крехка под него, че той си помисли дали няма да я нарани. А най-малко от всичко желаеше да причини болка на това деликатно същество. Затова се стараеше нежно и бавно да проникне в нея, като в същото време наведе глава и пое с устни набъбналото зърно на гърдата й.
Дъхът й отново се беше учестил. Неудържима страст обзе и двамата. Той провря пръсти между телата им, за да разтвори копринените гънки и да улесни проникването.
Тя се беше впила в раменете му и искаше да крещи от чувствата, които бушуваха у нея. Беше толкова хубаво, че не можеше да повярва. Но в момента, в който му се отдаде напълно, тялото му се напрегна и мускулите му се изпънаха от женския крясък, който изпълни къщата.
— Къде, по дяволите, изчезна той! Ще го накарам скъпо да ми плати за това!
Деър стисна зъби, когато прозорците на публичния дом потрепериха от писъка, и пламенността му угасна.
— Да върви по дяволите! — изръмжа той и се отдели от топлото тяло на желаещата жена, която в този момент се скова в ръцете му.
Вратите започнаха да се отварят една след друга, множество любопитни очи занадничаха иззад тях. Мъжете се отдръпваха от дългия коридор, когато Розалия Валдес профучаваше покрай тях. Стегнатите й в корсета гърди се надигаха яростно.
— Деър Маккалистър, измъквай бързо задника си от кревата и ела да свалиш пумата от копринените ми пердета! — крещеше тя.
С възмутена въздишка той стана от леглото и бързо напъха дългите си крака в панталоните, когато Розалия се спря пред последната врата в коридора — тяхната врата.
Старлет се беше покрила със завивките, лежеше притихнала и го оглеждаше изпод спуснатите си клепачи. Сега лунната светлина се промъкваше между гънките на пердетата и осветяваше орловия му профил, високите му, изпъкнали скули и силните му мускули. Никога не си беше представяла, че един мъж може да изглежда красив, но той наистина беше. В гърлото й заседна буца, като си помисли това, и очите й блеснаха, плувнали в сълзи.
На вратата рязко се почука.
— Зная, че си тук — извика Розалия. — Имаш три секунди да се измъкнеш!
Деър отвори широко вратата, прекрачи прага и се изправи пред побеснялата мадам.
Тъмните очи на Розалия бълваха огън, когато се втренчи в него.
— По дяволите, Деър, дала съм всичките си спестявания за тези пердета и да горя в пъкъла, ако позволя да се търкалят като развалени спагети по земята!
Деър прокара пръсти през косата си и каза много по-спокойно, отколкото се чувстваше:
— Успокой се, съкровище, ще се погрижа за това.
— Най-добре, мистър, да сториш това веднага! — нареди тя, без да се предава.
Деър мърмореше ядосано под носа си, задето толкова грубо го бяха прекъснали, и пристъпваше от крак на крак. После тръшна вратата зад себе си и тръгна по коридора. Розалия подтичваше зад него и проклинаше.
Тя трепереше, когато спусна крака от леглото. Трябваше да се измъкне, преди той да се върне отново. Споменът за прегръдките му я измъчваше и Старлет ядосано се опита да се оправдае. Просто не можеше да повярва, че е позволила на Деър Маккалистър такива волности с тялото й. Единственият начин, по който можеше да измие срама си, бе да приеме, че не е била на себе си. Все пак, никак не бе лесно да признае, че най-големият й враг я бе прелъстил без всякакви усилия. Какъв тип жена би му позволила да върши такива неща? При това всяка минута да й доставя такова удоволствие! Тя потрепери от надигащия се у нея срам и отвращение. Не можеше да мисли повече за това, без да се разплаче. Не беше плакала от толкова време. Сигурно, ако се разплачеше, нямаше да може повече да спре. В отчаянието си тя потърси нещо, с което да скрие голото си тяло, и треперещите й пръсти намериха намачканата нощница. Бързо я облече и въздъхна с облекчение. Знаеше, че може да се измъкне само по един начин. Тръгна към една тайна врата. Когато той се върнеше, щеше да види, че е изчезнала, и навярно нямаше да може повече да си спомни добре как изглеждаше. Когато вратата се затвори с тихо проскърцване зад нея, Старлет бързо захвърли нощницата. Навлече кожените си дрехи, които беше оставила на пода до тайния изход зад стената в стаята на Джейд — предишните собственици бяха построили катакомбите, за да могат да се крият от нападенията на индианците, но някои от клиентите на Розалия ги използваха по други причини. Тя въздъхна с облекчение. Едва тогава забеляза, че внезапното движение беше разкървавило ръката й. Имаше късмет, че куршумът на Маккалистър беше минал през коженото й палто и само леко беше одраскал кожата й, но въпреки това щеше да й остави белег като вечен спомен от смъртоносната им среща в планината. Тя си спомни тялото му, когато бе проникнал в нея, когато бе целувал гърдите й. Спомни си миризмата на тютюн и уиски, толкова типична за него, и разбра, че никога няма да забрави тази нощ.
