действителността бе далеч по-тъжна, така че тя прегръщаше тези неясни спомени и се стараеше да вдишва техния аромат възможно най-дълго.
Малкото момиченце с бледо сребристите къдрици стоеше на балкона на втория етаж, направен от сложно преплетени черни ковани железа, и размахваше фино изтъканата си кърпичка към любимия си баща. Както винаги, настроението й се приповдигаше, когато го видеше.
— Почакай ме една минутка, папа, слизам веднага — извика му тя.
Бенджамин Тримейн отметна назад златистата си глава и се усмихна с бащинска гордост на своята рожба.
— Не бързай. Вземи си чадърчето против слънце, скъпа. Днес напича жестоко.
Тя кимна с нетърпение и завъртайки се около себе си, се втурна в просторната спалня, облицована с розово дърво и множество картини — истински произведения на изкуството. Достигайки до леглото е балдахин, затрупано от купчина дрехи и жакетчета, тя грабна фееричния слънчобран, който щеше да подхожда на дневната й рокля.
Нейната дневна рокля е ярки цветя бе ушита по последна мода — парижко творение, което баща й бе донесъл при последното си пътуване в чужбина. Петна от розово и ябълково зелено затрептяха около белите детски ярешки чехлички, когато тя хукна надолу по централното стълбище и изхвърча навън през тежката дъбова врага.
Очите на Бенджамин Тримейн се навлажниха, когато я видя и гърдите му се изпълниха с гордост. Тя бе четвърто поколение Тримейн, рафинирано и солидно доказателство за потеклото на една фамилия. Бе преживяла на тази земя в тих разкош по-голямата част от живота си. Нейният живот всъщност бе започнал от това балдахинено легло в просторната господарска спалня и продължил така спокойно през всичките тези години.
За съжаление кончината на майка й бе заставила Бенджамин сам да отглежда дъщеря си. Всички знаеха, че той безумно обича малкото си момиченце и бе готов на всичко, за да я направи щастлива. Тя беше неговата боготворена принцеса, родена за разкош и винаги под закрилата му.
Още от люлката Старлет бе дъщеря на богати родители. Бенджамин бе наследил след смъртта на баща си прилична сума, която бе инвестирал разумно.
Старлет продължи да сънува, сгушвайки се още по-удобно под топлите завивки.
Бенджамин Тримейн бе самоизградила се личност. Усещането, че е винаги схванат от стоенето зад бюрото в задушната счетоводителска стая, и обстоятелството, че внезапно се озова със средства за по- приличен живот, го накараха да премести младото си семейство на запад — към Ню Мексико, където имаше намерение сам да потърси собственото си щастие. Бенджамин създаде известни контакти там, а след няколко месеца отиде сам и до Текила Бенд.
Той сметна, че земята на това място е невероятно красива и остана.
Скоро след това неговата втора съпруга и синът му от предишния му брак — Алек, се установиха с него в Текила Бенд. Той събра всеки възможен цент, който имаше на разположение, и купи хиляда акра земя, на чиято територия имаше и няколко мини. Бенджамин бе човек с големи мечти и си казваше, че един ден непременно ще му се усмихне късметът и ще стане богат — дори милионер.
Известно време малкото семейство живееше в една малка къща, която бе построил собственоръчно. За собствена изненада Бенджамин скоро откри, че е прекалено зает със злободневни проблеми и не му остава много време да работи в мините, с изключение на няколкото ранни утринни часове. Въпреки това никога не го изоставяше надеждата, че един ден неговият живот ще стане такъв, какъвто той винаги мечтаеше.
Година по-късно се роди Старлет и именно този първи поглед в големите сини очи на дъщеря му така го завладя, че му даде допълнителната енергия, от която имаше толкова нужда.
Нае още хора и управител, който да ръководи работата в ранчото, а самият той започна да копае денонощно в мините, търсейки злато и сребро. Като допълнителна гаранция той отглеждаше коне и породист добитък, често работейки без сън по няколко денонощия. Така че никой от тези, които го познаваха, не бе изненадан, когато намери богата златоносна жила и неговото богатство надмина това, на който и да е от неговите съседи.
