след едно прекарване на добитъка, капитанът я бе намерил в прегръдките на друг мъж. Мъжът, на който той бе предоставил някога подслон и работа. По дяволите, никога не е било тайна, че Рейчъл и техният управител на ранчото са приятели, но Деър и за момент не би повярвал, че те са любовници.
Деър познаваше майка си като целомъдрена жена и винаги вярваше с цялото си сърце, че тя е невинна. Сега той си спомни за майка си, как тя седеше в люлеещия се стол пред огнището, четейки пасажи от библията или тананикайки песнички, които имаше навика да му пее, когато той беше малко момче.
Той не забеляза как се бе унесъл в мислите си, докато не чу острия писък на ястреб, който се виеше над главата му, и това изчисти съзнанието му от старите спомени.
Хвърляйки бърз поглед, той забеляза, че до свещеника стои жена с бронзова коса. Нейното лице бе прикрито частично от парче черен воал, но въпреки това той я позна. Бе висока и хубава, с грубовата красота и пълни устни, които все още можеха да привличат мъжките погледи. Бе облечена в черна рокля с дълбоко деколте, което разкриваше пищните и форми, едрите й гърди над стегнатата тафта блестяха меко на слънчевата светлина. Той бе готов да се хване на бас, за каквото и да е, че днес тя щеше да бъде тук.
— С това службата приключи, дами и господа — каза свещеникът и тълпата от поклонници, събрани на обруления от вятъра хълм, започна да се разпръсква из гробището.
Откъслеци от разговорите на поклонниците достигаха до Деър, който ги наблюдаваше изпод леко притворените си очи. Не изпитваше нищо друго, освен презрение към тези тесногръди хора и демонстративно ги бе пренебрегнал. Не очакваше, че някой от тях ще дойде при него да му поднесе съболезнованията си. Всички знаеха, че той бе пропъден от баща си още преди години.
Деър наблюдаваше две фермерски жени, които, допрели глави, минаха покрай него, без да поздравят. Бяха погълнати от разговора, който водеха. Без да иска, той чу това, което си казаха.
— Предполагам, не е толкова изненадващо, че Рейчъл не дойде днес, като се има пред вид какво мислеше той за нея изобщо.
— Мисля, че не й достига кураж да си покаже лицето, макар че мина толкова време от тогава. И като се има предвид как безсрамно се отнасяше с горкия човек, аз много добре я разбирам.
— Какво стана с Франк Колби, знаеш ли?
— Ами, след като капитанът почти го преби, той просто изчезна и доколкото знам, оттогава нищо не се е чувало за него.
— Винаги съм казвала: хората не бягат ей така, освен ако нямат нещо, което трябва да скрият. Ония двамата правеха капитана на глупак зад гърба му. Е, добре де, ако питаш мене, те си получиха това, което заслужаваха.
Жените продължиха нататък, без да усетят гневния му поглед.
Касондрия Тримейн се обърна към него внимателно, с нисък и интимен глас. В нейните очи се появи и отмина някакво чувство, преди златистите й ресници да се спуснат надолу и да го прикрият.
— Отдавна не сме се виждали. Как беше, Деър?
Той се втренчи в нея.
— Бил съм и по-добре.
Тя повдигна глава и срещна погледа му.
— Не им обръщай никакво внимание — добави тя меко. — Това им помага да облекчат скуката си от техния отчаян, дребничък живот. Предполагам, знаеш, че ще се опитат да те изгонят от града.
Леко повдигнатата горна устна, блясъкът на оголените зъби му придаваха заплашително изражение.
— Вашата загриженост е затрогваща, мадам. Не допусках, че това все още ви засяга по един или друг начин.
— Не обичам да ме наричат мадам — подсмръкна тя. — От всички хора поне ти трябваше да запомниш това.
— О, аз всичко си спомням, скъпа — отвърна той провлечено. Внезапна усмивка разтегна устните му.
— Добре — измърка тя. — Надявах се, че не си забравил. Между впрочем, в събота вечер организирам малка вечеря. Някои много важни личности ще присъстват. Бих искала и ти да дойдеш. А след вечерята… ти и аз ще обсъдим едно малко делово предложение. Мисля, че е едно от тези, които ще харесаш.
