беше започнало да залязва. Бе онова време от денонощието, когато някои мъже ставаха неспокойни, дори съвършено глупави, алкохолът, който бяха изпили още с отварянето на заведението, бе имал достатъчно време да блокира мозъците им и да заличи всякакъв здрав разум, който евентуално са имали.
Скоро той разбра, че беше прав.
— Хей, Маккалистър! Нъл мъ чувъш? Ако мъ чувъш, недей съ кри под юргана, ъми слез тук да видиш човека, дету шъ ти нашиба задника за туй, дето стори на горкия Били Клайд! — Гласът стана подигравателен. — Туй шъ стане, ако не си шубелия и не тъй страх от мен!
Деър се освободи от котешката си дрямка. По дяволите! Защо винаги трябваше да има неприятности? Той знаеше, че вероятно един от двамата братя е спотаен някъде в сянката и го чака в засада. Не беше кой знае колко оригинално, но тъй като никой нямаше някакъв по-добър план, те просто прилагаха все този.
Чувствуваше се така, сякаш пробиваше стената с глава. Неговата почивка тук очевидно свършваше, макар и не съвсем навреме.
Долу на тротоара, точно под прозореца на спалнята на Джейд, стоеше едно ревящо магаре от най- лошата — двукраката — порода. То сякаш се молеше някой да му спаси душата.
Откровено казано, за момент Деър си помисли, че това не е толкова лоша идея. Същевременно не смяташе, че да простреляш един пияница, дори и такъв, който сам си то просеше, бе честна игра. Баща му лежеше още непогребан, а синът бе отнел вече един човешки живот. Господи, няма ли да свърши всичко това?
Деър реши, че не е нужно смъртта на още някой да му тежи на съвестта този ден. Особено на някакъв глупак, който обича да дърпа спусъка и който се смята за толкова добър стрелец, че е готов да отърве света от Деър Маккалистър — закоравелия убиец. По дяволите, не мислеха ли всички те по същия начин? Но досега ничий куршум не бе достигнал до него.
— Не мъ карай да се качвам горе, Маккалистър, и да тъ спипам! — заплаши пиянският глас.
Изпъвайки дългото си, стройно тяло, Деър протегна мускулестата си ръка и закри очи, като въздъхна с досада.
— Той просто си го проси, нали, Джейд?
— Така си е, скъпи — отговори красавицата с гарвановочерната коса, застанала пред тоалетната масичка, като изучаваше повредите, които нейният любим бе нанесъл на прическата й. Прекара още веднъж четката през водопада от коса. От прическата не бе останало нищо, това беше повече от очевидно, но си струваше. Те бяха прекарали един чудесен следобед заедно.
Деър въздъхна и ставайки, преметна крака от едната страна на леглото.
— Извинявай за безпокойството, Джейд. Мисля, че е по-добре да се измъкна отзад, преди някой кучи син да е дошъл тук да ме търси и да обърне всичко наопаки.
Поразена, Джейд се завъртя на покритата с кадифе табуретка.
— Добре ли чух, скъпи?
Той не отговори, а започна да закопчава колана на револвера си.
В Джейд напираха куп въпроси. Това не беше Деър Маккалистър, когото тя познаваше. Никога през живота си той не бе отстъпвал пред някого. Възцари се неприятна тишина. Тя втренчи поглед в него с питащи очи. Когато стана очевидно, че той няма да й даде някакво обяснение, не може да издържи и попита меко:
— Деър?
— Недей! — предупреди я той.
Без всякакви коментари Деър Маккалистър се измъкна тихо през вратата и се насочи през задното стълбище надолу.
Глава 8
Деър стоеше сериозен във ветровитото гробище, слушайки думите на свещеника; кръвта течеше във вените му ледено студена, а чувствата — както винаги — дълбоко прикрити.
— Пепел до пепел, прах до прах. Сега ние полагаме тялото на напусналия ни наш скъп брат — капитан Шон Маккалистър — в неговото последно място за покой. Дано Бог да бъде с него, да го пази и да се смили над душата му. Амин.
Гласът на свещеника се носеше над погребалния вой на вятъра и над скромната тълпа поклонници, свели глави за последна молитва.
Деър не можеше да си обясни защо в последната минута бе решил да присъства на службата. Той никога не бе изпитвал друго чувство към баща си, освен гняв и определено се чувстваше като лицемер сред тези натъжени хора, които наричаха капитан Маккалистър приятел.
Те никога не бяха приятели… по дяволите, дори не изпитваха симпатия един към друг. Тъй че, какво правеше той тука? Защо бе дошъл, когато баща му не даваше и пукната пара за когото и да било, освен за себе си? Деър знаеше, че просто трябваше да уреди ранчото за продажба и да продължи нататък; колкото по-бързо, толкова по-добре, след като, изглежда, всеки по-сръчен стрелец в Ню Мексико бе тръгнал да му види сметката.
Деър си беше оформил отдавна собствено мнение за капитан Маккалистър и то не беше много приятно. Нямаше да научи нищо ново, за което да не беше си направил отдавна равносметка.
Баща му беше студен, саможив негодник и Деър не би се изненадал ни най-малко, ако се окажеше, че той е зачеркнал сина си от завещанието и е оставил ранчото на някой непознат.
Не че имаше кой знае какво значение, ако го беше направил. Деър не чувстваше, че принадлежи на този край, макар че ако някой имаше право на това, то това беше само той. Майка му сигурно беше приела новината тежко. Дори след всичко, което баща му й бе сторил, тя все още го обичаше. Но никаква любов не можеше да съществува между него и баща му. Това беше заради майка му и отвратителния начин, по който капитанът се отнасяше към нея.
Рейчъл Маккалистър бе тиха, внимателна жена, която никога не бе произнесла и една лоша дума за когото и да било; най-малко за своя съпруг. Тя винаги бе предана съпруга и майка, която никога не се оплакваше. Работеше много, поправяйки оградите и дамгосвайки добитъка, успяваше да поддържа къщата идеално чиста и да слага масата богата. Как, за Бога, се беше влюбила в човек като капитан Маккалистър?
Деър си бе задавал този въпрос много пъти. Той обвиняваше баща си за лошото й здраве, както и за тежките времена, които бе преживяла, когато съпругът й бе отказал да се погрижи за нея, след като я бе изритал само с дрехите на гърба и оставил нейния невръстен син сам да се грижи за нея.
Деър не бе поглеждал назад към ранчото, след като бяха напуснали през онази нощ и майка му плачеше тихо до него. Те бяха стигнали до Санта Фе, когато Рейчъл се разболя. Докторът бе казал, че това е туберкулоза в лека форма. Деър бе сигурен, че тя ще умре, но с неговата всеотдайна помощ тя бавно се беше възстановила, макар че никога не успя да се оправи напълно.
С времето Рейчъл и Деър успяха да пооправят съсипания си живот, макар да не беше лесно. Той още си спомняше за това време ясно и винаги с горчивина.
Деър знаеше, че хората, които някога бяха нейни приятели, вярваха, че връщайки се в къщи по-рано