Бенджамин бе енергичен човек и построи къща като никоя друга в красивата долина до реката. Скоро името Тримейн застана на върха на социалната пирамида и губернатори и сенатори бяха чести гости на техния прекрасен дом. Той се развличаше често и разточително. Парите не означаваха нищо за него, стига да можеше да ги харчи заедно с тези, на които най-много държеше. Беше разточителен до безразсъдство, особено към тези, които обичаше.
За съжаление съпругата му загина при нещастен случай по време на езда. Бенджамин, съсипан от скръб и самотен, остана сам с двете си деца. Алек и Старлет никога не се разбираха добре помежду си и при отсъствие на любещо майчино напътствие техните дребни спречквания скоро прераснаха в горчиви сблъсъци. Естествено техните отношения се влошиха още повече.
Бенджамин разбираше, че трябва скоро да се ожени още веднъж, ако не за друго, то поради необходимостта да създаде на децата подходяща семейна среда. Ако той въобще някога имаше някаква слабост, то това бе чувствителното му око към красивите жени. И не беше нужно много време, за да се влюби в една много по-млада жена. Безпокоеше се какво ще кажат децата, и най-вече Старлет, когато им съобщи за решението си.
Бенджамин боготвореше дъщеря си повече от всяко друго човешко същество, тъй като тя толкова много му напомняше за майка си. Всичко, което можеше да се купи с пари, бе нейно, стига само да го поиска, и макар че тя често искаше, той никога не й отказваше. Винаги с радост откликваше на всяко нейно желание или потребност. Никога не беше правил нещо, което можеше да я нарани по какъвто и да било начин.
Това бе моментът, в който нейният сън сякаш се изкриви и стана болезнен. Старлет изстена леко и стисна одеялото в юмруци.
Поемайки ръката на дъщеря си, Бенджамин каза нежно:
— Има нещо, за което трябва да говоря с тебе, скъпа. Хайде да се поразходим, искаш ли?
Съдейки по интонацията на гласа му, Старлет можеше да отгатне, че нещо го измъчва. Надяваше се, че не беше чул за следобедите, когато тя и дядо й Марсо — бащата на майка й, който им гостуваше от няколко седмици — прекарваха затворени в библиотеката и той я учеше на някои от фокусите, които изпълняваше на гастролите си по целия свят.
Дядо Марсо бе известен илюзионист и я беше научил добре на изкуството на илюзията: как ръката може да бъде по-бърза от окото, макар човек да гледа непрекъснато в ръцете на фокусника.
Тя се наслаждаваше на своите постижения, а дядо й твърдеше, че много бързо усвоява нещата. Това са само демонстрации за този, който ги изпълнява бързо, й обясняваше той. Тя добре разбираше, че не бе много уместно за една дама да наднича от или вътре в разни кутии, или да вади разни панделки от шапки, така че Старлет бе решила, че е най-добре да не споменава нищо за това пред баща си. В момента обаче имаше усещането, че трябва да му каже и едва тогава, може би, нямаше да се чувствува толкова нещастно виновна пред него.
Старлет се постара да му се усмихне весело, когато вървяха по пътечката край реката, но пулсът и галопираше нервно и тя припряно избърбори:
— Моля те, не мога да търпя нито минута повече! Трябва да ми кажеш какво е това, за което искаш да говориш с мен.
Бенджамин ставаше все по-сериозен и гледаше напред към реката, сякаш търсеше някъде в нея необходимите думи.
— Предполагам, че няма друг по-подходящ начин да ти го кажа, мила, затова ще говоря направо — той срещна нетърпеливия поглед на дъщеря си. — Старлет, скъпа, аз се запознах с един много особен човек. Случи се така, че тя има много голямо значение за мен. Името й е Касондрия Гомес.
Той прочисти гърлото си и припряно продължи с обяснението.
— Старлет… миличка… аз й предложих да ми стане съпруга и тя даде съгласието си. Разбирам, че моето малко момиче се нуждае от майка, както и от баща. Ние ще бъдем отново едно цяло семейство. Вече говорих с Алек и той изглеждаше много доволен. Бих искал и ти да се чувстваш така. Не искаш ли поне да
