, за да продължат издирването й. Все някъде имаше някой, който я е видял, някой, който я е запомнил и който знае накъде е тръгнала.
В момента нямаше пряка заплаха от страна на закона, въпреки че с непредвиденото си бягство бе затвърдила подозренията, отправени към нея. Вуйчо й не бе починал, както всички предполагаха. По всичко личеше, че ще оживее, и понеже нямаше преки доказателства, че именно Катрин се е опитала да отнеме живота му — а и Дънстън имаше интерес да сложи край на слуховете — властите вече не дишаха във врата им.
Що се отнасяше до него, трябваше да си признае, че за един кратък момент се бе усъмнил в нея. Знаеше какво й бяха причинили безскрупулните машинации на Дънстън. Но един поглед към лицето й му бе достатъчен, за да осъзнае, че е невинна. Катрин се бореше в името на живота, не срещу него. Ако някой ден законът отново се изправеше срещу нея, той щеше да я защити, независимо какво ще му коства това. Никога нямаше да й се наложи отново да се страхува.
В този момент вратата се отвори и рамката й се изпълни от едрия силует на Джейсън.
— Конете ни чакат. Готов ли си?
Люсиен кимна.
— Само ще взема палтото и ръкавиците си. Ще се видим на входа.
Джейсън само кимна отсечено и маркизът почувства внезапен прилив на благодарност за всеотдайните усилия на приятеля си.
— Ще я намерим — беше му заявил твърдо Джейсън в момента, в който узна за изчезването й. — Няма да се откажем, докато не я открием. — Гласът му прозвуча изпълнен с някаква мрачна решителност и Люсиен му повярва.
Сега маркизът грабна палтото си от облегалката на стола, и без да обръща внимание на пулсиращата болка в главата си и уморените си крайници, последва приятеля си към обора.
Катрин напусна малката си къщичка върху скалите, в покрайнините на Сейнт Ийвс, и забърза по пътеката към градчето. Вече близо два месеца живееше в крайморското селище и покрай другите неща работеше като акушерка.
Днес я бе повикала Агнес Потс, възрастна жена, която бе толкова прегърбена и измършавяла, че приличаше на джудже. Двете трябваше да помогнат на младата съпруга на един от рибарите да се сдобие с първата си рожба. До пристигането на Катрин Агнес бе единствената акушерка в градчето, но вече се чувстваше твърде немощна, за да се справя със задълженията си и беше благодарна да има нова помощничка.
Още през първите няколко седмици стана очевидно, че Катрин умее много повече неща, освен да изражда бебета, и задълженията й нараснаха. Хора от всякаква възраст и пол, с различни болежки, започнаха да посещават къщата й в покрайнините на градчето, и тя неизменно правеше всичко възможно да им помогне.
Това бе животът, за който винаги бе мечтала. Работата й бе важна, ценяха я. Катрин беше полезна. Необходима.
И отчаяно, болезнено самотна.
Люсиен й липсваше повече, отколкото очакваше. Липсваше й усмивката му, гласът му, присъствието му. Липсваше й малкият Майкъл, за когото не спираше да се притеснява. Липсваше й домът й в Съсекс, съпругът й и семейството й, които така и не съумя да забрави. Надяваше се един ден Люсиен да й прости, задето се бе намесила в живота му и с времето да постигне истинското щастие.
Пред нея изникна къщата на рибарското семейство. Катрин отхвърли досегашните си мисли, отвори грубата дървена врата и влезе в стаята, където младата Лизет Гибънс се гърчеше в леглото си.
— Как е тя? — обърна се Катрин към Агнес, без да откъсва поглед от подутия корем на момичето под чистите, но износени чаршафи.
— Болките й са жестоки, но не виждам нищо нередно. Бебето трябва да излезе скоро.
Катрин пристъпи към леглото, изстиска мокрия парцал от легенчето с вода върху масичката и внимателно избърса потта от челото на жената. Беше с едра структура, руса коса и сини очи, и с широк ханш, който несъмнено щеше да улесни раждането.
— Само не се притеснявай — успокояваше я Катрин. — Скоро бебето ще излезе и болките ще секнат.
— Сигурно ще умра — изхлипа Лизет. — Ще умра точно като сестра си. — Задъхана и обляна в пот, тя бълваше гневни ругатни — първо към големия си корем и тромаво тяло, а после към съпруга си, който я бе поставил в това положение.
Катрин стисна нежно раменете й.
— Всичко е наред, Лизет. Няма да умреш. Само се успокой. Когато дойде следващата контракция, искам да напъваш с всички сили.
Момичето изхлипа и прехапа до кръв долната си устна. Цялата се къпеше в пот, нощницата й бе влажна и прилепнала към натежалото й тяло. Китките на ръцете й бяха завързани за таблата на леглото.
— Прави каквото ти казва, момиче — нареди й Агнес Потс. — И бъди благодарна, че тя е тук. Аз вече съм твърде стара за тая работа.
Катрин се усмихна на възрастната женица и избърса потните си вежди с опакото на ръката си. Следващите контракции бяха болезнени и все по-чести, а Лизет крещеше, но изпълняваше точно инструкциите й, докато на бял свят не се появи едно мъничко момченце.
Катрин подаде бебето на Агнес, която весело му гукаше, докато го почистваше и увиваше в чистото вълнено одеяло. Накрая постави малкото вързопче в ръцете на сънената майка. Катрин се взираше в уморената, нежна усмивка на младата жена, видя неизмерната гордост и любов, които се четяха на лицето й, и почувства същото благоговение, каквото винаги изпитваше при вида на новородено дете. Животът
