промени съдбата си. Напоследък, отегчен от жените, които бяха споделяли леглото му за малко и които веднага бе забравял, той бе започнал да мисли, че смъртоносните игри му доставят по-голямо удоволствие от похотливото търкаляне в чаршафите. Но той бързо премисли и се ухили. От друга страна, може би малко преувеличаваше.
Едно клонче изпука на два-три метра. Погледът на Деър се спря на скалистата пътека. Устните му се изкривиха в невесела усмивка. Мислеше си, че понякога, каквото и да прави човек, животът все ще му извърти някой номер.
Никога нямаше да го оставят намира. Поредният преследвач вървеше по дирите му.
Глава 3
— Няма да мине много време, Маккалистър — прошепна един пресипнал глас, — и ти ще бъдеш мой.
Високият, облечен в черна кожа човек пусна врания си кон да върви пред него и внимателно огледа тясната пътека, осветена от слабите лъчи на луната.
Мразовитата нощ като че ли се оглеждаше в тюркоазните очи, но скоро чувствените устни бяха стоплени от усмивка. Ездачът се наведе над шията на коня си, за да огледа следите от конски копита, оставени по песъчливата пътека. Изглежда, Маккалистър бе минал по този път, и то преди не повече от половин час.
Най-после бе наблизо.
Самотният ездач бе известен под прозвището Рейвън и всички бяха съгласни, че това име подхожда на славата му, както и черният жребец подхождаше на самия него. Славата на Рейвън се носеше в Текила Бенд и околностите му, които се намираха на около седемдесет и пет мили от Санта Фе.
Щом някой престъпеше закона, дори и само с едно погрешно действие, Рейвън веднага взимаше мерки нещастникът да не повтори грешката си. Положението на престъпника се влошаваше, ако беше плячкосал и някакви пари, макар че това никога не играеше основна роля. Западът бе жестоко, далеч от закона място, но дори и тук справедливостта побеждаваше понякога.
Основната цел на Рейвън бе сигурността да се възцари напълно в този край, населяван от добри хора. За главата на Маккалистър не беше обявена награда, но това не означаваше, че не е злосторник. Той беше наемен убиец и Рейвън знаеше, че за професионалиста не е нужно да мрази някого, за да отнеме живота му. Той убиваше за сребърници, убиваше хладнокръвно. Рейвън не искаше този човек да се установява в Текила Бенд.
Рейвън изкачи без труд стръмното било и не се изненада, че Маккалистър никъде не се виждаше. Въпреки това той бе тук, скрит в мрака, и несъмнено чакаше някъде по-нагоре.
Маккалистър не се тревожеше за предстоящата схватка. Тревогите си той оставяше на револвера си и на плитките гробове.
Рейвън мрачно сви устни. Питаше се дали някой от Текила Бенд не го е повикал. Може би го бяха наели да свърши някоя работа. А може би само смяташе да поеме ранчото на баща си след погребението на стария.
Кап бе умрял по много тъжен начин. Съвсем сам, с разбито сърце, далеч навътре в пущинака. Алек Тримейн бе открил тялото му, след като конят му се беше върнал в ранчото без господаря си. Очевидно беше излязъл с коня си и беше паднал от него или пък животното го беше хвърлило от гърба си.
Алек предполагаше, че е получил инфаркт. Може би. Рейвън се замисли и отново се учуди какво ли би могъл да прави Алек в ранчото на Маккалистър, като със сигурност знаеше, че двамата мъже никога преди това не са били близки. Алек като че ли винаги се намираше точно там, където неприятностите се надигаха, за да покажат грозното си лице.
Е, сега може и да си намери майстора с Деър Маккалистър. Синът на Кап не се беше мяркал насам от години. Не даваше вид, че се интересува от баща си. Но сега май на всяка цена бе решил да стигне до Текила Бенд.
Всички знаеха, че Кап остави голямо ранчо и стадо отбрани мустанги. Синът му беше единственият възможен наследник. Парите и земята бяха силен мотив. Дори и най-почтени хора убиваха за по-малък имот. Рейвън знаеше много добре това.
Вълнуваха я много въпроси, чиито отговори не знаеше. Фактът, че за Деър Маккалистър бе известно съвсем малко, бе доста обезпокоителен.
