Старлет

опиташ да бъдеш щастлива заедно с мен?

— Не… Не искам никой да заема мястото на майка ми! — възкликна тя с проблеснали в очите сълзи.

Бенджамин изглеждаше много объркан.

— Моля те, кажи само, че ще дадеш възможност на Касондрия да покаже на какво е способна. Тя наистина е мила жена и знам, че единственото й желание е да ни направи всички нас щастливи…

Старлет замаяно усещаше как нещо топло пълзи по краката й, движейки се бавно върху нея, и я обхвана вледеняващ ужас. Изведнъж се почувствува притисната от страх и проплака в унеса на съня си. Тя, изглежда, не можеше да спре образите, които се промъкваха в съня й — онези призрачни създания с пламтящи очи и дълги черни крака, които караха тялото й да се гърчи.

В гърлото й заседна стон и тя едва успя да го върне обратно назад със съзнанието, че не бива да показва страх. Те веднага ще го почувстват и ще я нападнат. Такава бе природата на тези същества.

Внимателно, борейки се с напрегналите се мускули, тя отхвърли завивките. Сърцето й сякаш бе заседнало в гърлото. Погледна надолу с очи, които излъчваха плаха надежда.

Старлет почти изхлипа от облекчение, когато видя малка, безобидна гъсеничка да пълзи по извивката на бедрото й.

Гъсеница! А не отровен убиец.

Въздъхвайки с облекчение, тя откъсна гърчещият се нашественик, измъкна се от леглото и го запрати през прозореца в шубраците долу.

Преглътна с мъка, дъхът й скърцаше в спокойствието на ранните часове преди зората, и се опита да помирише треперещите си ръце. Не можеше да спре да си мисли какъв късмет бе имала и този път, като се измъкна. Или миналия път не е било нищо друго, освен лош сън? Облекчението, което изпита при тази възможност, бе толкова остро, че й се зави свят.

Това бе толкова отдавна и споменът толкова неясен, но едно от нещата, което не можеше да забрави от тази нощ, бе страхът. Тя си спомняше също как бе крещяла и крещяла, но въпреки това абсолютно никой не я беше чул. Сега потрепери, като си спомни сърцераздирателните звуци на собствените си викове. Тогава си помисли, че това сигурно е някое друго нещастно момиче, защото знаеше, че една добре възпитана млада дама никога не крещи с цяло гърло.

Прорязваща болка и ужасяваща мисъл преминаха през нея. „Татко крещеше абсолютно по същия начин през онази нощ, когато почина.“ Тя тръсна глава, обзета от неприятно чувство. Не искаше да си спомня за това!

Споменът проблесна и угасна.

„Ти си такава страхливка — упрекна се Старлет. — Бягаш от живота непрекъснато след онази нощ, когато баща ти почина!“ Очите й се присвиха и потъмняха до кобалтово синьо, а вътрешният й глас стана по-силен и по-уверен. „Не е вярно! Многократно след това ти доказа, че не се страхуваш от предизвикателствата на живота и от неговите опасности.“

Старлет усети вълна от възобновена увереност и настроението й се подобри. По устните й се появи лека усмивка. Отдавна се молеше един ден да разреши конфликтите в себе си. С всяка измината година тя ставаше все по-силна и никога досега не се бе чувствала така близко до целта, както сега.

Тази вечер Джейк Фонтън я бе поканил на вечеря.

— Изглеждаш изключително красива. Ловя се на бас, че всеки мъж би искал да бъде на моето място тази вечер — й каза той, когато следваха келнера към тяхната маса в ресторанта на хотела.

Старлет се изчерви непринудено.

— О, какъв прекрасен комплимент, Джейк. Толкова ми е приятно, че ме покани да излезем тази вечер. Напоследък бях толкова заета, че нямах никакво време да се срещам с когото и да било, а така очаквах тази възможност, за да се покажа с новата си рокля.

