едни и същи — млади, пощурели, нафукани, жадни за слава — за нея бяха готови на всичко. Мисълта за това го накара още веднъж да изругае.
— Кой дявол ги тегли толкова бързо към смъртта? — учуди се той на глас.
Като безмилостен ловец, преследвачът изобщо не даваше вид, че смята да се отказва. Продължаваше да преследва набелязаната си жертва и рано или късно двубоят им щеше да се състои. Това бе смъртоносна игра на котка и мишка. Мургавият стрелец я знаеше добре и винаги я играеше така, че да спечели.
Въпреки растящата му слава, че е убиец, който има късмет със спусъка, той бе достигнал зрялата възраст от тридесет и една години поради ума си, а не поради смелостта си. Никога не беше изпитвал гордост от това, че се налага да убие друго човешко същество, и се надяваше, че ще успее да се измъкне от него, преди да се е наложило да го застреля. Щеше все пак да направи всичко необходимо, за да остане жив. Не бягаше, а печелеше време.
Изсечените черти на лицето му бяха като непроницаема маска. Деър уверено яздеше напред. Той бързо прецени шансовете и отхвърли всички други варианти. По дяволите! Нека онзи глупак да се приближава. Това не го интересуваше. Той е изпадал в такива ситуации и преди — безброй престрелки, безкрайни преследвания, битки, в които смъртоносните му куршуми прострелваха мъже, които го проклинаха, умирайки. Това бе начинът му на живот и въпреки че никак не беше лесен, той бе живял прекалено дълго, за да го променя сега.
Опитът му го беше научил добре, че дори и да се измъкнеше сега, по-късно неизбежно щяха да стигнат до престрелка. Това беше простият, но жесток закон на мъжете на честта. Един от тях щеше да умре, преди слънцето да е изгряло на следващия ден. Другият щеше да продължи пътя си.
Изразителните му зелени очи силно се присвиха под свъсените вежди. Не можеше да си спомни време, когато да е живял иначе, въпреки че някога, много отдавна, малко хора познаваха лицето му. Тогава можеше да остава незабелязан. Сега щом се установеше в някой град, веднага се намираше някой, който да си спомни кой е и какъв е, и преди още да усети, затъваше в такива неприятности, че едва успяваше да се измъкне. Миналата година бе преброил повече от дузина мъже, които го бяха предизвикали. Всеки път беше побеждавал. Когато го притискаха в засада, той ги поглеждаше над дулото си и не познаваше милост. Караше ги да си платят за лошата преценка по най-неприятния за тях начин.
Умираха от ръката му, застреляни в разцвета на силите си от най-лошия жив човек. Бяха платили висока цена за славата на оръжието. Поне така видните жители по-късно рисуваха картината. Въпреки привидното му безразличие тези мъртъвци понякога го караха да се чувства по-принизен и от червей. Може би защото знаеше, че е твърде късно да промени живота си. И не че сериозно го беше мислил, но от време на време се чудеше какъв ли щеше да бъде животът му, ако живееше почтено и спазваше закона. Като че ли винаги репутацията му вървеше преди него, където и да отидеше. Независимо дали това бе градче, не много по-голямо от точката, с която бе обозначено на картата, или място, където мислеше, че лесно ще се изгуби в тълпата. Никога не бе получавал възможността да разбере какво представлява нормалният живот.
Не си спомняше кой за първи път му бе лепнал етикета „непоправим негодник“, но последиците бяха с дълготраен ефект. Нямаше почтена жена, която би вървяла по един тротоар с него. Още като влезеше в някой град, майките веднага предупреждаваха дъщерите си, чиито очи грееха като звезди, че се слави като донжуан. Наричаха го лош, див, казваха, че като убива, полудявал. Единственото, за което обаче никой не претендираше, че знае, бе отвъд легендата. Той често можеше да заяви, че никога пръв не е предизвиквал неприятностите. Просто не мислеше да демонстрира и другата страна на същността си.
Яздеше напред, но знаеше, че разстоянието се скъсява. Точно според предвижданията му. Забави преднамерено хода на коня си, за да подмами преследвача си и да го накара още повече да се приближи.