Изведнъж наоколо стана съвсем тихо. Въздишките на вятъра, шумоленето на листата, чаткането на отронените от скалата камъчета, падащи надолу по каньона, бяха престанали. Преследвачът се скри в гъстата дъбрава и предпазливо се огледа. Маккалистър сигурна се спотайваше в някое скривалище, но Рейвън възнамеряваше да го измъкне на открито. Предпазливо слезе от коня си и се запромъква крадешком в сенките на дърветата. Беше вперила поглед в тъмнината. Всеки нерв от тялото й бе опънат до краен предел.
След няколко минути тишината бе нарушена от зловещ, смразяващ кръвта звук. Тъжен стон се понесе между дърветата и се сля с воя на вятъра. Като че ли в пущинака се скиташе загубено дете.
Възможно ли беше това, помисли си Рейвън вцепенена.
Тихият звук се чу отново. Самотен, безнадежден плач, който смразяваше сърцето. Въпреки ледения въздух по челото на Рейвън избиха капки пот и сребристосините очи се изпълниха с нерешителност, но тя бързо отстъпи място на съмнението.
Разбира се, Маккалистър много добре знаеше как да играе по нервите и това беше някакъв хитър номер. Стоновете на вятъра и тревожните стенания зазвучаха в канон, който разми границата между илюзия и реалност. Рейвън можеше да разбере само по един начин какво става. Дългите, ловки пръсти стиснаха дръжката на добре поддържаното оръжие, което владееше до съвършенство.
Беше дошъл моментът, в който ловецът трябваше да се надигне и да пропълзи.
Деър Маккалистър знаеше, че само след няколко минути преследвачът му щеше да изкачи билото, и смяташе да се възползва от тъмнината, за да го причака в засада. Той обичаше да играе честно и открито да се изправя срещу врага, но не беше и глупак. Отдавна бе разбрал колко е важно да можеш да изненадаш противника. Беше му ясно, че може да издебне преследвача си от скривалището и да стреля в него, а после да продължи пътя си, но той никога не убиваше непочтено. Не беше ловец, който стреля в гръб, и не възнамеряваше и да започва. Не беше екзекутор и приемаше предложена задача само ако вярваше, че тя е справедлива. Естествено, че услугите му бяха добре платени. Но да вземеш на прицел живота на някой заради някой друг, често пъти непознат, не беше лесно и си заслужаваше съответната компенсация. Деър знаеше, че така осигурява спокоен живот на много семейства, които в противен случай щяха да се страхуват да вървят по улицата. Понякога дори беше доволен от себе си заради делата си.
Той огледа местността и спря погледа си на всеки бор в каньона. Погледът му падна на сламения кош, завързан за седлото му. Успокои се, когато плачът на сирачето се превърна в писукане. Надяваше се, че не си поема дъх, за да започне отново. Известно му беше, че е голяма глупост да го води толкова дълго със себе си, но не можеше да го остави гладно и уплашено на брега на Рио Хондо, свито до безжизненото тяло на майка си. Деър знаеше, че ще загине само в пущинака. Разчувства се и реши да го откара в най-близкия град. Не знаеше какво точно ще прави с него, но със сигурност жадуваше да се отърве от досадния вързоп, както и да прекара приятно останалата част от нощта в голямото легло на Джейд Су Линг, винаги готова да му достави удоволствие. Заради това забавяне сега щеше да пристигне в Текила Бенд по-късно, отколкото му се искаше, но не чак толкова късно, че да не може да прекара нощта така, както му се искаше. В този момент нищо не му се струваше по-прекрасно от една гореща баня и желаеща го жена, но нямаше изгледи да получи скоро нито едното, нито другото. Поне докато не се измъкнеше от този забравен от Бога каньон.
Ушите на жребеца му Сегуро помръднаха неспокойно и конят нетърпеливо изпръхтя. Деър погали успокояващо гладката шия на дорестия кон и измърмори:
— Потрай, приятелю! Обещавам ти, че няма още дълго да си играеш на детегледачка.
Големият кон завря с обич муцуната си в рамото на Деър, като че ли искаше да увери господаря си, че никога няма да го изостави в беда. Той беше великолепно животно. Много по-смело от десет като него,