Тя бе облякла копие на парижката рокля, която бе видяла в Godey’s Lady’s Book, и си я беше ушила сама за по-малко от три дни.

Роклята беше от синя тафта, с ярдове от рюшчета върху широките волани и удобен корсет, който прилягаше отлично на крехката й фигура. Беше се отклонила незначително от модела на Жан Клод; тя не намираше дълбоко врязаното деколте за много удобно и бе повдигнала линията по врата така, че да удовлетворява по-умерения й вкус.

Когато седнаха и им предложиха менюто, Джейк се вгледа в нея и каза:

— Нямаш представа с какво нетърпение очаквах да те срещна. Не си спомням откога не сме били сами заедно. Много исках да те видя, скъпа.

В тона му имаше толкова топлина, че Старлет се развълнува и покри ръката му с длан.

Той бе толкова внимателен и разсъдлив мъж, си помисли тя, и заслужаваше жена, която да го харесва. За съжаление бе започнала да си мисли, че не е жена за него. Не че не се беше опитвала да го обикне или поне да понася целувките му. Макар че само му позволяваше да се докосва целомъдрено до устните й, даже и тогава тя чувстваше само остро съжаление, че не беше в състояние да му предложи по-темпераментен отклик. Предполагаше, че трябва просто да приеме факта, че никога няма да изпита към Джейк нещо повече от едно приятелско чувство.

Той винаги би се ползвал от нейното уважение, защото беше истински джентълмен, но тя мечтаеше за мъж, който никога не би се задоволил само с бегли целувчици и държане за ръцете.

След малко келнерът се върна, за което Старлет беше благодарна. Те си поръчаха средно изпечена пържола, картофено пюре, десерт от ябълки с орехи и бутилка марково червено вино.

Когато храната пристигна, Джейк започна да се наслаждава на това как Старлет поглъща всяка хапка. Тя видя как й се усмихна на няколко пъти, съвсем като доброжелателен баща. Неочаквано се почувства толкова неудобно, че загуби апетит.

Винаги се хранеше с удоволствие и изпразваше чинията, но само за един кратък миг Старлет се върна назад във времето, когато не беше зряла жена, а малко дете, чувствайки се отново грозна и унизена. Вместо топлия поглед на Джейк тя почувства презрителния поглед на мащехата си, която броеше всяка хапка, която Старлет слагаше в устата си.

„Ще станеш дебела, ако продължаваш да ядеш така, както сега, и тогава няма да се намери нито един мъж, който да те хареса.“

— Старлет, скъпа, всичко наред ли е? — чу тя да я пита Джейк.

Дори не беше разбрала, че погледът й е така отнесен.

— Да… добре съм — отвърна тя, след което импулсивно допълни: — Просто си мислех колко приятно би било, ако отидем да погледаме вариетето след вечеря. Съгласен ли си, или имаш други планове?

— Не, мисля, че идеята ти е великолепна — съгласи се с готовност Джейк. — Чух, че програмата е много добра. В спектакъла дори е включен и един илюзионист, който кара един леопард да изчезне във въздуха. Това ще е нещо, което заслужава да се види.

Старлет усети колебанието в гласа му и се усмихна.

— Ти сигурно си от тези хора, които в нищо не вярват, докато не го видят със собствени очи.

Той се изчерви и промърмори извинително:

— Е… остави, аз бях забравил, че дядо ти бе известен илюзионист. Надявам се, че не съм те засегнал.

— Той бе един от най-добрите, а и не ме засегна. — Тя раздвижи едното си рамо. — Вече достатъчно съм свикнала всеки да казва, че това е само фокус-мокус.

Очите й блеснаха.

— Освен това знам по-добри номера.

— Сигурен съм, че ако гледам достатъчно отблизо, ще разбера номера достатъчно лесно — заяви уверено Джейк.

Тя помаха с пръст към него.

— Не и ако е истински фокусник — забеляза тя предизвикателно.

Той изръмжа.

— Не вярвам на това, в което се мъчиш да ме убедиш.