Самият той бе ловец, добре запознат с правилата за преследване на дивеч. Тя почувства вълна от смесени чувства, но нито едно от тях не бе успокоително. Той беше прав; просто нямаше друга алтернатива. Рейвън въздъхна сдържано.
— Не стреляй. Излизам, мистър — каза тя с предпазлив и рязък тон.
Изведнъж Рейвън замръзна, фокусирайки поглед върху лицето на Деър Маккалистър. За момент загуби способност да говори. Устните му бяха изкривени по оня жесток начин, който тя познаваше много добре.
— Гледай ти, гледай ти! Не е ли това оня млад момък с воловарския камшик — каза Деър, пресичайки стаята към нея.
Той бе забелязал Рейвън да се промъква към къщата, когато се бе отправил към коня си. Понеже знаеше, че името на следотърсача не бе в списъка на гостите, Деър бе решил да разбере какво търси той тука. Присвивайки очи, погледът му се плъзна надолу към ръката с дълги пръсти, които се бяха вкопчили здраво за дръжката на камшика.
— Дори и не си го помисляй, хлапе! Този път няма да имаш този късмет.
— Мисля, че съм чувал същите думи и преди, Маккалистър — отвърна Рейвън насмешливо. — Тогава те не ме изплашиха, няма да ме изплашат и сега.
Очите му се впиха в нея.
— Последния път имаше късмет. Но това няма да се повтори.
Токовете на ботушите изтропаха по глазурата на плочките и шпорите издрънкаха леко. Той се приближи. По дяволите, твърде близо. Погледът на Рейвън преценяваше разстоянието между тях. Тя погледна жестоката полуусмивка, която играеше по устните на бандита. Никога през живота си не се беше изплашвала толкова много, както сега, но проклета да бъде, ако му го покаже. По гърба й пропълзя ледена тръпка. За какво мислеше той? Имаше ли намерение да я предаде на Сантучи? Или ще я довърши тук на място сам? Имайки предвид самоличността си, тя разбираше, че животът й е изложен на голям риск.
Той я изучаваше с твърдия преценяващ поглед на хищник, който бе хванал натясно безпомощната си плячка. Това й приличаше на предизвикателство за дуел, просто и ясно. Но тя не беше съвсем безпомощна и когато ставаше дума за нейното оцеляване, бе готова на всичко, за да остане жива. Можеше да избие револвера от ръката на наемника, или да откъсне парчета месо от него толкова бързо, че никой да не може да го познае, след като го довърши. Маккалистър може и да беше бърз, но не по-бърз от нея.
Бе такъв момент, когато всичко можеше да свърши, преди окото да е успяло да мигне.
— Не мога да се предам, Маккалистър — изрече Рейвън. — И двамата знаем, че Сантучи е хладнокръвен убиец. Аз няма да изляза жив оттук, ако ме предадеш на него.
— Може би трябваше да помислиш за това, преди да се вмъкнеш тук и да си пъхаш носа, където не ти е работа — каза той. Очите му я гледаха с леден поглед, преценявайки я внимателно. Висок, с мощна фигура, сянката му бе призрачна на лунната светлина, която се промъкваше през високите прозорци и лягаше косо на пода.
Пулсът й биеше ускорено. Тя имаше само един шанс да оцелее. Колко бързо би могла да замахне с камшика, преди той да се отдръпне от свистящата му кожа?
Сякаш четейки мислите й, той я предупреди меко:
— Аз не бих…
Но Рейвън не слушаше.
Всичко дивашко и първично в нея се надигна в миг. Времето сякаш замръзна. Светът спря да се върти на своята ос. Само един кратък миг, след това камшикът изплющя през пространството… и тя замръзна озадачена.
Ръката на Маккалистър се стрелна — бърза и сигурна, тъкмо когато камшикът се бе разгънал към него. Той сграбчи с пръсти кожената ивица и я задържа.
— Проклет да си! — плюна Рейвън, опъвайки силно дръжката на камшика, твърдо решена да не му се предаде. Намирайки опора за ботушите си, тя се дръпна рязко назад, забивайки пети в пода.
Устата му се изкриви в ъглите с насмешка и той подигравателно подръпна края на камшика.
