справяше добре с парите. Живееше скромно и все още разполагаше с прилична сума, за да си позволи тази карета и да пътува сравнително удобно. Това обаче не можеше да намали страданието, което й предстоеше, щом пристигнеше в Касъл Ранинг.
В момента минаваха през Горшам. Катрин се скри зад плътните завеси. Боеше се, че някой би могъл да я разпознае и да я предаде на властите. Сигурно все още я издирваха заради убийството на Дънстън. Градчето бе притихнало. Повечето хора си стояха по домовете, прогонени от улиците от лекия дъждец. Бездомна котка лежеше на прага на една колиба, а през прозорците на таверната се процеждаше бледа светлина.
След броени минути градчето остана зад гърба им и Катрин дръпна пердето, за да се наслади на пейзажа. Сърцето й болезнено се свиваше, докато тъмният силует на замъка се приближаваше към тях. Каретата направи завой по калната пътека. Отвъд високите върхове на дърветата Катрин различаваше назъбените кули на Касъл Ранинг. И стомаха й се сви на ледено кълбо.
Кочияшът насочи каретата по обсипаната с чакъл пътека. Някое от колелетата се натъкна на камък и сблъсъкът я отхвърли назад, но бебето не се събуди. Пред погледа й се изправиха високите каменни стени, сиви и недостъпни, по-зловещи, отколкото ги помнеше. Катрин се насили да се овладее и призова всичките си сили, за да изпълни задачата, която я бе довела тук.
Сгушен в скута й, Люк се обърна в мекото си вълнено одеялце. За миг бебето се раздвижи, прозя се и размаха малкото си юмруче, сякаш искаше да каже нещо. Катрин целуна пухкавата косица на главичката му и той се успокои. Затвори сребристо-черните си очички и се унесе в сън.
Каретата най-после се закова на място и сърцето й сякаш спря с нея. Девет мъчителни месеца бе мечтала да изкачи това стръмно каменно стълбище и да се върне у дома. А сега, когато беше тук, се ужасяваше от предстоящата среща.
Един лакей веднага се втурна да отвори вратата на каретата. Катрин си спомни, че името му беше Дики. Тя вдигна качулката на главата си, за да се предпази от лекия ръмеж, и напрегнато му се усмихна, докато й помагаше да слезе от каретата. Забеляза, че очите му се разшириха, когато я разпозна и видя малкото вързопче, което притискаше в ръцете си.
Дики се втурна по стълбите пред нея и ожесточено захлопа по вратата. Отвори им мрачният Рийвс. Изумлението, което се изписа при вида й върху издълженото му, обикновено безизразно лице, бързо премина в една от редките му усмивки.
— Трябва да ви кажа, милейди, че всички ние много се радваме да ви видим. През цялото време се надявахме, че сте добре и в безопасност, но нямаше как да сме сигурни.
Това бе най-дългата реч, която Рийвс някога бе произнасял. Сега думите му предизвикаха болезнено бодване в сърцето й и гореща влага в очите й, която Катрин побърза да пропъди.
— Благодаря, Рийвс. — Той пое прогизналото й палто, но не изгуби време да го закачи.
— Ще извикам негова светлост. Днес не се чувстваше много добре. Все пак на този ден… Защо не го изчакате в големия салон? Винаги сте обичали да стоите там.
Катрин се почувства странно развълнувана, че все пак е запомнил.
— Големият салон… да, би било прекрасно. Благодаря, Рийвс.
Икономът забърза да извести за пристигането й, а Катрин се отправи към най-старото помещение от замъка. В масивната камина бумтеше буен огън и тя се приближи, за да се стопли. Гърдите й сякаш бяха от олово. Сърцето я болеше непоносимо.
Тази стая толкова много й напомняше за Люсиен. Какво ли щеше да каже, когато я види? Какво щеше да си помисли, когато съзреше детето в ръцете й? Какво ли се бе случило през дългата година, докато беше далече оттук? Питаше се дали все още са женени и тази мисъл извика тъпа болка в гърдите й.
Катрин се помоли горещо на бога да й даде сили да довърши онова, за което бе дошла. В този миг тя вдигна очи и видя маркиза, който тъкмо влизаше в салона. Застана на няколко крачки от нея, с изправени рамене, и й се стори, че изглежда по-висок отпреди. Може би се дължеше на факта, че беше по-слаб.
