— О, глупости! Нямаше завещание, което да оспорва правото ни. Аз бях вдовицата на бедния ти баща, а ти — първородният му син. Кой ще оспорва правата ни?
— Старлет.
— А, да, любимата ми заварена дъщеря. Горката! Нямаше късмет да разбере къде татко й си държи завещанието.
Алек се почеса по врата, взе питието си от масата, където го беше оставил, доближи чашата до устните си и на един дъх гаврътна кехлибарената течност.
— Бих искала да не се опитваш да се държиш като дивак, какъвто всъщност си — оплака се Касондрия.
Алек се изсмя:
— Снощи ми говореше точно обратното.
— Интимните ни отношения в спалнята са друг въпрос.
— Тогава да тръгваме. Чувствам се страхотен дивак.
— Още ли мислиш за Старлет? — подметна тя с насмешка.
— Да, и за проклетото завещание. Тя не се е отказала да го намери, нали знаеш?
— Разбира се, но вече говорихме за това. Ще се погрижим за нея, когато можем.
— Щеше да е по-лесно, ако беше като другите жени. Тя е дяволски своенравна. Погледни само как зарязва магазина всеки път, когато я прихванат бесните.
— Много любопитно, къде ходи, без да дава обяснение? — съгласи се Касондрия. — Хайде да не се тревожим точно заради нея сега. Скоро ще имаме всичко, което желаем, а следователно и повод за празнуване.
— Не слагай предварително тигана! — каза Алек.
— Няма страшно. Аз правя това, което прави всяка опитна делова жена. И винаги съм била такава. Планирам нещата предварително. Как мислиш, че съм постигнала всичко това? Мога да те уверя, че не е станало случайно.
Тъмните й очи бяха пламнали. Вбесена от забележката му, сега тя неочаквано се развесели.
— Баща ти не беше глупав мъж, но доста бързо успях да го поставя под чехъл — усмихна се тя на заварения си син.
Деър бе вперил поглед в огъня. Мислеше за мъжа, когото бе видял да се отдалечава на коня си в ранното утро. Не беше присъщо за него да мисли за дреболии, като за оня плячкаджия, който се наричаше Рейвън. Но се питаше защо го преследваше чувството, че конникът в черно е лошо предзнаменование. Той въздъхна, отвратен от себе си заради суеверието си, изля остатъка от кафето в огъня и събра нещата си.
— Радвам се, че отново си тук, Старлет — каза Джейк, застанал широко усмихнат до вратата на магазина й.
— Вече се чудех кога ще се появите — каза Хилда, като се изправи зад тезгяха, където беше изпуснала иглата си и се бе навела да я търси.
Джейк силно се изчерви. То си беше помислил, че красивата собственичка на магазина е сама. Потърси с поглед и Хуанита, опасявайки се, че тя също е чула думите му, но, слава Богу, тя не се виждаше наоколо.
— Мис Тримейн! — каза той и повдигна шапката си. — Не ви забелязах отначало.
— Радвам се да те видя, Джейк. Ти също ми липсваше.
Старлет се изправи пред леля си, преди тя да е продължила да притеснява младия мъж. Съвестта й я бодна при зле скроената лъжа. Джейк наистина й бе липсвал, но не по начина, по който той се надяваше.
Джейк се усмихна широко.
— Ще вечеряш ли с мен довечера.
Тя понечи да откаже. Наистина бе много уморена. Но после размисли. Колкото и да се страхуваше, че ще го разстрои, трябваше скоро да му каже какви са чувствата й към него. Винаги щеше да цени дружбата им, но беше жестоко да го остави да си мисли, че някога ще бъдат нещо повече от приятели.
— Много съм изморена от пътуването, но мисля, че можем да се видим за около час.
— Ще дойда да те взема в осем. Удобно ли е?
Джейк тръгна, уверен, че осем часът е удобно време. Старлет видя как прекоси улицата и влезе в бакалницата. Все още мислеше за предстоящото неприятно задължение, когато леля й прекъсна унеса й.
— Кога ще намериш мъжа, за когото мечтаеш, и ще престанеш да подвеждаш момчето?
Мургавото лице на един непознат премина бързо през ума й, но тя отхвърли това — то бе лудост.
Старлет въздъхна и остави без отговор парливия въпрос.
Глава 2
Копелето го следеше вече два часа, но той още изчакваше. Дори само едно леко прошумоляване бе достатъчно за професионалния убиец, за да застане нащрек — едно чаткане на подковано копито по скалите от застинала лава. Деър веднага разбра какво значи това. Като че ли неприятностите отново го бяха намерили.
Според неговите изчисления преследвачът му го следваше повече от пет мили, малко след като прегази река Пекос и тръгна право на запад. Това се бе превърнало в изтощително преследване. Разстоянието се скъсяваше с всяка миля и той се чудеше докъде ще стигнат. Онзи, който яздеше след него, притежаваше доста упоритост и кураж, но не се знаеше още дали ще му бъдат достатъчни, за да остане жив. Гневът накара юмруците му да се свият. Преди няколко минути бе успял да хвърли един поглед зад себе си и бе мярнал една юздичка, която проблясваше на лунната светлина. Тогава му се прииска да се обърне и да спре, но после реши да продължи да язди. Подходящият момент още не беше настъпил. Дявол да го вземе, винаги най-много беше мразил изчакването. Не беше приятно да гадае кой тази нощ ще умре и кой ще оживее.
Стрелецът издуха дима от цигарата, която си беше навил, погледна към светещия край и после захвърли димящия фас в един поток. Не беше имал никакви неприятности, откак бе напуснал Ларедо. Много лошо, че това щеше да се промени. Достатъчно бе скитал, за да разбере кога някой е заредил в пушката си куршум с неговото име, но си помисли, че ако трябва да каже нещо по въпроса, то животът му щеше да свърши в този пущинак, а костите му щяха да бъдат оглозгани от лешояди и койоти. Винаги си беше представял, че ще напусне този свят в по-зряла възраст и по достоен начин — с красиво младо създание в леглото и с доволна усмивка на устните си. Знаеше, че мъже като него рядко умираха в леглото си и още по-рядко — в обятията на жена. Тези, които стреляха с пищови, обикновено свършваха от пищов, и нямаше кой да ги оплаче на смъртен одър. Въпреки това той смяташе да изпитва шансовете на съдбата си, докато може. Мъртъвците не разговаряха, не пиеха уиски, не лягаха с жени, изпълнени с желание. Деър се усмихна лукаво. Това очевидно не му беше по вкуса. Той винаги бе знаел какво иска от живота и как да го получи. Освен това се пазеше от много години, толкова много, че не помнеше точния им брой. Рядко някой го беше изненадвал неподготвен. Нямаше никакво намерение да позволява на нещата да се променят.
Преследвачът не знаеше още, че всъщност неговият живот е в опасност.
Убиецът яздеше смело напред. Стоманеният му поглед не изпускаше нито една подробност. Умът му бе непрекъснато зает със следващия ход. Знаеше, че никога не бива да подценява врага. Не биваше да греши по отношение на калибъра на мъжа и на намеренията му. Преследвачът бе тръгнал на лов за кръв и слава, а тези неща не се получаваха, ако не си готов да убиеш. Процеди през зъби едно тихо проклятие. Бяха винаги
