Преследвачите, изглежда, се бяха успокоили за момент… а къде беше Маккалистър? Беше ли оцелял или бе станал жертва на някой куршум? Ако това не означаваше, че трябва да остане съвсем сама в тази вода, би предпочела второто. При тази мисъл нещо в стомаха й се надигна.
Най-после главата й се показа на повърхността и още преди да се ориентира, усети как нещо се заплете в краката й. В гърлото й заседна писък и тя едва се въздържа да не изкрещи.
Дългата й коса се бе разпиляла върху очите й и бе залепнала по лицето. Едва виждаше. Сграбчвайки мократа си коса, тя я отстрани от лицето си. Рейвън разбираше, че ако Маккалистър бе някъде наблизо, с нейния театър бе свършено. Щеше да разбере, че е жена.
И тогава го видя да плува надолу по реката, толкова надалеч, че й мина мисълта, че би могла да доплува до другия бряг, без той да я забележи. Но хвърляйки последен поглед в неговата посока, тя видя, че той се влачи безпомощен по течението и сега беше с лице, потопено във водата.
Рейвън не хареса това, което си помисли, но веднага реши как трябва да постъпи. Той можеше да я убие или да остави Сантучи да извърши мръсната работа, но в действителност не бе постъпил така. По някаква неизвестна причина се бе мъчил да спаси живота й. Странен човек бе този Маккалистър.
Над главата й проехтяха сърдите гласове.
— Можеш ли да ги видиш? — питаше някой.
— Много е тъмно, за да се види нещо — отвърна друг глас.
Рейвън заплува към Маккалистър. Той губеше съзнание, когато тя го достигна; по лицето му се стичаше кръв от рана в главата.
— Хвани се за мен — каза му тя. — Ще се помъча да те измъкна оттук.
По всичко личеше, че той не я разбира, и тя трябваше да провре ръката си под гърдите му, като се стараеше да задържи главата му над водата и риташе с крака с последните сили, които й бяха останали. Плясъците, които издаваше, насочиха преследвачите към тяхното местоположение.
Дъжд от куршуми се изсипа във водата толкова близо, че тя почти извика. Всеки момент очакваше някой от тях да я прониже. Ако не беше Маккалистър, би се измъкнала лесно. Но тя се чу да казва:
— Просто се облегни на мене. Ще трябва да плуваме още дълго.
Главата му падна назад върху рамото й. Той дори не беше я чул. Маккалистър можеше и да е мъртъв, но тя нямаше да го изостави. В това беше сигурна.
По начина, по който тялото му трепереше, разбра, че той е още жив. Продължаваха да плуват и тя трябваше да се пребори с едно вътрешно усещане. Рейвън го ненавиждаше, страхуваше се от него, но за момента тя бе всичко, което той имаше, което можеше да крепи изнуреното му тяло над водата. Сега той не й изглеждаше вече толкова страшен. Контузен и ранен, той се бе превърнал в обикновен човек, който се нуждаеше от нейната защита, за да оцелее.
Междувременно настъпи несигурна тишина, нарушавана само от тихия ромон на реката. След това се случи нещо, което накара кръвта й да изстине. От едно възвишение над реката Сантучи започна да вика.
— Хей, амиго… чакай да ти помогнем. Ще ти помогнем, нали знаеш. Трябва само да ни подскажеш къде си.
Той се мъчеше да прокара нотка на загриженост в гласа си. В тона му Рейвън долови нещо друго, внимателно прикривано, но в недостатъчна степен. Това вероятно беше напрегнатият начин, по който говореше, което я накара да остане нащрек.
Тя се напрягаше да рита с крака, като правеше всичко възможно да гребе със свободната си ръка. Вече беше се изморила и се питаше още колко би могла да издържи, докато стигнат до брега. Тогава чу шум от лодка, пореща водата, и по повърхността се очерта пътека от светлина, на около тридесет стъпки от тях, която идваше от един запален фенер.
Рейвън обърна глава и видя, че лодката ги беше почти настигнала. Очите й се разшириха от ужас, когато видя, че един от мъжете бе насочил пушка срещу тях.