С изключение на това издълженият му силует й беше толкова познат, така скъп, че за миг си помисли, че отново сънува. Вперила поглед в тези сребристо-черни очи, във волевата извивка на челюстта му и красивите, чувствени устни, Катрин изпита внезапно желание да го приближи, да го докосне, да го прегърне.
Знаеше обаче, че това е невъзможно.
Люсиен се вторачи в жената пред себе си и за миг краката му отказаха да му се подчиняват. През последните няколко месеца най-сетне бе започнал да се примирява с факта, че никога няма да я види отново. А сега тя беше тук — стоеше пред масивната камина, сякаш никога не си е отивала, стройна и хубава, каквато я помнеше. Само косата й изглеждаше по-тъмна, а очите й — по-наситено зелени.
Погледът му се плъзна от лицето й към малкото вързопче, което държеше в ръцете си. Видя, че това е увито в одеяло детенце, и изведнъж се почувства объркан.
— Радвам се да те видя, Катрин…
Тя навлажни устните си. Очевидно беше напрегната, тялото й едва видимо потрепваше. Дали детето беше негово или от друг мъж? Затова ли го беше напуснала? Беше ли се случило нещо, за което той да не знае? Това бебе негово ли беше — или на другиго? При последната мисъл Люсиен почувства горчив вкус в устата си.
— Сигурно ти е студено — промълви той. — Нека ти донеса чашка бренди…
— Не, моля те, добре съм. — Катрин посегна да го задържи, преди да е стигнал до бюфета. — Извинявай, че не те предупредих за пристигането си — изрече тя на един дъх. — Зная, че не ме очакваш… и как би могъл? Нямаше ме цяла година. Нямах намерение изобщо да се връщам, но… — Думите застинаха на устните й. Тя погледна надолу към бебето и Люсиен почувства ледена топка в стомаха си.
— Детето… твое ли е? — попита я меко той, сякаш търсеше правилните думи. Боеше се да не каже нещо погрешно, боеше се от онова, което Катрин щеше да му отговори.
— Наше е — отвърна едва чуто тя. Очите му се притвориха от болка. — Люк е причината да дойда тук.
— Люк? — повтори той, и тази единствена дума се откъсна с усилие от устните му.
— Люсиен Уилям Монтен. Когато заминах, вече знаех, че нося дете, но предполагах, че това не би променило нещата. След смъртта на вуйчо ми…
Люсиен поклати глава.
— Дънстън не е мъртъв. Няма защо да се боиш от властите. Вече не те издирват.
От раменете й сякаш се смъкна някакъв товар. Изглеждаше толкова бледа, толкова нещастна. Едва се сдържаше да не я приближи, да не я притисне в обятията си. Люсиен си наложи да остане на мястото си. Боеше се, че тя отново ще избяга.
— Не съм се опитала да го отровя.
Маркизът преглътна мъчително.
— Зная, че не си. Все още не е известно кой точно го е направил, но съм сигурен, че ти не си способна на такова нещо.
Тя го изучаваше напрегнато известно време, сякаш се питаше дали да му повярва. После отново погледна детето, което се бе събудило. Беше негово, несъмнено — с черната коса и тъмни очи на рода Монтен. За миг нещо болезнено стегна гърлото му и не му позволи да проговори.
Когато Катрин отново го погледна, очите й плуваха в сълзи.
— Трябваше да дойда — каза тя. — Не можех повече да го държа далеч от теб. Исках да го отгледам сама. Бог ми е свидетел, че исках. Но Люк заслужава онова, което му се полага по рождение. Освен това знам, че ти ще го обичаш точно толкова, колкото го обичам и аз.
В думите й сякаш се съдържаше и още нещо, нещо, което му се изплъзваше. Гласът му се изтръгна с усилие от устните му.
— Много е хубав.
— Той е много кротко бебе. Рядко плаче през нощта и има най-сладкия смях на света. Когато ме погледне, винаги се сещам за теб и… — Тя не довърши. Лицето й се обля в сълзи. — Искаш ли да го подържиш?
Ръцете му трепереха. Много внимателно, той посегна и пое в ръце малкото вързопче. Детето отново се
