малко могат да се отпуснат и да разменят клюки с приятелките си.
Старлет прибра един немирен кичур, паднал на нежната й буза, и продължи да набожда една розова панделка по края на роклята на Лора Мийкър. Диплите на полата и бухналите ръкави с малки кадифени панделки щяха да прикриват широките й бедра, точно както бе предвидила. Повечето й клиентки никога нямаше да разберат тънкото умение на Старлет да ги прави да изглеждат възможно най-елегантни. Това не й пречеше да се старае и да е доволна от резултатите от работата си.
Тя знаеше, че повечето й клиентки имат големи семейства и много деца на ръцете си. Съпрузите им нямаха време да ги отменят. Беше помислила, че ще бъде хубаво, ако в магазина има един кът, далеч от шума на колите по улицата и от хорската глъчка. Там дамите биха могли да седят и да чакат реда си. И тя бе пригодила едно помещение за тази цел. Дамите бяха възхитени и изпълнени с признателност. От това магазинът получи още по-голяма клиентела. Толкова голяма, че понякога се налагаше Старлет до късно да държи отворено.
Дори и сега имаше няколко жени. Те бяха приближили столовете си до уютната камина, където огънят весело бумтеше. Седяха и отпиваха чай от порцеланови чаши. Слушаха последните новини и клюки, доволни, че могат да си починат.
Докато работеше, Старлет чуваше откъслечни фрази от разговора. Не се изненадваше, че разговаряха само за Деър Маккалистър. Тя, както и всички останали, знаеше, че се е завърнал в града нежелан, но решен да остане. Носеше се слух, че не бяха изминали и двадесет и четири часа от пристигането му, а градският смелчага Били Клайд Фрейзър, който явно се имаше за по-бърз и по-точен стрелец, бе започнал да се хвали навсякъде, че ще докаже това.
Засега Маккалистър и Фрейзър още не се бяха срещали, но това можеше да стане всеки момент и неминуемо двамата мъже щяха да открият стрелба един срещу друг. Що се отнася до Старлет, тя бе на мнение, че мъже като Маккалистър създават лошо име на града, в който живеят. А и никой не би желал да ходи на пазар, когато по улиците се разхожда убиец.
Старлет приседна назад, огледа доволно Лора Мийкър и работата си, после й се усмихна и я погледна в очите, където бяха стаени много въпроси.
— Няма да има мъж на вечеринката, който да не завиди на твоя Робърт — каза тя и жената й се отплати с благодарствена усмивка.
— Винаги си много любезна, мила — отвърна Лора. — Но все пак е приятно да те слуша човек.
Тя свърши засега с нейната рокля и я освободи. Оставаше й само да пришие панделките. На свой ред Лора отиде до витрината, която гледаше към главната улица, и застана до нея, за да забрави за миг грижите си, докато по-малката й сестра изпробваше своята рокля.
Старлет не забелязваше как Лора жадно мести погледа си нагоре-надолу по тротоара, но след няколко мига я чу как възкликна:
— Господи, момичета… бързо! Елате да видите… Май това е той!
Думите й паднаха като гръм от ясно небе и объркаха реда в магазина. Младите дами, забравили всичко друго, се спуснаха потраквайки с токовете си и шумолейки с полите си към витрината при Лора.
— Къде е? — попита сестра й Ребека и заизвива врат, за да види по-добре, и заби поглед през стъклото.
Лора свали напарфюмираната кърпичка от потното си чело и дръпна надипления на витрината плат.
— Виж… ей там. До оня мъж, който сега излезе от Рейлиз Дженеръл. Това е Деър Маккалистър. Знам, че е той. И погледни, моля те, кой го е хванал под ръка! — Малката й строга уста се сви неодобрително. — Винаги съм казвала, че тази жена е страшно нагла!
— О, Боже! Погледни! Улицата започна да опустява — намеси се развълнувано Рита Гилермо. — Обзалагам се, че Били Клайд вече е тръгнал насам.
— Чух, че пратил бележка на Деър да се срещнат по обяд — каза Ребека. — Ако питате мен, Били Клайд е само един дърдорко.
