Старлет

на земята — никой друг!

Глава 4

Никога няма да ме хванеш, Маккалистър! Никога… никога! Присмехулното съскане като че ли звучеше в поривите на нощния вятър и макар че Деър много добре знаеше, че му се причува, то едва не го караше да скочи от коня си и да хукне надолу по склона вбесен за плячката си. Пътеката беше опасна, особено поради гъстите облаци, които се бяха струпали по небето и закриваха луната; затова той трябваше да язди много внимателно. Лицето му придоби жесток и непреклонен израз. Насили се да не слуша воя, но мисълта за този предизвикателен глас го мамеше напред, като го караше да забрави опасностите. Дяволски добре знаеше, че положението няма да се облекчи, ако умът му започне да му прави номера. Но провлеченият шепот звучеше в ушите му и го подтикваше да върви напред. Такова нещо не беше му се случвало никога преди това. Но в мига, в който бе зърнал лицето на преследвача, той бе разбрал, че никога няма да забрави нито него, нито гласа му.

Деър събра цялото си самообладание, колкото и малко да му беше останало, и продължи напред, като гледаше да язди встрани от главната пътека. Знаеше, че най-изгодно бе да язди в дълбоката сянка. Затова караше коня си близо до потъналите в мрак дървета и големи скали край пътя. Яздеше, обзет от отчетливата мисъл, че щеше да остане жив този, който успееше да проследи другия в тъмнината. Твърдо беше решил това да бъде той. Въпреки изостреното си внимание не забелязваше нищо да помръдва, нито пък да изглежда заплашително, макар да знаеше, че това положение може светкавично да се промени.

Леденият вятър носеше песента на нощните животни — жаби, щурци, скакалци, самотен вой на вълк от далечен шубрак. Погледът на Деър бързо обходи околността, за да открие някаква следа от ездача фантом. Той беше учуден как е успял да изчезне толкова бързо, без да остави каквато и да е следа. След няколко часа започна да мисли, че наистина преследва някакъв призрак, който може да променя формата си, както биха се изразили индианците. В техния фолклор това беше едно тайнствено създание, което можеше да приема всякакви желани форми. Това правеше преследването му практически невъзможно.

После, като усети за какво мисли, Деър почти се изсмя на себе си. Разбира се, той никога не е вярвал в свръхестествени сили. Натъкваше се на още следи, очевидно от същото животно като другите, които беше видял, но по-нататък по пътеката те изведнъж отново изчезваха, сякаш конят и ездачът някак си се сливаха с нощта и го оставяха в почуда и съмнение. Деър продължаваше да язди в сенките, всеки мускул по красивото му тяло бе опънат в очакване. Не се изненада, когато усети лек гъдел по врата си. Косъмчетата по кожата му настръхнаха. Имаше чувството, че го следят и проучват, като че ли той бе преследвания! Всеки момент очакваше куршум в гърба. С огромно усилие на волята трябваше да си наложи да не поглежда през рамо. Дори изруга тихо. Знаеше, че е невъзможно преследвачът да е минал зад гърба му. „Дръж очите си отворени, гледай напред!“ — заповяда си той.

Местността вече беше равна, наоколо растяха ниски храсти. Имаше малко дървета, а и те бяха пръснати тук-там, като повече приличаха на храсталаци. „Няма къде да избягаш, няма къде да се скриеш!“ Нищо не можеше да мине покрай него, без той да го види. Беше готов да заложи живота си. Всъщност, точно това и правеше. Никой досега не бе успял да го подведе на такъв лов за диви гъски. И той с неудоволствие си помисли, че всъщност се възхищаваше на ловкостта и хитростта на младия ездач.

Луната хвърляше коси лъчи върху пътеката пред него и бледата светлина рисуваше различни фигури в мрака. Деър огледа пътеката и полето от двете й страни, но видя само един голям ръждивокафяв вълк, застанал в далечината с току-що уловена плячка, увиснала от челюстите му. Животното също го погледна с очи, които горяха като живи въглени в зловеща картина от сенки и сивкава светлина. Разбра, че както и досега, той все още вижда добре нощем. Забелязваше всичко, чувстваше всичко. Но от ездача, когото преследваше, нямаше и следа. „Кой си ти? Какъв си?“ непрестанно се питаше Деър. Обземаше го необичайна възбуда, която го тласкаше напред със сила, по-голяма от гнева, който бе изпитал преди това.

