беше толкова ценен. И толкова несигурен.
Несъзнателно ръката й се плъзна към леко закръгления й корем. През последните три седмици й прилошаваше всяка сутрин. Не можеше да погълне дори залък хляб. Знаеше отлично какво означава това. Толкова отчаяно се бе опитвала да забрави мъжа, в когото така необмислено се беше влюбила, да изхвърли от съзнанието си високия му, тъмен силует и да привикне с новия живот, който си бе изградила в Сейнт Ийвс. Опитваше се да потисне болката от загубата.
Сега, когато носеше неговото дете в утробата си, Катрин знаеше, че никога няма да успее.
Тя въздъхна и изми ръцете си над легена върху плетената маса. Поне някаква част от него щеше да остане с нея през годините. Катрин си помисли за малкото момиченце, което се молеше да роди, за копринената му черна косица и тъмните очи със сребристи пламъчета, които несъмнено щеше да наследи, и сърцето й се изпълни с болезнен копнеж.
Болеше я, че детето й никога няма да види баща си.
Болеше я за Люсиен и за самата нея.
Шест месеца! Шест дълги, мъчителни месеца без никаква следа от нея. Люсиен изкачи стръмното стълбище по пътя за кабинета си. Току-що се бе завърнал от пътуване до Мейдстоун, откъдето му бяха писали, че жена с описанието на Катрин живее в градчето. Това не беше първото безсмислено пътуване.
След първите две седмици на безплодни усилия да я открият бе обявил награда за някакви сведения. Доста хора се поблазниха от парите. Нат Уитли нае хора, които да проследят всяка възможна нишка, и повечето от тях отпаднаха. Но Люсиен пожела да се заеме лично с онези от тях, които изглеждаха обещаващи.
— Милорд! Милорд! Вие сте у дома! — Майкъл се втурна към него и Люсиен го притисна в прегръдките си.
— Пристигнах преди около час. Не исках да прекъсвам урока ти.
— Старият Парни ме учи на френски. Божичко, защо му трябва на човек да говори като ония скапани жабари?
Люсиен едва потисна усмивката си. Това дете беше най-ценният дар, който Катрин му даде. В дни като този, когато се натъкваше на поредната задънена улица, му се струваше, че ако не е малкият Майкъл, този път ще затворят него в онази лудница.
— Мистър Парнел се грижи да бъдеш добре подготвен за влизането си сред обществото — опита се той да му обясни. — Нали ми каза, че искаш да станеш истински джентълмен. Е, в такъв случай трябва да умееш да разговаряш на френски.
— Обзалагам се, че вие не можете да говорите като тия жабари.
— Онези жабари. И ако мислиш така, наистина грешиш. Je parle francais assez bien. Comprenez-vous?5 Това е задължително за членовете на висшата класа.
Майкъл се намръщи.
— Звучи страхотно, когато го казвате вие. Старият Парни звучи като жаба в ръждива кофа.
Люсиен отново се усмихна.
— Добре тогава. Научи думите, а аз ще те упражнявам да ги изговаряш правилно. Става ли?
Майкъл се ухили.
— Става!
Люсиен го отпусна на земята и момчето весело припна по стълбите, за да се заеме отново с уроците си.
— Милорд? — Маркизът се обърна при звука от гласа на Рийвс. — Съжалявам, че ви прекъсвам, но имате посетител.
— Посетител? Кой?
— Лейди Алисън Хартман. Казах й, че не бихте могъл да я приемете, след като току-що сте се завърнали от дълго пътуване до Мейдстоун, но тя настояваше да ви види. Казах й да ви изчака в зелената стая. Да я отпратя ли, милорд?
Алисън Хартман. Люсиен въздъхна, внезапно почувствал се по-изморен отпреди. Господи, от всички хора на света най-малко очакваше да види нея.
— Милорд?
— Какво? О, не… Всичко е наред, Рийвс. — Мислите му се върнаха към настоящето, далеч от спомените за Алисън, които дори не можеха да се сравняват с онези, които пазеше от Катрин. — Ще поговоря с нея.
Когато отвори вратата на зелената стая, я видя да седи на тапицирания в зелено диван — също толкова руса, мила и хубава, колкото при първата им среща. Помисли си за постоянното напрежение, с което живееше и което бе издълбало дълбоки бръчки по лицето му, и за миг му хрумна, че той вероятно й изглежда с десет години по-стар.
— Милорд? — Тя се изправи, когато го видя да влиза. Вдигна очи към него и се усмихна. — Радвам се да ви видя.
Люсиен потърси с поглед баронесата, нейна майка и неразделна компаньонка, но този път тя не се навърташе наоколо.
— Лейди Алисън… — Той направи изряден поклон над ръката й. — Изглеждате красива както винаги.
Лицето й поруменя приятно.
— Благодаря, милорд.
— Надявам се, че родителите ви се чувстват добре.
— Те наистина са добре, милорд. Аз обаче съм доста разтревожена напоследък.
Люсиен повдигна вежди.
— Разтревожена?
— Да, милорд. Носят се ужасни слухове… За никого не е тайна, че съпругата ви ви е изоставила. Обвиняват я в ужасни неща.
Стори й се, че думите й го засегнаха.
— Съпругата ми е невинна. През живота си не е сторила зло никому.
Алисън сведе поглед към ръцете си, които притискаше в скута си.
— Не се съмнявам в думите ви, милорд — отвърна меко тя. — Но знаете, че тя много ме нарани.
Гневът му мигом се изпари. Катрин не беше единствената, която нарани Алисън Хартман. Той се бе оказал неспособен да направлява нещата, да подреди сам живота си.
— Катрин винаги е съжалявала за онова, което се случи, милейди. Както и аз самият. Тогава тя отчаяно се нуждаеше от моята защита. Водела се е от вярата, че нашият брак ще продължи кратко и че двамата с вас един ден ще можем наистина да се оженим.
Ярките й сини очи се заковаха на лицето му.
— Наистина ли е смятала така?
— Да.
Алисън пристъпи към него и пъхна мъничката си, облечена в ръкавица длан в ръката му.
— Може би точно затова си е тръгнала, милорд. За да можем ние двамата най-после да се съберем.
Люсиен погледна към ръката й, която несъзнателно стискаше ръкава му — изящна и неповторимо женствена. Не можеше да си представи, че тази малка и нежна ръчица ще направи каквото е необходимо, за да спаси живота на едно малко дете.
— Може би това е била една от причините — отвърна той и внимателно се освободи от ръката й. — Но когато си тръгна, тя нямаше представа колко много я обичам. Не знаеше, че се радвам, задето се ожених за нея и че се чувствам горд да я наричам моя съпруга.
Тялото на Алисън се скова, ръцете й се вкопчиха в дантелата на кремавата й копринена рокля.
— Мислех, че не вярвате в любовта. Винаги ми повтаряхте, че това чувство не съществува.
— Бил съм истински глупак — отвърна й простичко той.
Светлите й вежди се сключиха на челото й.
