Горещата неподвижност на нощта я блъсна с изненадващата си реалност, когато те направиха широк кръг около къщата, минавайки покрай цветната градина на Бенджамин Тримейн, в средата на която той бе поставил богато украсен фонтан, като символ на надеждите и мечтите, които искаше семейството му да пренесе напред във времето. Рейвън чу как внезапно откъм столовата, която бе останала зад тях, избухна смях и постепенно заглъхна с тяхното придвижване напред.
Разбра, че те се движеха по посока на конюшните, когато шумът от вечеринката и смехът постепенно заглъхнаха и наоколо остана само задушаващата тъмнина на нощта.
Рейвън разбираше, че ако искаше да има някакъв шанс за оцеляване, трябваше отново да избяга от него. И въпреки храбрите си мисли тя никога не се бе чувствала така, сякаш коленете й ще се подгънат всеки момент и тя ще падне мъртва.
Той беше така близо до нея, всеки негов мускул напрегнат до скъсване. Но ако можеше да се отскубне и да побегне като заек, бе възможно да се изплъзне в нощта. Ако обаче опиташе и не успееше, гневът му щеше да бъде жесток.
Рейвън си пое дълбоко дъх. Сега или никога. Вървяха по лек наклон надолу. Конюшните се извисяваха в далечината. Събирайки целия си кураж, тя бързо се извъртя с лакът назад, удари го в ребрата с цялата сила, която можа да събере. Маккалистър извика от болка, за момент отпусна захвата си и тя бе свободна.
Проклинайки я тихо, той се протегна да я достигне, но бе твърде късно. Беше се отскубнала от него и сега с цялата си енергия се бе насочила към конюшните, надявайки се да се скрие в тъмнината.
Краткото разстояние й се стори безкрайно, когато се препъваше по неравния терен. Зад себе си чуваше как той тихо проклина. Дали щеше да стреля? Крадешком хвърли поглед през рамо назад с надеждата, че е спечелила известна преднина, но изтръпна, като видя, че той не беше чак толкова изостанал, колкото очакваше.
Рейвън се втурна напред. Нямаше да има повече шанса да се измъкне на свобода. В пристъп на нова енергия тя се шмугна надясно, обърквайки го, заобиколи бързо навеса и се втурна напред. Щеше да успее! Просто трябваше да успее!
Неочаквано Маккалистър се озова до нея, дръпна я към себе си, силните му пръсти я стиснаха за китката и той изви ръката й зад гърба. Тя с мъка си пое въздух и гневно изруга. Той само сухо се засмя. Беше много добър в причиняването на болка; тя не се и съмняваше — той бе професионалист в това.
Хрипкавият му глас проскърца в ухото й.
— По дяволите! Ние непрекъснато се боричкаме. Няма да губя повече време, за да та убедя, че трябва да се държиш подобаващо. Само един звук, едно погрешно движение, и си мъртъв! — кипеше той някъде в тъмнината. — Господи, каква беля си само.
Сега той блъскаше Рейвън пред себе си и по всичко личеше, че не й остава нищо друго, което може да направи, за да го спре. Бе твърде изморена, за да се бори при това неравенство на силите.
Той мърмореше сърдито през стиснати зъби:
— Може би трябваше просто да те застрелям! Ти си го заслужаваш, след цялото това разиграване, което направи.
След това, сякаш тази мисъл го бе занимавала за известно време, той сякаш промени становището си. Маккалистър се спря, разкърши рамене и след това каза:
— Сега… ако стрелям, изстрелът ще привлече излишно внимание насам. Може би ще е най-добре да удавя това малко копеле.
Тя си пое дълбоко дъх, разтреперана. Сега в главата й вече нямаше никакво съмнение накъде я водеше. Вървяха надолу по склона, за да достигнат брега на реката. Рейвън се насили да се бори, опитвайки се да го ритне.