— Можеш да си мислиш, че си по-добър от всички останали, но грешката да мислиш, че ще ме надхитриш, ще заплатиш с живота си — измърмори тихо той и дъхът му се издигна в гъст облак бяла пара.
Въпреки ледения ден снегът носеше мириса на прашните и потни коне на преследвача и на преследвания, които продължаваха да яздят напред. Копитата удряха по гипсовите пясъчници и отронените камъчета се търкаляха по планинските склонове. Непрекъснато се изкачваха нагоре. Опитваха се да стигнат билото на планината преди залез-слънце.
Единият ездач, облечен в черни кожени дрехи, имаше загадъчен и властен вид, мускулите му се бяха обтегнали от готовност за предстоящата схватка, която с всяка изминала минута приближаваше все повече. Студени, сини очи оглеждаха под периферията на черния Стетсън всяка скала и дърво, без да пропуснат нищо.
Другият бе наострил слух като животно. Едрото му лице бе покрито с прах, а в очите му светеше студен блясък. Той беше вдигнал яката на якето си от агнешка кожа, за да прикрие слабата си кокалеста физиономия, а револверът на бедрото му всеки миг можеше да изхвърчи до рамото му. Беше свикнал да предизвиква и да побеждава.
Очуканият му от употреба смъртоносен револвер му носеше винаги победа над враговете. Беше желан от Деър като женска ласка. Той несъмнено бе най-добрият му приятел, а в лош момент — единственият, на който можеше да разчита.
Деър Маккалистър смушка коня си да върви напред, без да обръща внимание на шума, който можеше да привлече вниманието на преследвача. Това вече нямаше значение. Знаеше, че зад гърба му винаги има някой. Това бе цената, която плащаше за славата си. Още малко по-нататък, малко по-навътре в планината той щеше да се обърне и да спре. Краят на преследването наближаваше.
Залязващото слънце обля хоризонта в блестящо злато. След това отблясъците бавно започнаха да гаснат. Златото постепенно избледня, виолетовия сумрак се плъзна по есенното небе и се превърна в плътна тъмнина.
Погледът на Деър се обърна към потъващото зад планината слънце. Адреналинът в кръвта му се качи. Беше настъпил очакваният миг.
Нощните сенки го обгърнаха — тъмни, топли и мамещи, стаили хиляди опасности. Той усети промяната с всяка фибра от тялото си. Тигровите му очи светнаха на бледия фон на младата луна. Душата му ликуваше по време на тези опасни пътувания, когато смъртта го дебнеше иззад всеки ъгъл. Рискът обуздаваше тъмната страна на душата му, която понякога беше извън контрол. Краищата на устните му се свиха в горчива гримаса. Тази нощ той не желаеше това.
Изведнъж тъмнокосият ездач дръпна рязко юздата. Беше стигнал върха на билото. Обърна се леко върху седлото си и огледа със суровия си поглед храсталаците около себе си, после вдигна очи към върховете на дърветата, извисили стволове зад него. По стръмното било като стражи се издигаха високи борове. Над тях на фона на звездното небе се открояваше сребърната луна. Криволичещата пътека, по която яздеше, беше стигнала до една височина в каньона. Зад гърба му луната обвиваше с лек ореол тясната пътека. Той бе спрял на най-високото място на пътеката и чакаше. Нищо не се движеше. Всичко изглеждаше спокойно. Но той не помръдна от мястото си. На няколко пъти беше мярнал очите на преследвача, които светеха като очите на гладен вълк, който бе изпитал всичко на гърба си. Той явно нямаше да действа импулсивно. Изчакваше. Беше сигурен, че Деър не може да се измъкне.
Светлозелените очи на Маккалистър опасно потъмняха.
Той прокара по лицето си ръка, облечена в черна кожена ръкавица. Не потрепна, когато леденият вятър разроши дългата му коса, паднала върху врата му, и прониза загорялата му кожа. Един кичур бе паднал върху челото му. Той го отметна, като припряно разтърси глава.
Кипящата му енергия като че ли излъчваше ореол на могъща сила. Въпреки това и най-малкото му движение изглеждаше премерено и обмислено, като че ли никога не правеше нещо, без да е предвидил всички възможни последствия.
Деър Маккалистър беше мъж, който не се страхуваше от смъртта. Беше твърде зает, за да се опитва да
