зрението си! В този момент повече от всичко друго на света му се прииска да е мъртъв.
Някакъв ангел шепнеше успокоителни думи до ухото му.
— Всичко е наред… ти не си сам. Аз съм тук заради теб и няма да те изоставя.
Пръстите му сграбчиха колосаните чаршафи под голото му тяло. Платното беше гладко и прохладно при допир, и въпреки обърканите си мисли го възприе като приятно усещане; първото, откакто бе отворил очи. Той се принуди да се отпусне, да мисли въпреки обхваналата го паника и изгарящата топлина, която сякаш бе обхванала отвсякъде цялото му тяло и го изгаряше.
Поемайки затруднено дъх, той стигна до извода, че би трябвало да лежи гол в някакво легло, покрит само с одеяло. Главата му пулсираше безмилостно. Но в чие легло? Наостри слух, за да чуе, ако е възможно, някакви други звуци.
За свое удовлетворение не чу някаква глъч от сърдити гласове — едно от последните неща, което си спомни, преди да се гмурне в реката, — както нямаше и някакъв друг белег за непосредствена опасност.
Всъщност остана с впечатлението, че е сам, с изключение на ангела с кадифения глас.
Той бе в безопасност и бе защитен. Напрежението в гърдите му спадна. Мъртвите хора нямат такива усещания, нали?
Един по един, той се напрегна да раздвижи пръстите си, след това размърда и пръстите на краката. И тук нямаше нищо счупено. Дотук всичко беше много добре.
Предишните преживявания продължаваха да се промъкват в съзнанието му и той смътно си спомни един друг глас, който го караше да плува и се бореше да го спаси. Или това беше част от неговия сън?
Не. Имаше още някой с него във водата, който го убеждаваше непрекъснато, че няма да се удави и че заедно щяха да доплуват в безопасност до брега. Този човек ли го беше спасил, беше го измъкнал от реката и се бе погрижил за него, когато бе изпаднал в безсъзнание? Но кой беше този човек? И къде беше той сега?
Деър внимателно се заслуша, но не можа да долови нищо, което да му се стори познато. Нямаше също така и нещо друго, което би могло да свърже неговия спасител с Алек Тримейн или с който и да е от онези мъже, които така настървено се мъчеха да го убият. Без съмнение те нямаха никаква причина да си мислят, че не са успели. Най-малкото поне се надяваше, че те вече не се мъчат да открият следите му. Последното нещо, което той би искал, бе да излага на опасност тези хора, които се бяха погрижили за него и му бяха осигурили подслон, от който толкова се нуждаеше.
Деър лежеше със затворени очи и въпреки изгарящата болка зад притворените си клепачи напрягаше сетива да опознае новата среда, в която бе попаднал, поглъщаше приглушените звуци на птича песен, плахото трептене на силно колосаните пердета, разлюлени от лекия бриз, сладкия, чист глас на някаква жена, която тананикаше оттатък в другата стая.
Изглежда, че наоколо нямаше никой друг. Само тя. Той се досети, че това беше гласът, който бе чул преди малко. Започна да брои на ум стъпките, които тя правеше. Те бяха съвсем малко на брой, така че, ако мажеше да се уповава на собствената си преценка за разстояние, то стаичката, в която тя шеташе, бе много малка. След това чу как няколко тенджери изтракаха, на общия фон на непрекъснатото свистене от кипящия чайник.
Минутите се нижеха, докато бе оставил съзнанието си да се скита между стените на собственото му убежище. Дълго потисканите емоции го заляха като приливна вълна. Гърлото му изведнъж се сви. Той бе завладян от необикновена радост, каквато никога преди това не беше изпитвал.
Господи, беше толкова хубаво да си жив! Защо досега никога не бе имал време да забележи онези малки неща, които предлага животът?
Спомените му станаха по-контрастни и го върнаха в средата на полурационалното мислене. Деър започна да си припомня някои смътни впечатления и рязко поемайки въздух, изведнъж пред него се очерта силуета на облечения в кожи следотърсач.
Деър започна да се пита дали Рейвън бе успял да се спаси или са го убили. Той се бе спасил въпреки всичко и най-вероятно бе Рейвън също да е успял. Тогава Деър осъзна чий беше гласът, който го беше подканял да се бори в реката.
