взети заедно. Сегуро му беше подарък от кръвния му брат, Нощния Сокол, вожд на едно племе команчи. Нямаше друг кон, по-добре гледан и повече обичан от него.
Едно леко изтракване на тока на ботуш, стъпил на каменната пътека пред него, го откъсна от размишленията му. Сетивата му се изостриха. Шестото му чувство, на което той винаги разчиташе, се засили още повече в мрака. Той се отдръпна на няколко стъпки сред няколкото клонести бора. Сенките на дърветата го скриха от вражия поглед и той зачака. Всеки як като стомана мускул се напрегна в готовност.
Както очакваше, само след няколко минути от сенките изникна тъмна фигура и предпазливо запристъпва към скривалището му. Преследвачът стигна до едно голо място сред дърветата. Лунен лъч освети едно младо лице, очерта нежната извивка на челото и челюстта и падна върху високите скули.
Деър усети как кръвта му кипна. „Господи! — помисли си той, — само не още едно хлапе.“ Спомни си другите младоци с подобни мераци. Спомни си колко уверени бяха, че ще го хванат, и колко разколебани, когато смелостта им ги напускаше, умиращи от неговата ръка. Трябваше също така да си спомни, че нито един от тях не беше толкова невинен, колкото изглеждаше на пръв поглед. Принуди се да научи този урок, ако искаше да оцелее.
Деър пое дълбоко въздух и излезе от скривалището си.
— Мен ли търсиш, хлапако? — попита той.
Преследвачът го изгледа и продължи да върви към него.
— Ако имаш малко ум в главата си, спри — заповяда Деър. Не получи отговор, изруга тихо и му изръмжа: — Ти май наистина си намислил да се самоубиваш. Или си решил на всяка цена да ме изкараш от кожата.
— Не дрънкай толкова, Маккалистър — отвърна преследвачът и спря на няколко метра. Погледна колана със сребърната тока и револвера, пъхнат в кобура, който висеше на бедрото на Деър, и добави: — Същият си, нали?
Лицето на Деър стана сурово. Толкова беше безсмислено и ненужно да отнема човешки живот, но той никога на получаваше право на избор по този въпрос. Тази мисъл го разстрои, но лицето му остана каменно. Той се обърна към младежа:
— Мисля, че си намерил твоя човек, синко.
Не зададе други въпроси. Нямаше смисъл. Отдавна бе разбрал, че колкото по-малко знаеше за тях, толкова по-лесно му беше да ги повали с изстрела си. Не искаше нощем да лежи буден, заобиколен от призраци, идващи от миналото му. Има някои неща, за които е по-добре да се премълчава. Предпочиташе мъртвите необезпокоявани да лежат в гробовете си, да не се връщат при него и да го преследват в сънищата му.
— Отдавна те чакам, Маккалистър — каза младежът. — Името ми е Рейвън. Ще го запомниш след тази нощ.
Деър не знаеше дали да се засмее или да се престори, че трепери. Това значи беше Рейвън, за когото толкова много бе слушал. Хлапето наистина изглеждаше така, като че ли чака краката му да се подкосят от страх.
— Виж сега. Рядко давам на някого шанса, който ще предоставя на теб. Но мисля, че си много млад и глупав, и дори и не подозираш колко близо си до смъртта от мястото, където си застанал. И да ти кажа право, не знам коя чавка ти е изпила ума, но заради нея не си струва да умираш. Защо не вземеш да се обърнеш и да изчезнеш сега и да забравим, че някога изобщо сме се виждали.
— Не възнамерявам да умирам скоро, Маккалистър — подметна преследвачът с упорито вирната брадичка. — И няма да изчезна. Не и докато не свърша това, което съм намислил.
Деър въздъхна. Нямаше настроение да се стреля с момчето. То имаше още незасъхнало мляко около устата си, а шансовете му да оцелее бяха изключително малки. Реши, че някой друг път ще потърси удовлетворение, но сега точно му бе дошло до гуша да убива. В него се надигна безсилен гняв. Вгледа се по-добре и различи тънка фигура, облечена в дълго, черно палто, кожени панталони, хубави ботуши и омачкан Стетсън,1 дръпнат ниско над очите му. Не можеше да определи цвета на косата, тъй като тя не се виждаше от шапката, но не можеше да отрече, че светлите му очи блестяха като късове сребрист лед.
За няколко секунди се възцари гробна тишина. Деър видя как ръката на противника му едва забележимо трепна. В момента, в който забеляза светкавичното движение на другия, той инстинктивно посегна към лявата си страна. Този път не стреля направо от бедрото си. Изчака. За негова огромна изненада преследвачът му грациозно пречупи китката си, в резултат на което се изви един кожен камшик, който изсвистя опасно близо. Деър бързо отскочи назад. Краят на камшика, вързан на възел, падна на косъм от целта си и безобидно вдигна облак прах около обутите му в ботуши крака.
— Не си желан в Текила Бенд, Маккалистър — каза преследвачът и камшикът му отново изсъска заплашително като смъртоносна змия. — Затова е по-добре да промениш плановете си и да се върнеш там, откъдето си дошъл.
Деър разбра, че няма друг избор. Камшикът заплашително се извиваше между двамата. После бързо, за да убие, изсвистя отново. Само котешките рефлекси на Деър го спасяваха. Трябваше да признае, че досега никога не беше виждал някой да върти така мълниеносно и ловко камшика, с който обикновено се подкарваха говеда.
Той погледна непознатия. Явно бе решил да докаже цената си. В очите му се долавяше решителност и Маккалистър добре познаваше този блясък.
— Виж какво, не искам да се карам с теб. Защо не потърсиш някой друг, на когото да си изкараш яда — извика Деър.
Търпението му се бе изчерпало. Беше абсолютно сигурен в намерението си да не рискува нито секунда повече, за да не го посекат жив на парчета.
Преследвачът му тихо се изсмя:
— Ако мислиш, че ще се измъкнеш, преди да те разсека на две, много се лъжеш, наемнико!
Деър и за минута не би се усъмнил в това. Той се хвърли на земята, завъртя се няколко пъти, после протегна ръка към колана си, измъкна я с желязото и откри огън. Но когато лютивият барутен дим се разсея, той се вцепени от изненада. Противникът му в черно бе изчезнал вдън земя.
Той се повдигна на коляно, огледа местността, но не откри и следа от него. Нарочно се беше целил ниско, но не беше възможно да не го е улучил. Беше взел хлапака точно на мушката си. Вторачен в мястото, където противникът му преди секунди беше стоял, Деър изруга грозно. Беше си получил това, което заслужаваше, задето даде на хлапака време да се ориентира. Спомни си ледения блясък в очите му, сигурен беше, че онзи отново ще го потърси. Едва ли щеше да си спомня колко близо се е намирал до смъртта. Рейвън щеше да мисли само за това как Деър се бе опитвал да се измъкне от схватката. За първи път от много време насам нещата не бяха изцяло в негови ръце. Той скочи бързо на крака и се затича към коня си. Сега той бе преследвачът. Това бе единственият жесток изход — от опит би трябвало да знае, че друг начин нямаше.
