Така че си помислих, че след като ще бъдеш тука тази вечер, мога да ти направя едно предложение, преди да си решил да напуснеш отново града.
— Някой да е споменавал, че ще напускам Текила Бенд?
Тя го изгледа с нищо неразбиращ поглед.
— Какво, да не би да искаш да останеш?
Саркастичният смях на Деър бързо я отрезви.
— Какво има… толкова смешно? — запита тя високомерно.
— Никога не си преставала да ме удивяваш; това е, което е толкова забавно с теб. Изненадан съм, че не ми направи предложението за ранчото още на погребението, а чака толкова дълго — той я изгледа така, сякаш тя беше някакъв паразит. — Е, добре, аз имам някои новини за тебе, скъпа, които можеш да предадеш и на следващите поколения. Мисля да се помотая малко наоколо. Може дори и да отседна тук. И евентуално да разбера как точно капитанът е бил застигнат от смъртта. Виждащ ли, смятам, че прекрасният Алек знае много повече от това, което казва. И това касае много неща, които са се случили тук наоколо.
Обхвана я смес от объркани мисли и не на последно място чувство за страх.
— Това заплаха ли е?
— Аз не заплашвам, Кас — отвърна Деър. — Можеш да предадеш това и на Алек. И ме чуй добре. Ранчото не се продава. Нито сега, нито в бъдеще.
Порозовелите й скули някак си не съответстваха на бронзовата й коса. Почукване на вратата ги прекъсна. Касондрия се отправи към нея и отваряйки, пред нея застана момичето с поднос шампанско и две чаши.
— В края на краищата няма да се нуждаем от нещо ободрително — каза тя на момичето. — Мисля, че с господин Маккалистър приключихме с деловата част. Би ли му показала пътя до вратата, моля?
— Няма нужда. Мога сам да я намеря — каза Деър, като не си направи труда дори да я погледне, когато минаваше покрай нея.
Потропвайки нервно с пантоф, Касондрия го гледаше как крачи по дългия коридор. Радваше се, че си отива. Деър Маккалистър винаги създаваше главоболия и изглежда, че никак не се беше променил. Трябваше да предупреди Алек, че в бъдеше трябва да бъдат изключително внимателни, докато измислят някакъв начин да се отърват от него.
На фона на притъмнелите сенки се очертаваше силуетът на облечена в черно фигура; натрапник, който се чувстваше съвсем удобно, имайки предвид задачата, която си беше поставил. Безграничната енергия, която излъчваше, сякаш оформяше аура от сила около нея, правейки пестеливите й движения да изглеждат като добре пресметнати, сякаш защитни, като че ли тя не смееше да предприеме каквото и да било движение, преди да прецени възможните последствия от него.
Горещият пустинен вятър развяваше копринено русите къдрици, които се спускаха непокорно изпод черния й Стетсън. Рейвън отмести косите си встрани и притисна бинокъла към очите си. От скрития си наблюдателен пост горе сред хълмовете тя наблюдаваше тълпата от хора, които се движеха насам-натам из двора.
На вечеринката имаше много изтъкнати гости, сред които и елин заможен вдовец от старите богаташи, чието семейство бе натрупало парите си от сребърните мини. Това не изненада Рейвън, нито пък и обстоятелството, че Касондрия бе пренебрегнала останалите си гости за сметка на стария сребърен барон.
Тя наблюдаваше как Касондрия му се усмихва чаровно, играейки играта на знойното предизвикателство по начин, който само тя умееше. Бе повдигнала и оформила косата си в корона от къдрици, а сребърно брокатената й рокля обгръщаше пищната фигура, която мнозина от мъжете оглеждаха похотливо. Касондрия притежаваше земна чувственост и макар Рейвън да намираше чертите й за малко грубовати, тя с неудоволствие трябваше да се съгласи, че Касондрия все пак намираше начин да влезе под кожата на мъжете и да не им позволява да мислят за нещо друго, освен единствено за самата нея.
Пулсиращият ритъм на испанската музика вибрираше над широката зелена река, която разделяше Рейвън от участниците в събирането. Във въздуха се носеха радост и веселие. Копринените рокли на дамите блещукаха на трептящата светлина, а диамантените копчета и игли за вратовръзки искряха по официалните костюми на мъжете.
