хвърли към момчето, което сръчно я хвана във въздуха.
— Погрижи се добре за коня ми и ако съм доволен от теб, ще получиш още една такава монета, когато си тръгвам — подвикна той през рамо.
Момчето захапа монетата и после се усмихна широко на прашния пътник.
— Грасиас! — извика той. — Много ще се грижа за него, сеньор.
Деър вече трополеше по стълбите, стискайки широкополата си шапка в ръка. За един кратък миг той изпита усещането, че отляво някой дебне в сенките покрай прозорците и го наблюдава отблизо, но не можеше да бъде сигурен.
Спря и погледна нагоре изпитателно, но там нямаше никой. Само пердетата на един отворен прозорец се поклащаха от вятъра. Ръката му още беше на дръжката на колта, войнствеността в погледа му още не беше угаснала, въпреки че вече не беше в настроение да преследва мъжа или фантома, независимо какво представляваше той. Единственото му желание беше да забрави гонитбата и да се отпусне с чаша отлежало бренди, да стопли измръзналите си кокали до горящата камина и да прогони тревогите от изминалия ден с една страстна прегръдка. Ъгълчетата на устните му се извиха в усмивка. Деър знаеше, че може да очаква това и дори нещо повече при Розалия. Нямаше друго заведение като нейното извън Ню Орлийнз. Беше обзаведено с вкус и се славеше с изисканата си кухня и добрите питиета. Розалия имаше трима готвачи — китаец, французин и испанец. Те предлагаха както екзотични, така и местни ястия, които задоволяваха вкуса и на най-придирчивите клиенти. А когато апетитът на мъжа биваше напълно задоволен, той можеше да вкуси и да се наслади и на други лакомства. Момичетата на Розалия представляваха букет от всички раси по света и бяха майсторски обучени в любовното изкуство, като всяка една от тях притежаваше свои техники и тайни. Предлагаха на клиента всичко, без каквито и да било ограничения. Всички бяха облечени подходящо елегантно в коприна и френски дантели.
Още от пръв поглед личеше, че по време на неговото отсъствие Розалия се бе замогнала. Сградата беше прясно варосана и гравирани корнизи очертаваха горния и долния етаж. Стъклата на прозорците блестяха, украсени с богато надиплени тъмночервени брокатени завеси. Леко блещукащите свещи вътре гостоприемно канеха уморените пътници. На времето това място бе станало негов пристан, когато след кървавата престрелка с братята Барлоу се наложи да лекува раните си.
Единият от братята бе открил стрелба срещу него, а другият се беше скрил в наблюдателницата си, която гледаше към улицата, и търпеливо изчакваше удобен момент, за да се намеси и той.
Деър си беше помислил, че това със сигурност е последният му ден. Спомни си как Розалия, без да се интересува от общественото мнение, веднага беше изпратила най-доверения си слуга Ейбрахам Джонсън при Деър, който лежеше потънал в кръв насред прашната улица, с нареждането веднага да го отведе в нейната къща. Беше прострелян на три места в гърба и в първия момент прогнозата бе доста мрачна. Беше се парализирал от кръста надолу и му бяха казали, че никога вече няма да може да ходи. Деър се беше приготвил за среща с Всевишния, но вместо това, когато отвори очи, видя наведен над леглото му един милосърден ангел с очи, дълбоки и потайни като нощта. Нямаше ангел в небето, който да ухае така сладостно и да ругае толкова цветисто. Първото нещо, което чу, когато очите му се спряха на нея, бе:
— Ти, тъпо копеле, не знаеше ли, че когато братята Барлоу тръгнат да те стрелят, ще стрелят в гръб, а не по джентълменски?
Не го беше знаел, но вече му бе ясно и нямаше намерение да повтаря същата грешка и друг път. Розалия се беше заела лично да се грижи за него, докато оздравее, бдеше над леглото му и откликваше на всяка негова нужда. Първата седмица лежа непрекъснато в треска, но с всеотдайните грижи на Розалия, която успя да склони градския лекар да го оперира и да извади заседналите близо до гръбнака му куршуми, Деър постепенно оздравя.
Той мислеше, че тогава сигурно щеше да умре, ако не се бе намесила Розалия, която бе успяла с грижите и вниманието си да му вдъхне сили и надежда и в най-тежките моменти, когато — обезкуражен — той искаше да се откаже и завинаги да остане прикован на леглото. Не остана, разбира се. Преди всичко поради непрекъснатите й упорити грижи. Той всъщност много искаше да стане на крака и да избяга от непрестанните й тиради. Но никой не можеше да каже нищо против нея в негово присъствие. Боготвореше дори земята, по която тя ходеше. Много малко хора от Текила Бенд биха посмели да му се притекат на помощ тогава, но Розалия никога не се интересуваше какво мислят другите за нея. Тя живееше живота си по създадени от самата нея правила, също като него. Беше живял около два месеца при Розалия, докато оздравя напълно, и бе опознал много добре всички, които работеха при нея. Повечето от тях бяха добри хора, чийто живот бе претърпял лош поврат, и бяха свикнали да се осланят само на късмета си.
