Глава 10
Касондрия Тримейн бе изморена, макар да беше спала добре през последната нощ. Събуди се с безкрайна прозявка, но преодоля желанието си да опъне схванатите си мускули. В неин интерес бе да не събужда мъжа, който мирно спеше до нея. Той щеше да иска да я люби; винаги го искаше на разсъмване, но сега тя с мъка можеше да понесе дори само едно негово докосване. Най-малко сега, когато Деър Маккалистър се беше завърнал в града. Той бе красив като младеж, но сега бе определено прекрасен, а тя знаеше, че можеше да бъде и безмилостен, когато имаше причини за това. Господи, само тази мисъл я накара да потрепери от главата до петите.
Ранното утринно слънце проникваше през леко разтворените завеси и огряваше нежната извивка на гърба й. Тя се наслаждаваше на успокоителната му топлина и започна да се отпуска.
Въпреки това не спираше да си мисли още колко дълго ще живее по този несигурен начин и с този любовник, които й тежеше като воденичен камък на шията. Харчеше парите й безразборно, без да е свършил дори и един ден някаква работа, откакто го познаваше. Разбира се, той и не подозираше, че тя вече не разполага с онова огромно богатство, на което можеше да се опре преди. А трябваше да признае, че и тя бе взела своя дял при неговото прахосване.
Едно от нещата, от което тя най-много се страхуваше, бе, че ще свърши накрая като мръсна просякиня, каквато беше като малко момиче в Мексико Сити. Бе готова да понесе всичко, само и само да не свърши като майка си. „И ще понеса“ — си казваше тя. Ако бе научила нещо от бездомната си майка, това бе да оцелява. Ужасите на предишния й живот се бяха вдълбали в съзнанието й като белези и само малък намек за онова време беше като ад за нея. Но това винаги й действаше стимулиращо, особено при мисълта, че не би могла да изтърпи и един ден такъв живот.
Любовникът й се размърда до нея и Касондрия замръзна неподвижно. Той промърмори нещо несвързано и се обърна. Тя притаи дъх за няколко секунди. След това, чувайки го как възобнови хъркането си, отново се отпусна и се усмихна. Но в тази усмивка нямаше и капка топлота. Тя бе студена като нейната душа.
Част от нея знаеше, че тя никога нямаше да намери друг човек, който така да благоговее пред нея, както Алек Тримейн. Той бе доказал своята преданост многократно през изминалите години. Оказа се твърде практично и за двамата да останат да живеят под един покрив след смъртта на Бенджамин. Това, че споделяха нещо повече от един покрив, не засягаше никой друг, освен тях двамата.
Беше много лошо наистина, че Бенджамин се бе оказал такъв… как го казваха грингосите? — Пиян дръвник, това беше той. Във всеки случай, той беше най-лесният от всичките й предишни съпрузи, които водеше за носа, за разлика от сина му Алек, който бе така безмилостен, като самата нея, и затова представляваше опасен противник. Точно това беше причината тя никога да не поиска да се ожени за него. Разбира се, фактът, че той сега беше почти без пукнат грош, бе другата, достатъчно основателна причина.
Мъжете бяха необходимо зло в нейния живот, без което тя, изглежда, не можеше да съществува. Настроението й се подобри, когато си спомни за организираното събиране тази вечер. Искаше всичко да е както трябва.
Внимателно, тъй че да не събужда Алек, Касондрия се измъкна от леглото, оставяйки го с глава, заровена във възглавниците. Не искаше да губи време в търсене на халат и пантофи, тъй че притича на пръсти през спалнята до своя будоар. Всички от поканените на събирането тази вечер можеха евентуално да й предложат нещо. Дори самият Деър Маккалистър, макар че той най-вероятно не си даваше сметка за това.
Усмивката й бе най-чиста злоба.
Същата вечер Касондрия имаше удоволствието да види Деър Маккалистър, когато отвори вратата. Той бе пристигнал последен от всички гости. Старлет бе отклонила поканата й, както и предположи, и Касондрия бе започнала да се безпокои, че той няма да дойде.
— Страшно съм доволна, че успя да намериш време — възкликна тя, разтваряйки широко вратата. Зад гърба й се промъкна звукът на музика и висок смях, прелитайки през разкошно украсените стаи.
— Заповядай, влизай, Деър — каза тя с усмивка, плъзгайки по него котешко жълтите си очи. Те одобрително се разшириха при вида на тясно прилепналите му панталони и черната ленена жилетка, опъната върху широките му рамене.
— Предполагам, ще кажеш, че моето любопитство ме накара да се покажа откъм най-добрата си страна — каза Деър, преценявайки я с бърз поглед. Тя бе облечена в блестяща сребърна рокля, украсена с волани от коприна с ванилов цвят. Прилепналата тъкан повтаряше пищните й форми, а ароматът около нея бе наситено сладникав. Това бе нейният постоянен парфюм. Той бе от онзи вид, който Деър никога не понасяше.
Очите й се разшириха одобрително и започнаха скрито да го разглеждат.
— Радвам се, че си си спомнил за мене. — Тя пъхна ръка под ръката му и го придърпа навътре във фоайето. — Да пийнем нещо, искаш ли? Толкова отдавна не сме имали възможност да си поговорим истински.
— Маргарита! — Касондрия повика една от сервитьорките. — Донеси веднага бутилка шампанско и две чаши в моя офис.
Деър я последва в една полузатъмнена стая, която бе разположена в задната част на хасиендата. Той я изчака да запали няколко свещи, след което тя се обърна към него.
— Можем да се разположим удобно — каза тя, сядайки на малък диван, като потупа с ръка възглавничката до себе си. Тя се втренчи в него. Той бе така прекрасен, че караше сърцето й да бие лудо в гърдите й. — Ела, седни до мене, красавецо. Много бих искала да се запознаем още веднъж.
Деър пренебрегна поканата й, прекоси покрития с плочки под и застана пред прозореца. Отправи поглед към двора, пълен с гости, и се загледа в Алек Тримейн, който бе застанал в средата на оживената тълпа.
— Бях си помислил, че досега вие двамата ще сте се избили — изсмя се той саркастично. — Предполагам, че ти се е наложило да свикнеш с гадните му навици.
Касондрия нервно преглътна буцата, заседнала в гърлото й. Той си бе останал все същия Деър. Твърд като кремък.
— Ти ме изостави, спомняш ли си? Всяка жена трябва да има някого, на когото да разчита.
Той се извъртя и застана пред него с широко разтворени крака и подигравателно изражение на лицето.
— Да спрем да си играем на криеница, Кас — каза той с провлечено ръмжене. — За какво точно ме покани тук тази вечер?
Тя се усмихна ласкателно.
— Глупавата мисъл, която ти дойде на ум, не ме засяга чак толкова много, но трябва да ти кажа, че се чувствам засегната от това, че не си дори и малко щастлив да си с мене тази вечер. Това е било винаги твоят проблем, Деър. Ти винаги си бил прагматичен. Поне там, където е ставало дума за мене. Надявах се, че ще можем да променим това положение на нещата.
Когато не получи никакъв отговор, усмивката й угасна, и някакво чувство на умора се прокрадна в изражението й.
— Е, предполагам, че няма смисъл да се мъчим да водим любезен разговор. Тъй че ще ти кажа какво съм си наумила. Знам, че никога не си била от онези хора, които се застояват много-много на едно място.