Без дори да наруши стъпките си, той просто се отдръпна от нея. Рейвън загуби равновесие и щеше да падне, ако той не я държеше за ръката. Тя разбираше, че просто правеше нещата по-лоши за себе си, като му се противопоставяше, но ако трябваше да умре — а тя започна да усеща, че това бе съдбата й, — щеше да го направи с достойнство. За първи път от толкова време Рейвън ясно осъзна своята женственост и безпомощност.
Изпълнена с ужас и яд, тя не можеше да повярва, че правилно го е чула. Когато стигнаха реката, той й заповяда да си свали коженото яке и ботушите. Рейвън се наежи, клатейки отрицателно глава.
— Сваляй ги, или аз ще го направя — непоколебимо заяви той с лице като от гранит.
— И ако не го направя? — изтърси тя.
Той я удостои с усмивка, лишена от всякакъв хумор, ръката му сграбчи коженото яке и за неин ужас горното копче се разкопча с пукот.
Рейвън разбираше, че ако продължава да упорства, само след няколко минути ще трябва да дава куп обяснения.
— Чакай… Сам ще го направя — каза тя, мъчейки се да се успокои, като трепереше в прохладната вечер.
Не знаеше дали трябва да чувства облекчение или отново ужас, защото в този момент забеляза няколко от пазачите, които се бяха насочили към тях.
— Струва ми се, че няколко от твоите приятелчета идват да се присъединят към нас — каза тя, като не можа да потисне презрителната си усмивка.
За момент той завъртя глава назад и след това отново я погледна. Рейвън не можеше да повярва, че правилно го бе разбрала, когато той каза:
— Можеш да плуваш, нали?
— Мисля, че ти току-що каза, че ще ме удавиш — не можа да се въздържи да не подхвърли предизвикателно тя.
— Това няма да го обсъждаме — предупреди той и без да дочака отговор, я блъсна към брега на реката, като изкомандва: — По дяволите, стига си стърчала там. Хайде… скачай!
Ужасът така стегна мускулите на гърлото й, че тя едва можеше да говори. Стояха на възвишение, което се издигаше над реката. Е, можеше поне да се предполага, че под тях имаше вода.
— Толкова е тъмно… Не виждам водата.
— Не ти е нужно да я виждаш, а да можеш да плуваш в нея.
— Не… няма да стане — задавено каза тя. Рейвън никога не бе успявала да овладее страха си от дълбоките води, а тук ставаше дума за плуване в непознати дълбочини — дума да не става! Тя просто не можеше. По-добре да я застрелят!
— Кълна се, никога не съм срещал човек, който да действа така смело в един момент и в следващия да е толкова малодушен — той стоеше до нея с напрегнат поглед. — Просто давай напред и скачай. Ще бъда близо до теб.
Продължаваше да я бута, като я увещаваше:
— Давай… преди да съм те удушил, и тогава няма да те е страх от нищо въобще!
Да умре от ръката му не изглеждаше чак толкова страшно в този момент, отколкото да скочи в реката. Неочаквано Рейвън почувства как голямата му ръка обхваща гърба й, след което я избута силно напред. Тя падаше… падаше… Бе толкова изплашена, че не можеше дори да крещи.
— Скачам веднага след тебе — я застигна гласът на Маккалистър.
— Стреляйте, глупаци! Не им позволявайте да избягат!
Стакатото на стрелбата раздра нощта; сякаш безброй пушки и револвери стреляха безкрай. Някой пищеше. Много приличаше на нейния глас, но тя знаеше, че не може да е така. Бе твърде изплашена, за да може да произнесе и звук.
Потъването в ледената водата за момент прекъсна звука на лудницата отгоре. Водата я обгърна отвсякъде и тя си помисли, че никога няма да спре да потъва. След това инстинктивно раздвижи ръце и крака, пробивайки път към повърхността. Едва тогава осъзна, че на повърхността я чакаше още по-голяма опасност.
