сега всичко изглеждаше под контрол. Странно, но откакто узна, че детето със сигурност ще живее, Люсиен напусна къщата и Катрин не го видя повече.
Това беше преди два дни. Два дълги, изтощителни дни за Катрин. Всеки път, когато затвореше очи, тя виждаше безизразното, добре контролирано изражение върху лицето на съпруга си. Виждаше кръвта по своите ръце и знаеше какво си мисли той. Очите му потъмняваха от отвращение. Собствената му съпруга бе способна да забие острието на ножа в гърлото на едно дете, сякаш е парче месо!
Веднъж вече бе преживяла всичко това — в болницата „Сейнт Бартоломю“, където я смятаха за ненормална. Люсиен мислеше по същия начин — ясно й бе дал да го разбере. Господи, как би могла да го погледне отново в очите!
Късно следобед на втория ден пристигна послание от шериф Пъркинс и полицай Нивънс. Пишеха, че пристигат утре сутринта, за да се видят с лейди Личфийлд.
Кръвта нахлу в слепоочията й. Вероятно граф Дънстън беше починал. Сигурно идваха да я арестуват. А после щяха да я върнат в лудницата… или да я обесят. В устата си имаше вкус на пепел. Идваха да й предявят обвинения в убийство и даже Люсиен вярваше във вината й. Заля я унищожителна вълна на ужас. Втренчила поглед в илюзорното бъдеще, което дори не можеше да си представи, Катрин се отпусна на креслото в стаята си и горчиво зарида.
23
Трябваше да си върви. Не можеше да се изправи пред вероятността — не, пред неизбежната заплаха, — да я обвинят в убийство. Тя беше единствената заподозряна и всички го знаеха. Дори Люсиен я смяташе за виновна.
Люсиен! Всъщност той беше истинската причина тя да избяга. Никога нямаше да забрави изражението на лицето му, докато тя сряза трахеята на малкия Майкъл. Нито пък непроницаемата маска, която бе надянал, след като свърши работата си.
Преди няколко дни беше смятала, че фатален за отношенията им бе онзи ден, в който я видя в лабораторията в подземието. Но този път бе дори по-лошо. Съпругът й никога нямаше да я погледне отново, без да види напоената й с кръв рокля, без да се запита що за жена е в действителност. Алисън Хартман със сигурност не беше като нея. Лейди Алисън бе самото олицетворение на женствеността. Лейди Алисън бе жената, за която маркизът мечтаеше.
Ръцете й трепереха, докато сгъваше и прибираше в чантата три от най-простите си рокли, две чисти нощници, посребрената четка за коса от тоалетката и още един чифт обувки, по-удобни от тези, които щеше да обуе за дългото пътуване.
Катрин погледна през прозореца. Беше късно вечерта. Всички от прислугата вече спяха. Замъкът тънеше в тъмнина, но през облаците се прокрадваха бледите лъчи на луната. Огледа за последен път стаята, към която толкова се бе привързала и която, знаеше, щеше да й липсва: хубавите кадифени пердета, която придаваха топъл и уютен вид на помещението, леглото, което толкова пъти бе споделяла с Люсиен. Спомни си дългите часове на удоволствие, ласките, прошепнатите думи.
Катрин обгърна раменете си с ръце и се опита да пребори обземащото я отчаяние. Нямаше да мисли за Люсиен — нямаше да си го позволи. Отдадеше ли се на спомените, никога нямаше да си тръгне. За миг погледът й се задържа върху бележката, която му беше оставила на малкото френско бюро в ъгъла на стаята. Даваше му свободата да я забрави, да подреди живота си така, както винаги бе мечтал. След всички проблеми, които му бе причинила, съпругът й несъмнено заслужаваше поне този жест.
Катрин избърса сълзите, които се търколиха изпод ресниците й, затвори неголямата си чанта и напусна стаята.
Костваше й огромно усилие на волята да не се отбие за последен път в стаята на Майкъл, но знаеше, че момичето, което се грижи за него, спеше до леглото му и не се осмели да я разбуди. Майкъл бързо се възстановяваше. Скоро щеше да бъде напълно здрав и бе в добри ръце.