Той почувства странна тъга по оня наконтен, дързък младеж, който вероятно беше загинал в студената, мрачна река. Едва ли е било приятна смърт за човек, който така се страхуваше от водата. Рейвън бе толкова млад и толкова решителен в намерението си да поправи всички злини на света.
Деър си спомни, че той бе този, който го бе накарал насила да скочи в реката, въпреки искрените молби на момчето. Той само се бе старал да спаси живота на Рейвън, но неволно може би бе причинил смъртта му. Изведнъж върху него се стовари непосилното бреме на вина. И по-рано бе изпитвал подобно чувство, но някак си досега то никога не бе толкова тежко.
Деър проклинаше задъхано и очите му се разтвориха широко в отчаяния му опит да избяга от болезнените спомени, но пред тях се изправи само заплашителна тъмнина. Не можеше да вижда, почти не можеше да се движи, но това, което го изкарваше от равновесие, бе вероятността да остане сляп за цял живот. Беше нещо твърде ужасно, за да може да го понесе. Дори не смееше да мисли за това, защото щеше да полудее! Няма по-жестока присъда за един човек на револвера, когото непрекъснато преследваха и предизвикваха, да оцелее след подобно изпитание без зрение. Сляп… инвалид, оставен сам на милостта на своите врагове.
В този момент, изпаднал в емоционален шок, Деър не можеше да осъзнае колко беше смазан. Струваше му се, че пред него стои само черната бездна на нищото и студената реалност, пред която трябва да се изправи. Не можа да осъзнае дали бе произнесъл някакъв звук, но изведнъж почувства нечие присъствие до себе си. Някой, чиято усмивка бе като люляк през пролетта. Жената. Дали това беше същата жена, която беше чул да тананика в съседната стая?
Една хладна ръка докосна челото и веждите му.
Подейства му успокоително. Това докосване бе толкова приятно. В нейното присъствия нямаше нищо заплашително, нито в нежните звуци, които тя тихо нашепваше, докато бършеше веждите му с влажна кърпа. Някакво вътрешно чувство му подсказваше, че може да й се довери, и че тя отчаяно се мъчеше да му спаси живота.
Сухите му, напукани устни се опитаха да очертаят думите, които искаше да й каже, но едва можа само да прошепне дрезгаво:
— Така… ми е хубаво.
— Радвам се, че най-после се съвземаш, но моля те, не се опитвай все още да говориш — отвърна мекият глас. — Трябва да пазиш силите си. Просто си почивай и знай, че тук си в безопасност до мен.
Той искаше да продължи да говори, за да остане тя при него, но му бе трудно да се концентрира върху нещо друго, освен ръцете й и нейното измъчващо го ухание. Полата й прошумоля, когато се обърна да се отдалечи и Деър се напрегна, за да протегне ръка и я хване за китката.
— Ос… тани… не си… отивай… още.
След като бе толкова близо до смъртта, той имаше чувството, че тя все още чакаше някъде тук, спотаена в сянката, готова да го прегърне, докато той лежи затворен в тъмнината. За първи път от много време насам Деър Маккалистър разбра, че се нуждае от някого. Това бе изненадващо откритие.
Той почувства леката тежест на жената, когато тя приседна на леглото до него.
— Ако искаш, ще остана при теб, докато заспиш. Трябва да почиваш колкото може повече, мистър Маккалистър. Така ще се възстановиш по-бързо.
— Защо не мога да виждам?… — изхриптя той, прекарвайки с усилие думите си през сухото гърло. Твърдите му пръсти стискаха нейните, отказвайки да я пуснат. Въпреки тежкото си нараняване той много добре контролираше движенията си.
— Не знам със сигурност, но се надявам, че това е временно състояние. Бе прострелян и много сериозно ранен. Мястото се е подуло много. Вероятно след като се оправи, ще може да се каже нещо повече.
— Колко… е сериозно?…
— Доста, но можеше да бъде и по-лошо.
Гласът й беше спокоен и всеки път, когато заговорваше, той се чувстваше по-добре и не толкова