Тротоарите вече съвсем бяха опустели, но всички прозорци, които гледаха към Мейн Стрийт, бяха претъпкани с хора. Лошата вест обикаляше винаги бързо града. Беше се разчуло, че Деър Маккалистър най-после се е появил на улицата.
Никой не беше сигурен дали Маккалистър е приел поканата на Били или не. Истината бе, че Деър преживяваше от револвера си и ако искаше да спаси репутацията си, не му оставаше нищо друго, освен да се срещне с Били Клайд.
Старлет погледна към часовника върху камината. Беше 11.30. До 12.00 оставаше половин час. Никой не можеше да каже какъв ще бъде резултатът и кой от двамата стрелци ще остане жив. За Маккалистър се говореше, че е бърз като светкавица и още не му се е случвало да бъде победен. Били Клайд беше достатъчно глупав, за да не се притеснява от това. Толкова дълго беше слушал собствените си хвалби, че явно вярваше, че краят ще бъде щастлив за него. Старлет не можеше да разбере каква е причината мъже да се държат толкова глупаво, но тъжната истина бе, че градът им се бе напълнил с жестоки убийци и ни най-малко не се нуждаеше от още един.
За лошо или добро, Маккалистър беше вече тук и нямаше вид на човек, който бърза да си замине. Старлет си бе дала дума да не се присъединява към суматохата, която бе предизвикала появата му. Затова нямаше намерение да застава до прозореца. Гласът на Лора стигна до нея.
— Ти какво мислиш, Старлет? Това той ли е, или не е?
Жените не помръдваха от витрината. Чакаха Деър и дамата му да минат край тях. Напрежението им се увеличи, а с това и развълнуваното им писукане.
— Наистина не ме интересува, Лора — каза простичко Старлет.
— Ами, мисля, че грешиш — подметна Рита, след като бе огледала подробно високия мургав мъж.
Тя определено бе очаквала да види някакъв як мъжага с клатушкаща се походка, от когото всеки момент можеше да се очакват изненади, но, като се вгледа по-отблизо, Рита остана разочарована, защото той не отговаряше ни най-малко на представата й.
— Зная, че го няма от доста време и трябва да се е променил, но този едва ли ще е той — каза Ребека.
Лора бързо се намеси в разговора.
— Той е! Казвам ти! — извика тя. — Помня снимката му във вестника след онази престрелка в Ел Пасо миналата година. Да ти кажа, няма да забравя нещастието, което се случи с горкото момченце, което изтичало под куршумите и беше убито — тя размаха обвинително пръст към двойката, която вече бе съвсем близо до магазина. — Този човек е виновен за това!
Жените продължаваха да го разглеждат. Погледите им бяха изпълнени едновременно с любопитство и със смущение.
Непознатият беше гладко избръснат и безупречно облечен. Носеше хубаво черно палто, тесни панталони, които подчертаваха мускулестите му крака, и красиво изработени кожени обувки, които блестяха, току-що лъснати. Беше стиснал черна пура между пълните си, чувствени устни. Бялата му риза беше от коприна, копчетата на ръкавите, с инкрустирани оникси и диаманти, отразяваха слънчевата светлина. Походката му беше лека и елегантна. А под периферията на черната му шапка изсечените му черти бяха много красиви.
Жените не можеха да повярват на очите си. Той нямаше заплашителния вид на закоравял разбойник. Чули за ужасните дела на Деър Маккалистър, дамите си представяха съвсем друг човек. Сега бяха разочаровани. Къде ли се беше спотаил звярът, когото очакваха?
Той определено не изглеждаше като човек, чиято единствена цел в живота бе да убива хладнокръвно. Но те знаеха, че понякога видът лъже. Поне се надяваха тайно, че в този случай е така. Черните очи на Рита Гилермо бяха потъмнели още повече от съмнение.
— Не зная, искам да кажа, че този човек ми прилича повече на картоиграч, отколкото на наемен убиец.
Разочарованието им стана още по-голямо, когато го видяха как поздрави с любезно повдигане на шапката си една млада жена, която мина край него, повела няколко хлапета със себе си. А когато малкото й момиченце изпусна парцалената си кукла, той изостави дамата си и отиде при него, наведе се и я постави в ръцете на детето. После му се усмихна нежно и го погали по главичката.
