Рейвън разбираше, че съществуваше определен риск, като доведе тук този човек на револвера. Нямаше друг избор. Той не би издържал един по-дълъг преход до града на кон. А нямаше друго място, където можеха да отидат.
Тя първа слезе от коня, след това успя да плъзне внимателно надолу тялото му от гърба на Миднайт и да го постави на земята пред стълбите. Свали от коня сгънатото одеяло и с бутане и пъшкане го подпъхне под неподвижното му тяло. Беше мудна и изморителна работа, но най-после успя да го извлече по стълбите и да го вкара в колибата, където се строполи до него на пода.
Лежейки така, тя обърна глава и започна да изучава неподвижното тяло до себе си. Дишането му бе повърхностно; той поемаше всяка глътка въздух с болезнено задъхване. Те бяха успели и той беше жив, но тя разбираше, че най-лошото предстои тепърва. Мислейки си за непосилната задача, която й предстоеше, тя неволно потрепери от лъчите на изгряващото слънце.
Глава 12
Топлите слънчеви лъчи нахлуваха през широко отворения прозорец и трептяха по дългото, стройно тяло на мъжа, който лежеше заспал. Разбърканите, влажни от пот чаршафи се бяха увили около голите му мускулести крака, сякаш той непрекъснато се бе въртял.
С лек стон той се превъртя и легна по гръб, след което застина в абсолютно неподвижна поза. Усети клепачите си така натежали, сякаш никога нямаше да има сили отново да ги отвори. В момента бе твърде слаб, за да опита отново. Искаше да се измъкне от непрогледната тъмнина, която го бе стиснала като в менгеме, и да прогони кикота на демоните от коридорите на мисълта.
Мисленето му бе замъглено и той се чудеше защо, мъчеше се да си спомни какво се беше случило с него. Не можеше да си отговори нищо свързано. Бе стъписан, объркан и просто нищо не си спомняше. Въздъхна леко. Сега дори мисленето му струваше големи усилия и му се струваше, че е по-добре да се остави до го понесе сънят и за нищо да не се безпокои.
Седейки на един стол до него, Старлет бе чула промяната в дишането му и се наведе над него, преценявайки с поглед състоянието му. Очакваше да долови и друга въздишка, която да й подскаже, че той вече се събужда. Тя тихо се молеше със свити от мъка гърди.
— Хайде… можеш да го направиш. Опитай се по-силно.
Усилията й бяха възнаградени, когато той раздвижи устни, но прошепна само неразбираеми звуци.
— Чуй ме… ти си жив, ще се оправиш — каза му тя.
Той нищо не отговори.
— Можеш ли да ме чуеш? Ако можеш, но нямаш сили да ми отговориш, мръдни само с ръка. Аз ще разбера.
Тя се загледа. Но нищо не стана. Прехапала долната си устна, със сълзи, напиращи в очите, тя седна обратно на стола.
Раните му бяха жестоки, опасни за живота. Един куршум се бе приплъзнал по черепа му, като бе издълбал дълбока бразда над дясното му ухо. Той беше така контузен, че лицето му бе насиняло и охлузено до неузнаваемост. За щастие нямаше счупени кости. Тя не разбираше как е могъл да извади такъв късмет.
В началото бе доволна, че раната се оказа
Господи, тя не бе искала да поема отговорността да се грижи за него, защото не беше сигурна, че ще може да му осигури необходимото равнище на медицинска помощ, от която той очевидно се нуждаеше. Но това не променяше много нещата. Сама си бе поставила за цел да спаси живота на този човек. Просто нямаше кой друг да направи това.
Тъй че бе седяла тук с дни наред — чакайки, наблюдавайки. Без никога да престава да се надява. Като същевременно бе установила, че е станала твърде загрижена за него.
Той отново беше буден, но този път мисли те му бяха по-свързани, макар да се чувствуваше все още твърде замаян. Къде беше? Все още не знаеше, но сега си спомни един сън, който му се бе присънил, макар и не много ясно.
Нещо болезнено щракаше в мозъка му. Или имаше нещо повече от това? Наемните убийци на Алек Тримейн бяха на път да го застрелят, заедно с още някой. Деър се мъчеше да си спомни кой беше с него, но в паметта му не се появяваше нито едно лице. Но си спомняше добре болката.
Той отново си спомни тежките им удари, спомни си тълпата от лица и размахани юмруци. Адреналинът им се бе покачил много. Те успяха най-после да го свалят на колене. Дивашка жажда за кръв бе обхванала всичките. Бе разбрал, че те го искат мъртъв, но не желаеха това да стане бързо и лесно. Беше се заклел да не издаде нито звук.
И той не издаде, макар усилията му да бяха по-големи от понесения побой.
Лицето му беше многократно размазвано — както с юмруци, така и с ботуши. Главата му бе сякаш размекната от раздиращата агония и вътрешно той крещеше отвратителни ругатни към мъчителите си.
Непрекъснатият побой продължаваше.
Той се сражаваше с тежките им юмруци, успявайки понякога да нанесе и той по някой добър ъперкът, когато изведнъж почувства смазващ удар. Нещо твърдо като желязо проблесна отстрани и в главата му експлодира нова вълна от болка.
Той сляпо се препъна, падна и бе повлечен отново нанякъде. Мъжете го изправиха и като го крепяха, блъснаха напред пребитото му тяло от една висока скала.
Господи, това беше страхотно дълго падане. Той си припомни как шокиран стискаше зъби, когато се потопи в ледената вода, как пляскаше безпомощно, повлечен от бързото течение, разбирайки, че ще се удави, ако не заплува или не се добере до някаква опора. За съжаление крайниците му отказваха да се подчинят.
Водата се затвори над главата му, изпълвайки ноздрите и отнемайки въздуха в дробовете. Той беше потопен в абсолютна тъмнина.
Тогава Деър разбра, че ще умре.
Смъртта не му беше непозната. Бе чувствал нейното присъствие и преди, но никога не си беше представял, че ще свърши живота си на дъното на някаква река. Инстинктът му за самосъхранение надделя над всичко. Той направи това, което беше най-естествено за него. Впрягайки упорития си характер, накара ръцете и краката си да се движат, пробивайки път през водата, измъквайки се нагоре, докато главата му достигна повърхността.
Не можеше да си припомни тази животворна първа глътка въздух, си мислеше той отпаднало, все още объркан. И тъй, той жив ли беше или не? Болката му беше почти нетърпима, но в този момент я посрещна с радост. Това беше ясно указание, че все пак е жив.
Накрая успя да принуди посинените си, охлузени клепачи да се отворят. За своя изненада разбра, че не може да види нищо. Нищо, дори лъч светлина.
Беше сляп!
Тогава почти изпадна в паника. Беше съгласен всичко да му се случи през живота, но не и да загуби
