— Разбира се. — Но думите й прозвучаха фалшиво.
Люсиен спря до нея. Изучаваше лицето й. Бяха толкова близо един до друг, че сатенената материя на халата й докосваше черната коприна на неговия. Кой знае защо, тялото му откриваше в този допир нещо особено еротично. Напрегна се, а мислено изруга и отстъпи крачка назад.
— Какво четете този път, мис Грей? — Внимателно наблюдаваше как се променя изражението й, сякаш внезапно се затвори в себе си. Искаше й се да скрие книгата. Прочете го в очите й. Той посегна и затвори книгата, за да може да прочете заглавието, като внимаваше да отбележи страницата й с показалеца си.
— „Наръчник по акушерство“. — Отдолу с по-дребен шрифт бе изписано: — „Съдържа практически напътствия. Тук ще прочетете как най-безопасно да практикувате този занаят.“ — Маркизът се намръщи и вдигна поглед към лицето й. През ума му преминаха поне дузина ужасяващи мисли, но една от тях го стресна най-много.
— Казахте ми, че мъжете, които са ви похитили, не са… не са се възползвали от вас. Ако това не е истина, вината не е у вас. И ако се страхувате, че е възможно да носите дете, не се притеснявайте да ми кажете, мис Грей.
Дори на мъждивата светлина от единствената свещ той видя как страните й се обляха в руменина.
— Те не са… Нищо подобно не се е случило. — Тя се изправи сковано на неудобния си стол и вирна брадичка. — Просто се интересувам от тази тема. Както вече ви казах, още от дете ме занимават различни методи за лечение. Тук открих интересни книги и реших да ги прочета. А вие ми казахте, че нямате нищо против.
Дълго време той се взираше мълчаливо в лицето й и се питаше дали това е истина или просто поредната лъжа.
— Наистина нямам нищо против, мис Грей. Можете да четете каквото поискате. Аз няма да ви спирам. Нито пък ще ви предупреждавам да бъдете дискретна. Вие очевидно знаете как обществото гледа на подобни интереси, когато става дума за жена.
Тя сякаш още повече се изправи и яростно вирна глава.
— Зная, но не съм съгласна. Смятам, че всеки човек, независимо дали е мъж или жена, трябва да има възможност да научи всичко, което го интересува. Но все пак ще последвам съвета ви и ще продължа да се държа прилично според нормите на обществото.
Люсиен кимна. Неусетно вниманието му се бе отдалечило от думите й, съсредоточено върху голия глезен, който надничаше изпод полите на сатенения й халат. Стъпалото й беше бледо и извито, глезенът — тънък и добре оформен. Възбудата, която бе потиснал, сега отново се надигаше у тялото му. Маркизът решително обърна гръб на момичето, впери поглед в заглавията по лавиците, намери книгата, която търсеше и твърдо се насочи към вратите.
— Може би точно тези книги са причина за вашите кошмари, мис Грей.
Тя се усмихна едва доловимо.
— Може би. Но те са и моето спасение.
Люсиен не й отговори. Тя беше странно създание. Твърде интелигентна за човек от висшето общество, и все пак необяснимо привлекателна. Чувстваше се притеснен от факта, че откакто я бе приел в Касъл Ранинг, не можеше да преодолее слабостта си към нея. Но бе сгоден за друга; не биваше да забравя това.
Можеше само да се надява, че Алисън Хартман ще възпламени чувствата му също толкова бързо, колкото бе успяла Катрин Грей — с един случаен поглед към глезена й.
3
Господи, как не й се искаше да тръгва. Катрин прокара пръсти по кралскосинята завивка на огромното легло, обградено от кадифени балдахини, в което бе прекарвала нощите си през изминалите дни.
Щеше да й липсва лекият живот на привилегированите, който някога бе приемала за даденост, а сега трябваше завинаги да напусне. Щеше да й липсва топлото приятелство на лейди Бекфорд и дори напрегнатите разговори с тъмнокосия собственик на този замък. Но можеше да живее и без тях. Беше ли на свобода, можеше да преживее почти всичко.