Катрин вече не се притесняваше за Майкъл. За пореден път тя самата беше в опасност. Да напусне Касъл Ранинг бе единственият й шанс да се изплъзне от обвиненията на властите. А повече от всичко искаше да избяга от Люсиен. Беше влюбена в човек, който не я обичаше, който ценеше жената, която би искал тя да бъде, а не онази, която беше в действителност. Трябваше да замине, преди той да се върне, преди да я погледне и красивите му тъмни очи да се изпълнят с презрение.
Вече бе виждала този поглед в очите на вуйчо си, на епископ Толмън, на лекарите в болницата. Трябваше да замине, и то тази вечер. Както винаги, трябваше сама да направи каквото е нужно, за да оцелее.
Да избяга от къщата, се оказа по-лесно, отколкото се бе надявала. За миг й се прииска да вземе кон, но бързо отхвърли тази идея. Веднъж да стигнеше до някой хан, щеше да пътува с пощенска кола. Така пътуването щеше да е по-бързо, а маршрутът й — по-труден за проследяване. Този път беше по-лесно, защото разполагаше с пари за разходите си. Люсиен бе изключително щедър към нея, а тя харчеше твърде малко. Освен това нямаше да бъде мръсна и дрипава в хладната пролетна нощ. Имаше топли дрехи и добър план в главата си.
На сутринта, след като вървя през цялата нощ, Катрин стигна един крайпътен хан. Пощенската кола пристигна преди зазоряване. Тя плати таксата и побърза да се качи. През следващите няколко дни смени няколко коли, които пътуваха в различни посоки. Все още се боеше, че някой би могъл да я проследи. Когато най-после достигна „Сейнт Ийвс“, разположен на далечния Корнуолски бряг, Катрин вече не се страхуваше, че някой би могъл да я открие.
Преди много години, като дете, бе идвала в малкото рибарско градче с родителите си. Още тогава се бе влюбила в това място и сега, докато се взираше през прозореца на пощенския вагон, заслушана в бученето на пенливите вълни, Катрин осъзна, че дивната красота на градчето не се е променила с годините.
Може би тук ще успея да си изградя нов живот, помисли си тя и потисна тъпата болка в гърдите си. После се сети за Люсиен, за сребристите пламъчета в очите му, за меката му усмивка, отправена към нея, за усилията му да я защити и дълбоко в сърцето си, където никой не можеше да надзърне, Катрин безмълвно зарида.
Беше толкова трудно да приеме, че през цялото време е грешил.
Толкова трудно, че му бяха необходими цели три дни, за да го проумее. Нямаше представа какво да й каже, как да повдигне такъв важен въпрос — нейните интереси, нейните убеждения, сърцевината на техните разногласия.
Затова и бе напуснал замъка — да остане насаме със себе си, да обмисли внимателно онова, което се случи, събитията, които коренно промениха начина му на мислене, промениха целия му живот. Имаше нужда да види ясно нещата, да размисли. Искаше да бъде сигурен.
Но когато се върна, беше твърде късно.
Седнал зад бюрото в кабинета си, Люсиен приглади листа, който Катрин му беше оставила. След шест дни и хиляди прочитания хартията бе смачкана и поразкъсана. Нямаше нужда да прочита отново думите; вече ги знаеше наизуст. Но това мъничко парче хартия беше всичко, което му остана от нея, и щеше да го пази до нейното завръщане.
Буквите се размиваха пред погледа му и му напомняха какъв глупак е бил.
Скъпи мой Люсиен,
Досега вуйчо ми вероятно е починал. Умолявам те да повярваш, че нямам вина за смъртта му, въпреки че при тези обстоятелства вероятно ще ти е трудно да го приемеш. Заминавам с надеждата, че това ще сложи край на всички проблеми, които ти причиних. Тръгвам си и защото се боя.
Тръгвам си, за да ти върна свободата.
Давам ти пълното право да анулираш брака, както се бяхме уговорили, и да си намериш съпруга, за каквато винаги си мечтал. Макар силно да ми се иска нещата да бяха различни, аз никога няма да се превърна в жената, която ти искаш да бъда. След онова, което се случи с Майкъл, вероятно отвращението ти към мен ти е помогнало сам да го осъзнаеш.