Рейвън търпеливо чакаше шампанското, което се лееше като река, да замъгли съзнанието на присъстващите. Едва тогава тя възнамеряваше да се плъзне по сенките и се добере до къщата.
Нейният план беше да претърси къщата за оня ценен документ, който бе сигурна, че е скрит някъде там. Необходими й бяха много години, за да разбере, че наистина съществува друго завещание — онова, което нейният баща беше скрил преди смъртта си и което, най-вероятно, лишаваше вдовицата и сина от правото на наследство. Ако не беше Джейд, Рейвън бе сигурна, че може би никога нямаше да разбере за това. Тя имаше намерение да вземе този документ още тази вечер, преди да е напуснала мястото тук.
Обичаше баща си много и по нейна преценка заслужаваше да наследи това, което по право й принадлежеше. Това ранчо и неговото любимо семейство бяха всичко за него. Като негова дъщеря тя разбираше и споделяше любовта му към земята. Не, той никога не би лишил Старлет от нейното наследство и не би оставил всичко на Касондрия и Алек. Сигурна беше в това и смяташе, че е неправилно онези двама души, които му причиняваха само жестока болка и тъга, да успеят по някакъв начин да установят контрол над имота му и бавно да пресушат банковата му сметка.
Въпреки всичко това положение можеше да се поправи тази вечер. Очите на Рейвън неочаквано заблестяха на лунната светлина, проследявайки тромавата фигура на телохранителя на мащехата си. „Сантучи“ — промърмори тя. Със своите рунтави мустаци и груби черти Сантучи изпълняваше ролята на продажен бодигард много успешно. Поради намесата на Сантучи преди много години Рейвън бе изгубила близък приятел. Достатъчно й беше само да го види, за да си спомни за онзи изпълнен с болка случай.
Никога нямаше да забрави колко дълго, след като Сантучи го беше повалил, Тали се бе мъчил да умре. Това бе един от най-тежките периоди в живота на Рейвън и тя добре си спомняше клетвата си: ще накара Сантучи и Касондрия да платят за това, което бяха причинили на хората, на които тя държеше.
Изражението на лицето й изведнъж стана напрегнато, погледът й се оживи от нетърпение. Да, те бяха стари врагове. И Рейвън бе чакала достатъчно дълго този момент да дойде.
Рейвън се прокрадна през сенките, като се стараеше да остане незабелязана от ничий поглед. След това прегази през реката, заобиколи конюшните и придържайки се далеч от главния салон, проникна в къщата през стъклените врати на библиотеката.
Стаята бе тъмна, като се изключи трепкащата светлина на огъня в камината. Тя плъзна поглед наоколо, по черния кован свещник и аплиците по стените, по покрития с плочки под, покрит с червено тъкан килим пред огнището, дивана от плюшена червена кожа, разположен непосредствено до него, и нетърпението, което изпитваше преди минута се превърна в горчива болка.
Някога тази прекрасна къща бе истински дом, изпълнен с любов и смях, и хора, на които тя държеше, но не и сега. Години наред тук живееха Касондрия и Алек Тримейн, свързани заедно от един общ порок — безграничната си алчност. Това толкова дълго продължило господство, ако зависеше от Рейвън, щеше да свърши скоро.
Пресече пода и токовете на нейните ботуши потракваха тихо по излъсканите плочки. Беше много късно, но забавата продължаваше и гостите, изглежда, не бързаха много да си отиват. Рейвън можеше да се надява само, че музиката и високите гласове ще отвлекат вниманието на всички до такава степен, че да може да се прокрадне незабелязано по-нататък в къщата.
След като прегледа внимателно половината от библиотеката, макар и да не откри никаква следа от ценния документ, който търсеше, Рейвън можеше само да се надява, че информацията, която й беше предала Джейд, е вярна.
Документът с последната воля и завещанието на Бенджамин Тримейн относно огромния му имот трябваше да бъде скрит някъде тук, в тази къща. Очевидно той го беше мушнал на такова място, където никой, дори Касондрия или Алек, нямаше да могат да го намерят. След неговата смърт те не можаха да докажат правата си върху този имот, без да представят завещанието. Така че бяха принудени да напишат ново завещание, фалшифицирайки подписа на Бенджамин. По този начин Касондрия и Алек поделиха всичко