В ролята на Рейвън Старлет винаги се контролираше. Втората от двете срещи с него се бе изплъзнала от контрола й. Нито един мъж не бе успявал да я обезоръжи така, както бе направил Маккалистър. Влага замъгляваше погледа й. Какъв огън бе запалил той в тялото й, че я бе накарал да пожелае да му отдаде всичките си мисли и чувства, волята си. И сега, когато беше възбудил страстта й, тя не можеше да забрави този главозамайващ връх на удоволствието, който бе изкачила с него. Дори сега, при мисълта за ласките му, тялото й отново бе залято от сладостна тръпка. Още по-озадачаваща бе отпадналостта, която беше заместила обичайната й твърдост и енергичност. Внезапно осъзна, че удоволствието я беше отпуснало и я беше накарало да се чувства като малко мъркащо котенце. Маккалистър й бе дал сексуална наслада. Тя се закле, че това никога няма да се повтори. Това чувство бе твърде обезоръжаващо за нея и тя не можеше да се съгласи с него. Рейвън никога нямаше да бъде равностоен противник, ако ходеше със замаяна от удоволствие глава и с толкова отпуснати мускули, че мисълта, за каквато и да е схватка сега само я караше да се прозява.
Старлет изведнъж се почувства ужасно изморена. Но знаеше, че не може да си позволи да изгуби и една минута. Като се смъкна до стената, тя с последни сили държеше очите си отворени. Знаеше, че сънотворното, което Джейд й бе дала, й бе помогнало да си почине, но също така то бе повишило и нейната сексуалност. Старлет и Джейд отдавна бяха добри приятелки. В миналото тя често се нуждаеше от довереница и никой друг не умееше да пази така добре тайни, както Джейд. Знаеше, че Джейд само се бе опитала да й помогне, като се бе погрижила за раната й и я беше накарала да остане при нея, но Старлет осъзна, че в бъдеще трябва да бъде по-предпазлива, когато се крие тук. Това, от което най-много се страхуваше, се бе случило. Деър Маккалистър беше разбрал, че Старлет Тримейн беше Рейвън. Деър Маккалистър! По дяволите! Той не само бе нахълтал в светилището, където се пазеше тайната на Рейвън, но и едва не бе отнел девствеността й. Изведнъж хубавата й уста потръпна. Мъже! Всички бяха еднакви, помисли си гневно тя и тръсна русата си коса, която се разпиля по раменете й. Винаги й доставяше удоволствие да разиграва такива като Маккалистър, но Старлет вече знаеше, че занапред ще трябва да е по-предпазлива с него.
Само няколко души бяха посветени в тайната й. Те никога нямаше да я издадат. Много й се искаше да даде урок на Маккалистър. Особено след тази нощ. Но знаеше, че сега не му беше нито времето, нито мястото. Нужно бе само търпение. И той отново щеше да дойде при нея. Имаше и други начини да се укроти диво животно и следващия път може би Рейвън щеше да бъде победител.
Очите й потъмняха, като си спомни как бе загубила един много близък за нея човек заради един такъв бандит като Маккалистър. Устните й отново се опънаха при мисълта какво му бе позволила да направи с нея. Още по-лошо бе това, че тя също бе участвала, задъхана и стенеща. Плътта й като че ли изгаряше там, където ръцете му я бяха докосвали. А той я бе докосвал навсякъде.
Изведнъж ръцете й се изпотиха и тя ги притисна към свития си корем. Не можеше да каже на никого какво се бе случило. Дори и на Джейд, на която винаги бе доверявала надеждите и мечтите си. Нейните грешни чувства бяха предизвикани от него, от човека, когото тя се бе заклела да унищожи, преди да се завърне в Текила Бенд. А той я бе хипнотизирал напълно.
И сега, когато ранчото на Маккалистър беше по право негово, тя не се и съмняваше, че той ще се бори до смърт, за да вземе това, което законно му принадлежеше. Трябваше някой също толкова лукав и силен да го накара да го продаде и да замине. Силен като стихия, красив като дивак, той беше най- привлекателният мъж, когото бе срещала. Това признание, дори и направено само пред самата нея, я