Най-накрая, след още няколко мили старателно оглеждане на следите, пътеката изчезна. Свърши внезапно точно когато изкачи една малка височинка и видя светлините на Текила Бенд пред себе си. Притисна леко коленете си към тялото на коня и го подкара по тесния, криволичещ път, който слизаше до задръстеното с коли шосе в центъра на града. Деър усети още едно, непознато досега чувство, което се надигаше в душата му. Безсилие. Бе толкова сигурен, че ще хване преследвача си, но трябваше да признае, че вече не му се виждаше вероятно пътищата им отново да се кръстосат. Лицето му потъмня и той изскърца със зъби. „Не сме приключили с теб, амиго. Няма да ми се изплъзнеш следващия път!“ — закле се той.

Градчето лежеше притихнало в първите проблясъци на зората. Оживените улици и тротоарите бяха пусти. Само двама пияници, които току-що бяха излезли от бара, се блъснаха в трите жени на тротоара и им подвикнаха някакви мръсотии. Опетнените гълъбици не им обърнаха никакво внимание, но затова пък замахаха на Деър, който точно в този момент минаваше покрай тях. Интересуваха ги само новите клиенти, които биха могли да примамят в заведението.

— При нас има уиски и разполагаме с най-големите хубавици на града, каубой. Хайде, влез и ще ти покажем такива забавления, които няма никога да забравиш — извика най-смелата от тях.

Деър не я удостои с внимание. Тенекиеният звук на пианото, което спешно се нуждаеше от акордиране, се носеше над летящата врата. Жената изписука с тънкия си глас някаква ругатня, когато видя как Деър подкара в тръс коня си и я остави да мята мълнии с очи след него.

Пияните каубои бяха вързали конете си за стълба пред бара и дори не го удостоиха с поглед, което го изпълни с облекчение. Той така бе изчислил времето си, че да пристигне рано сутринта, за да привлече възможно най-малко внимание. И без това новината бързо щеше да се разнесе. Ясно му беше, че на другия ден всички ще чакат с нетърпение да го зърнат и да разберат дали най-бързият стрелец — всеки град си имаше по един такъв — щеше да го предизвика.

Докато яздеше напред, той забеляза, че градът значително се е разраснал в сравнение с последния път, когато бе идвал. Западът бе привлякъл голям брой заселници в годините след войната, а заедно с тях бе дошло и благополучието, характерно за разрастващите се градове.

С население над петстотин души — испанци, мексиканци, южняци, както и северняци, Текила Бенд беше процъфтяващ град и можеше да се похвали с два бара, хотел на два етажа и оживена търговия. Деър искаше да избегне всякакви други срещи и затова продължи да язди в очакване да види мястото, към което беше тръгнал. В този момент той търсеше само някакъв подслон, за да може да полегне и да си почине. Пътуваше вече дни наред и беше подремвал тук-там, където можеше, включително и в движение, на седлото. Сега се нуждаеше от чаша, легло и жена. И само на едно място можеше да намери това съчетание — в една триетажна къща на края на града.

Като минаваше през града, Деър забеляза, че до сградата на кметството, която беше построена наскоро, имаше ковачница. Видя, че по-надолу са издигнали казино, а до него имаше малък вариететен театър, в който за едно пени можеха да се видят жонгльори, пантомима и дори добре танцуващи балерини. Забеляза още една сграда, шивачница, с горд надпис над вратата. Мис Хилда Хигенботън и мис Старлет Тримейн бяха отбелязани като съсобственички, а името мис Хуанита Томас — шивачка, бе изписано с малки, спретнати букви под техните. На стъклото на прозореца бяха гравирани думите: „Парижка мода“.

В жилището над магазина светеше слаба светлина и той предположи, че дамите живеят там. Запита се дали шивачките работят нощем или пък забавляват някой среднощен гост. Деър никога не бе харесвал тихи жени с меки гласове, каквито имаха шивачките в неговото въображение, но предполагаше, че те също притежаваха справедливо полагаемия им се брой обожатели. Той просто никога нямаше да бъде сред тях. Отмина и подкара коня си в тръс, загледан в мигащите светлини в далечината. Спря зад една добре поддържана мексиканска къща. Едно момче изтича отвътре. Деър скочи от коня и му подаде юздите. Метна кожената чанта през рамо, пъхна ръка в сламената кошница, вързана за седлото му, и измъкна задремалия си пътник. Нежно взе под мишница пълничкото, топло телце. Деър забеляза, че момчето го гледа с отворена уста, и не можа да сдържи усмивката си. Бръкна в джоба на панталона си, измъкна сребърна монета и я