Колкото до Розалия, приятелството им бе продължило. То бе устояло на други тежки изпитания и нещастни години. Но въпреки че очевидно в началото се харесваха, те никога не бяха се любили. Не че никога не бе ставало дума за това. Те всъщност съвсем открито бяха обсъдили въпроса и двамата се бяха съгласили, че сексът и приятелството са немислима комбинация. Нямаше никога да станат любовници, но щяха да бъдат добри приятели. Така си и остана, без повече въпроси. Те никога повече не бяха отваряли дума за това, тъй като знаеха, че е по-добре да не дразниш лъва, затворен в клетка.
Изведнъж, жаден да види приятелски лица, той започна да чука по вратата на луксозния, процъфтяващ хотел. Вратата се отвори почти веднага от огромен чернокож мъж в снежнобяла риза и черен костюм.
— А, мистър Маккалистър! — възкликна Ейбрахам Джонсън с искрена радост, а проницателните му кафяви очи мигновено огледаха и прецениха високия мъж. — Много хубаво да ви видя отново, сър. Драго ми е да кажа, че изглеждате як като бик — той се отмести и покани Деър. — Влезте, сър. Боже мой, колко време измина, откак за последен път ни посетихте. Как ще се зарадва мис Розалия!
— Благодаря, хубаво е да се завърнеш у дома, Ейбрахам — отвърна Деър с широка усмивка, прекрачи прага и влезе в антрето, покрито с червен килим. Въпреки късния час в публичния дом имаше няколко посетители. Кълба дим от пури, интимно приглушени гласове, чувствените звуци на пианото, които се носеха откъм слабо осветените стаи, изпълниха душата му. Той истински се радваше, че се връща отново в тази позната обстановка.
— В много добро време сте дошъл. Няма много гости тази вечер — каза прислужникът, след това, като забеляза рошавото вързопче в ръцете на Деър, изцъкли очи и изрече със заекване: — Май мис Розалия няма да ви се зарадва чак толкоз, колкото си мислех.
Очите на Деър се развеселиха.
— Мисля, че мога и да убедя тази дама да се съгласи с мен.
Любопитният израз по лицето на Ейбрахам изчезна и той измънка:
— Сигурно ще успеете, сър. Да знаете, тя не се усмихва весело, откак вие ни посещавахте — тъмното му лице засия и той поведе Деър напред. — Хайде, вървете сега. Зная, че няма нужда да ви показвам пътя.
Деър бързо изкачи стълбите, стигна до площадката на втория етаж, зави рязко надясно и закрачи по дълъг, покрит с плюшени килими коридор. Когато стигна до втората врата вляво, той спря и леко почука по гладкото дърво.
Една жена, облечена в строга тъмносиня рокля с бяла, колосана престилка, отвори вратата. Лицето й грейна, когато го видя. Деър бързо сложи пръсти на устните й и с поглед я предупреди да не проваля изненадата му. Очите й светнаха в отговор и тя прошепна:
— Хубаво е да ви видим пак, сър. Тук твърде дълго бе тихо.
Като каза това, тя го дари с още една усмивка, бързо мина зад него и тихо затвори вратата зад гърба си.
Деър веднага видя Розалия. Тя се бе облегнала до камината и съсредоточено разпалваше огъня. Не беше забелязала или не обърна внимание, че е влязъл гост. Беше се втренчила в пламъците, унесено загледана в оранжево-червените езици, поглъщащи боровите шишарки, които току-що бе сложила. В стаята се разнасяше приятен, чист и свеж горски аромат. Деър забеляза как съблазнително блести сатенираната коприна на роклята й, отразявайки светлината на огъня в камината, и почувства как погледът му е привлечен от предизвикателната гледка, която представляваше добре оформеният й тесен ханш, обвит от роклята с цвят на кехлибар, прилепнала плътно по тялото й като кожа.
— Със сигурност е приятно да видиш, че някои неща никога не се променят — каза провлачено той.
Розалия се извъртя, отначало уплашена, и Деър забеляза, че под роклята пищните й форми бяха стегнати в тесен, обточен с дантели черен корсет. Лъхна го аромат на скъп парфюм.