Катрин решително смъкна снежнобялата калъфка на пухената си възглавница. В нея щеше да носи храната, която бе успяла да отмъкне през последните три дни. Налагаше се да вземе и една от роклите, които лейди Бекфорд й бе заела, а също и нощницата на приветливата дама. Съвестта я гризеше при тази мисъл, но не можеше да постъпи другояче.
Искаше й се да има някоя и друга монета, за да плати за дрехите или поне да си помогне за предстоящото пътуване, но дори не си помисляше да вземе още нещо от единствените хора, които се бяха държали мило с нея през последната година. Надяваше се по пътя да си намери някаква работа, за да си набави нужните средства.
Вече бе взела решение да се насочи към Корнуол, провинциално селце, където да си намери някаква работа, да си изгради нов живот и просто да изчезне от света. Щеше да тръгне късно вечерта, веднага щом се увери, че всички в къщата спят. По-рано днес се бе оплакала от главоболие и й носеха храната в стаята. Имаше нужда от време, за да събере сили и да се подготви за новото бъдеще, което криеше само неизвестност.
С натежало сърце, Катрин прекоси стаята и се спря пред масивния гардероб. Щеше да облече най- простата от дадените й назаем рокли — тъмнозелена вълнена дреха, поръбена с кремава дантела, когато я сепна внезапно почукване по вратата.
На прага стоеше икономът, Рийвс.
— Маркиз Личфийлд настоява да слезете в кабинета му.
Обхвана я смътно безпокойство.
— Става късно. Сигурен ли сте, че маркизът иска…
— Маркизът иска да ви види и то незабавно. Само това ми каза.
Катрин кимна, опитвайки се потисне обзелия я страх.
— Кажете му, че слизам след миг.
Икономът не се помръдна.
— Той нареди да ви заведа.
Страхът й премина в животински ужас. Стойката на иконома бе непоклатима, а това й загатваше в какво настроение е изпаднал самият маркиз. Мили боже, невъзможно бе пратеникът му да се е върнал! Сигурно беше нещо друго, нещо незначително като например да й предложи разходка на сутринта. Надяваше се да е така. От все сърце се молеше да е така.
Обхваната от трескаво вълнение, Катрин се спусна по стълбите. Сърцето й препускаше, дланите й се потяха. Когато влезе в кабинета, маркизът стоеше пред прозореца с гръб към нея. Но погледът й не пропусна да отбележи суровата стойка на раменете му, макар да се надяваше, че греши.
Той изчака икономът да затвори вратите след себе си — звук, който отекна в съзнанието й като захлопването на ковчег. После се обърна, а когато погледът му се закова върху лицето й, в очите му несъмнено проблясваше гняв.
— Коя си ти? — Гласът му съдържаше такава неподправена заплаха, че тя несъзнателно отстъпи крачка назад. Искаше й се да избяга. Искаше й се да попадне на друго място — където и да е, само не и в неговия кабинет. Тя навлажни устните си, но така и не успя да ги раздвижи.
— Накара ме да изпратя послание на другия край на страната, до човек, който никога не е съществувал. Излъга ме. Възползва се от моята благосклонност и безсъвестно прие приятелството на леля ми. А сега искам да знам коя си ти и какво правиш тук.
И тогава тя побягна — втурна се лудешки към вратата и прекоси коридора като подгонен дивеч. Личфийлд я настигна точно пред входната врата, сграбчи я през кръста и здраво я притисна до гърдите си.
— Няма да стигнеш далеч — изсъска той, което прозвуча по-зловещо и от най-ужасяващия крясък. — Не и докато не ми кажеш истината. — Катрин почувства силните му мускули под бялата материя на ризата, здравината на бедрата му, опрени в нея, и потръпна. Сълзи напираха в очите й, но тя премигна, за да ги