Деър забеляза в очите й алчна искрица и той повдигна подигравателно едната си вежда.
— Мина доста време от тогава. Как можеш да си толкова сигурна?
— Някои неща никога не се променят. Знам колко много мразиш това място и хората наоколо. Може би ще ти помогна да се измъкнеш. Няма да ти коства нищо друго, освен няколко часа от времето ти, за да чуеш какво имам да ти кажа.
Той я изгледа продължително и накрая каза:
— По дяволите, защо пък не? Нищо друго не може да ми достави по-голямо удоволствие от това, да опропастя вечерта на някои хора.
По-късно, след като всички си бяха отишли, Деър стоеше вперил поглед в прясната могила от кал на гроба. Той нямаше намерение да остава, но съвсем неочаквано не намери сили да си тръгне. По някаква необяснима причина копнееше да узнае нещо повече за този човек, който го бе отбягвал толкова много години. Макар и да го мразеше, той все още се чувстваше близък с капитан Маккалистър и заинтригуван от неговото минало.
Денят ставаше все по-топъл; изменилият се ъгъл на слънцето караше лъчите му да падат косо върху очите на Деър. Гъстата му коса бе подстригана по модата и блестеше синьо-черна на заслепяващата слънчева светлина, която хвърляше призрачни сенки върху скалите отсреща. Капки пот овлажняваха грубо изрязаното му лице. Той избърса едната си вежда с опакото на силните си пръсти и отмятайки рязко глава назад, върна на мястото му един непокорен кичур коса. След това разкопча яката на ленената си риза, свали сакото и го преметна през рамо. Деър съвсем на приличаше на онова момче, което някога се бе появило в Текила Бенд; неговият външен вид бе коренно променен.
Носеше чудесните си дрехи с преднамерена небрежност, сякаш бе свикнал с богатството и всичките негови белези, и наистина не принадлежеше на тази бедна земя, която някога бе негов дом. Револверът, привързан към бедрото му, обаче говореше за нещо друго и човекът, който стоеше зад гърба му, знаеше много добре, че трябва да внимава.
Деър бе чул едва доловимите стъпки, които се прокрадваха зад него и рязко се извъртя; в следващия момент ударникът на револвера изщрака, готов за стрелба. Той стоеше с разтворени крака и смъртоносен поглед в очите.
Натрапникът, който видимо бе изплашен, гледаше с увиснала челюст и широко разперени в пространството ръце.
— Хей, синко. Няма нужда да насочваш този снайпер срещу мене. Аз определено с нищо не те заплашвам. Просто дойдох да видя дали е вярно туй за капитана, че си е отишъл, и ако е така, да му окажа последната си почит. Аз не се погаждам много с някои хора тук и затуй си помислих, че е по-добре да почакам малко, докато си отидат.
Деър кимна и прибра револвера в кобура. Наблюдаваше внимателно как широкоплещестият мъж, обут в износени червени ботуши, се приближава с още няколко крачки.
— Ти определено ме изплаши отначало, стърчащ ей така тук самичък. Знам, че нещо бях откачил, ама аз почти си помислих, че това е самият Маккалистър, дошъл да навести това място.
— Съжалявам. Мислех, че всички са си отишли. Не очаквах да има някой друг тука. Откъде идваш все пак? Не ми изглеждаш на човек от тези места.
Старата кримка трепна и рязко вдигна пръст.
— Идвам доста отдалеч. Имам хижа горе в планината. Там съм от дълги години. Човек свиква със самотата. Всъщност именно това и търсех след… е, нали знаеш.
Те внимателно се изучаваха един друг сред звънтящата тишина. Накрая човекът каза:
— Не беше чак толкова лош тип, нали знаеш. Той просто повярва на всички онези лъжци вместо на хората, които знаеха истината — той присви зачервените си очи. — Съдейки по тези модни дрешки, бих казал, че не живееш по тези места. Специално са ти ушити, нали?
