самотен. Това беше познат глас; той някак си я бе разпознал веднага, но отдаваше това на обстоятелството, че бе чувал този глас, докато беше в безсъзнание.
— А момчето… то спаси ли се? — запита Деър.
— Рейвън, искаш да кажеш?
Той стисна ръката й в знак на потвърждение.
— Да… измъкна се.
Деър въздъхна с облекчение.
— Радвам се… Разкажи ми каквото знаеш… за онази нощ.
След като прочисти гърло, тя започна да му разказва за нощта, когато Рейвън бе довел Деър тук, в колибата й. Как той бил почти в безсъзнание, когато следотърсачът го качил с огромни усилия на коня си. Двамата успели да се измъкнат и след неколкочасова езда се натъкнали на колибата.
— Май че това е всичко, което знам — в заключение каза тя. — Освен това, че Рейвън не беше ранен сериозно, и че на другата сутрин си отиде.
Пръстите й се сключиха около неговите.
— Мисля, че Рейвън е разбрал, че ви дължи живота си, мистър Маккалистър.
— Бих казал, че си е платил дълга — изхриптя Деър.
Искаше да се концентрира, но болката отново го теглеше надолу, към онази дълбока черна яма. Имаше още само един въпрос, на който той се нуждаеше от отговор и след това можеше да си почива.
— Ко… коя… си ти?
— След това ще има достатъчно време да се запознаваме — отвърна тя. — Не трябва да се изморяваш, като задаваш толкова много въпроси. Просто си почивай. Аз съм наблизо, ако ти потрябва нещо.
Неочаквано прозвуча неговият тих и горчив смях.
— Ако наистина искаш да направиш нещо за мен, измъкни ме от това положение. Един… сляп стрелец, сляп професионалист. Вече не съм нищо друго, освен… едно идиотско посмешище.
Тя го докосна по ръката и я стисна внимателно.
— Съжалявам. Наистина не знам просто какво да кажа. Разбирам колко ужасно е това за теб.
В момента Деър не се нуждаеше от нейното състрадание. Това бе нещо повече, отколкото той би могъл да понесе. А и не знаеше въобще какво повече да каже. Всъщност не можеше повече да понася никого около себе си. Дори нея.
— Просто… си върви — едва прекара думите през яростно стиснатите си зъби. — Остави ме… на мира.
Деър се чувстваше сразен, слаб, никому ненужен. И никога така презрително поруган, както в този момент. Утехата, която намираше в съня, го обори и той започна да потъва надолу, надолу към нея.
Старлет се плъзна тихо към вратата на голямата стая на колибата, като го гледаше напрегнато. Съзерцаваше тъмното му мъжествено лице с уважение. Дори пребит, насинен и охлузен, той все пак бе един изключително красив мъж. Косата му лъщеше черна като абанос, донякъде благодарение на нейните ежедневни грижи да я сресва и поддържа чиста. Тя неведнъж се бе изкушавала да прекара пръсти през тези гъсти вълни. До този момент бе устоявала на изкушението, но не знаеше още колко дълго ще може да издържи.
Синините около очите му бяха огромни, но скоро щяха да започнат да изчезват. На носа му личеше следа от удар, без съмнение бе счупен при някоя кръчмарска свада. Устата му беше твърдо очертана и когато беше буден, тя изглеждаше като излята в безмилостна гримаса. От дясната страна на челюстта се виждаха няколко неприятни драскотини, но тя ги беше намазала с мехлем и не очакваше да останат белези. Беше брадясал, което само засилваше страховития му вид, но бръсненето можеше да почака още няколко дни.
Накрая тя се загледа в ритмичното повдигане на гърдите му и когато чу тихото му дишане, разбра, че отново беше заспал.
Едва тогава Старлет си позволи да го напусне. Обърна се, прекоси стаята до каменното огнище и застана с невиждащ поглед, зареян в пламъците.
Можеше само да се надява за положителното решение на неговата дилема, както и на нейната собствена.
И Старлет знаеше, че колкото по-бързо станеше това, толкова по-добре щеше да бъде и за двамата.
През следващите няколко дни тя непрекъснато трябваше да бъде около него, като крадеше по малко сън, когато беше възможно, най-често, когато седеше на стола до него. Старлет очакваше той да развие треска, като се молеше тя да не продължи дълго. С големи усилия успа да прекара през свитото му гърло чай от върбова кора, като му държеше носа, докато той плюеше, проклинаше и накрая погълна едва една чаена лъжичка.
Беше вечерта на четвъртия ден, когато започна да си мисли, че молитвите й бяха отишли напразно. Едрото му тяло гореше цялото, кожата му излъчваше топлина с такава сила, че тя започна да си мисли, че той няма да изкара нощта, ако не свали температурата му по някакъв начин.
Цветът на кожата му бе сив като пепел и макар да спеше почти през цялото време, дори когато се събудеше, той пак не беше на себе си. Старлет знаеше, че трябва да се качи на коня и да отиде до Текила Бенд, за да извика доктор Снайдър. Но как щеше да обясни на оня касапин присъствието на професионалния убиец в колибата й?
Никой не знаеше, че това място съществува, освен Джейд. Знаеше, че ще трябва да даде страшно много обяснения, ако докараше доктора тук. И какво щеше да стане, ако срещнеше някой от телохранителите на Алек в града и някой от тях я видеше как излиза с доктора? Това можеше да им се стори подозрително и те щяха да ги проследят. Нещата можеха да станат много неприятни. Стрелецът съвсем не беше във форма, за да посрещне нежеланите гости.
Но тя имаше вяра в собствените си сили да го излекува сама.
Истината — ако тя имаше смелостта да признае истината пред себе си — беше, че Старлет не искаше да го оставя сам. Не и след всичко това, което бяха преживели заедно.
Отчаяно желаеше Джейд да е с нея, но нямаше никакъв начин да й изпрати дори и една дума. Никой дори не знаеше, че е тука. Нямаше никакво съмнение, че още един чифт ръце щяха да бъдат от голяма полза, някой, който би се чувствал по-непринудено около едно мъжко тяло и който познаваше по-добре неговите потребности.
Старлет затвори очи, като се олюляваше. Господи, как бе изморена. Погледна към него и въздъхна отчаяно, като видя неконтролируемите му конвулсии.
Измъкна една ръчно изработена кувертюра от чекмеджето на скрина, покри го с нея, като я втъкна по краищата под дюшека. В противен случай, така както се тресеше, той не би останал и за момент завит.
Деър шепнеше нещо в делириум.
Ръцете, които го докосваха, бяха нежни и познати при контакта с голата кожа. Те се местеха по него внимателно, сякаш знаеха къде изнуреното му тяло го болеше най-много и там докосванията бяха най-леки. Той се размърда и успокояващите ръце го накараха да стои неподвижно. Отново усети липсата на каквато и да било заплаха в този жест. Това беше жената, която миришеше на люляк, и отново му стана приятно от нейното присъствие.
Изправена до леглото, Старлет гледаше надолу и цялата се изпълни с жалост към него, макар да знаеше, че щеше да я ненавижда за това. Той беше изпълнен с гордост мъж, твърд като кремък, който не можеше да понася симпатии или нежност и който бе принуден да се осланя на една жена. Нещо, което той, изглежда, никога не беше правил през живота си.
Образът на грубия непознат, който бе срещнала преди две седмици горе в планината, застана пред очите й. Едва не се бяха избили през онази нощ и без съмнения тяхната първа среща бе твърде враждебна. Определено тогава тя не беше оня тип желана жена, който си представяше, когато си мечтаеше за срещата