Тя загуби още повече самообладание.
— Защо е винаги така — достатъчно е да се появиш някъде и там непременно възникват неприятности? — запита той, пронизвайки я с поглед изпод преднамерено свъсените вежди.
Скърцайки със зъби, тя въздъхна с негодувание през зъби, след като той бе преполовил дължината на камшика, навивайки го бавно около дланта си.
Рейвън разбираше, че камшикът й бе последната опора. Очите й святкаха. Още един удар на сърцето, рязко дръпване на камшика с китка от негова страна и тя падна на колене пред него, безпомощна, но бясно съпротивляваща се. Погледът й се отправи свиреп нагоре към него. Нямаше нищо мекушаво в този сребристосин яростен блясък, който го пронизваше.
— Върви по дяволите за това…
— Внимавай — прекъсна я той меко, но с несъмнен сарказъм.
Бясна, тя изсъска:
— Скапано копеле такова.
— Срещал си достатъчно от тях, но ще те запозная с още едно, ловя се на бас.
Тя не трепна, а се изправи срещу него с цялото достойнство, което можа да събере у себе си.
— Не ми пука какво ще направиш с мен. Никога няма да се дам на онази кучка.
— Мисля, че трябва добре да помислиш за това, хлапако — каза той, като придърпваше кожата на камшика към себе си, изправяйки я на крака, — защото от това зависи дали ще се смиля над тебе и ще те оставя да живееш, или не. За втори път се навираш, където не трябва и объркваш плановете ми.
Погледът й се отправи към неумолимо вдигнатата му брадичка. В главата й не се прокрадна и капка съмнение, че ако му създадеше още неприятности, той щеше да я накара да съжалява за това. Силата й не можеше да се сравнява с неговата. Засега тя нямаше никакъв друг избор, освен да се предаде. Може би ако играеше играта по неговите правила, щеше да се появи възможност да се измъкне. Това бе единствената й надежда. Всичко друго бе загубено за нея.
Очите й моментално загубиха войнствения си блясък. Сега Рейвън бе така близо до него, че миризмата на мъж, заедно с миризмата на собствения й страх се промъкнаха в ноздрите й. Той я преценяваше с онзи твърд, пронизващ поглед, който вече й бе станал толкова познат.
Тя забележимо потрепери от болка, когато неговите дълги пръсти се стегнаха около китката й. Нямаше и следа от колебание в докосването му и тя усети с уплаха как този жест накара кожата й да запламти.
Той бе толкова дяволски уверен в себе си, а за първи път от толкова години, Рейвън не беше. Стоейки така близо до него, нейната крехка фигура сякаш се бе смалила още повече. Той беше висок над шест фута и всяка фибра от него представляваше стегната мускулатура. Рейвън стоеше някак странно бездиханна: крайниците й натежаха и не можеха да се движат.
— Може би ще ми кажеш сега, какво очакваше да намериш в тази стая?
След като тя не отговори нищо, в очите му се появи някаква странна тлееща светлина.
— Окей, да бъде както ти искаш, тогава. Ние просто ще изчакаме тук, докато дойде Сантучи, и тогава той ще задава въпросите.
Рейвън замръзна. Напрежението нарасна до такава степен, че можеше да се докосне с ръка. Тя нервно облиза с върха на езика устните си, а мислите полетяха като рояк в главата й.
Сякаш прочел мислите в главата й, той изрече предупреждението с копринен глас:
— Не мисля, че искаш да направиш нещо глупаво, освен ако нямаш някаква особено важна причина за самоубийство.
Тя го изгледа, без да отговори, несъзнателно хипнотизирана от решително издадената му напред, сякаш издялана, челюст. Лицето му бе каменно, очите твърди като ахат. Бавно и предизвикателно устните й се разтвориха в хладна усмивка.
— Е, какво сега, Маккалистър?
Настъпи пълна тишина, докато той я гледаше изпитателно, с поглед, изпълнен с нещо недоизказано. Той се наклони към нея и преди тя да осъзнае, ръцете й бяха завързани с кожения ремък на камшика.
— Излизаме оттук. Само да шукнеш, и си свършен.