Образуваните от изстрелите вълни я подхвърляха от една страна на друга. „Самозарядна пушка“ — помисли си тя и вече не виждаше никакъв начин да се измъкнат. Рейвън усети разтърсващ удар през цялото си тяло, но не усети никаква болка. „Остави водата да те влачи — помисли си тя. — Значи, ето така ще умра.“
— Не знам със сигурност какво са търсили, но не мисля, че това вече има някакво значение. По всичко изглежда, че те вече са мъртви.
Сантучи стоеше пред Алек Тримейн в кабинета на хасиендата.
— За съжаление не можахме да открием телата им, но тук течението е силно и аз предполагам, че ги е завлякло надолу по реката. Ще можем да претърсим по-добре през деня. Ще ти съобщя за подробностите по-късно.
Вечеринката бе свършила отдавна; гостите въобще не бяха разбрали за битката, която се бе водила на живот и смърт. Музиката и виното бяха притъпили сетивата им, но мъжът, който стоеше зад масивното дъбово бюро, бе трезв и студен като камък. Както и разгневен.
— Как можахте да го допуснете на територията на хасиендата, без да ме попитате преди това? — запита гневно той.
— Това бе неволна грешка — отвърна Сантучи, — но аз изпълнявах само нареждания.
— Нареждания! Чии нареждания, ако мога да запитам?
— На сеньората. Тя бе тази, която го покани тази вечер. Въобще не искаше да ме изслуша.
Алек прониза с поглед Сантучи.
— Плащам ти да правиш това, което съм наредил! Няма защо да мислиш или да изпълняваш чужди указания. Трябваше да докладваш на мен за този проблем. Аз щях да се погрижа за това. Твоята грешка ми струва много. Дано да имаш късмет и да се надяваме, че те не са оживели.
След като Сантучи излезе, затваряйки вратата след себе си, Алек стана от стола и се приближи до един стъклен терариум, поставен върху ниска масичка. Пъхна ръка в него, грабна един от неговите черни, с космати крака, обитатели и го повдигна.
— Скъпите ми приятели, винаги мога да разчитам на вас — мърмореше той с тон, в който се прокрадваше любвеобилна нотка. — Не ми е приятно да ви държа така затворени, след като знам какви добри ловци сте и колко страдате от глада, който ви измъчва. Точно като мен вие знаете как да сграбчвате плячката си и да я поваляте — очите му се навлажниха от прочувствени сълзи. — Скоро… да, много скоро гладът ви ще бъда заситен.
Рейвън полуносеше, полувлачеше едрото тяло на Деър Маккалистър, когато го извличаше от реката. Дращейки нагоре по стръмния бряг, тя непрекъснато го подканяше да върви напред, макар да знаеше колко тежко е всичко това за него. Той беше в полусъзнание, погледът му едва се фокусираше. Когато стигнаха до нейния кон и той с големи усилия се качи на него, силите му се изчерпаха докрай. Маккалистър се килна напред и легна върху врата на коня, без да отрони нито звук.
Рейвън се метна зад него и го дръпна назад, обгръщайки го с ръце. Бе готова да направи всичко, за да спаси живота и на двамата, но не беше убедена, че всичко това ще е достатъчно. Докосвайки неговата студена, лепкава буза, тя искаше да му вдъхне частица живот от своя.
— Не се предавай Маккалистър. Имаме да уреждаме някои неща първо между нас двамата.
Тя решително пришпори Миднайт и черният кон се изстреля напред в нощта. Падналата над земята мъгла ги заобиколи и погълна, когато те продължиха по течението на реката.
Изглежда, бе изминала цяла вечност, преди да достигнат нейното място, но всъщност не бяха яздили повече от два-три часа. Маккалистър не пророни нито дума през цялото време.
По време на дългата езда той лежеше тихо в ръцете й. През цялото време тя се стараеше да го крепи, за да не падне от коня. На лунната светлина тя забеляза колко бледо бе станало лицето му и разбра, че той няма до може да продължи така дълго. Нямаше никакво време за губене и тя непрекъснато пришпорваше Миднайт.
Когато достигнаха скритата навътре в планината колиба, която бе обградена от трите си страни от високи борови дървета, тя най-после можеше да отдъхне с облекчение. Това бе тихо, красиво място и тук бе домът на Рейвън. Никой друг, освен Джейд, не беше идвал тук на гости. Мястото бе отдалечено и сигурно, но
