Поразена от разкритието на Старлет, Джейд я изгледа внимателно.
— Да, мисля, че ще направиш добре, ако ми обясниш някои неща.
— И наистина ще го направя, само че нека първо вържем коня. Бих предпочела да не говорим в близост до хижата.
Старлет помогна на Джейд да освободи коня от седлото и такъмите, след това двете жени тръгнаха заедно — едната мълчалива и загрижена, а другата — замислена и тревожно търсеща най-подходящия начин, по който да обясни на приятелката си как така е станало, че се е влюбила точно в най-неподходящия човек. Не можеше да измисли нищо разумно.
Деър се бе поболял още повече от неудобната поза, която заемаше в леглото. Чувстваше се безпомощен и слаб. Крайно време беше сам да се заеме с възстановяването си. Но преди всичко трябваше да помисли за това как да я напусне.
За първи път от много години насам той изпитваше толкова дълбоки сърдечни емоции. Бореше се с неочакваното откритие, като се питаше кога и как бе започнало всичко. Никога досега не се бе влюбвал, и макар да обожаваше компанията на жените и това, което му предлагаха между чаршафите, той не бе изпитвал никакви затруднения да им каже сбогом.
Това беше златното правило в отношенията му с жените. Бе се заклел да не позволява на никоя жена да се доближава до него за втори път. Поне досега тази стратегия работеше отлично.
Припомняше си всичко за нея — начина, по който я усещаше, миризмата на кожата й, съпротивата в очите й всеки път, когато я принуждаваше да се подчини на неговите потребности. Тя не беше жена като другите; имаше много по-висок дух от тях и интелигентност, която хармонираше чудесно с красотата й. Не искаше да си спомня всички тези неща или пък да си позволява подобен род чувства. Те бяха заплаха за съществуването му и той трябваше да ги принуди да се отдръпнат в най-отдалечените кътчета на съзнанието му, да ги зарови дълбоко в подсъзнанието си, както бе правил много пъти досега.
Преди време, много отдавна, той се бе опитал да води живот на порядъчен гражданин. Беше се установил в един приличен град и се бе обзавел с приятели, които харесваше много. Но това продължи само дванадесет месеца, докато един друг стрелец не го проследи.
В края на краищата онова момче, Тед, бе платило много висока цена за привилегията да му бъде приятел. Нямаше и минута, през която да не съживява в паметта си онзи ужасен период от живота си. Принуждаваше се да си спомня инцидента. Проклятие! Просто не можеше да си позволи да го забрави. Тед заслужаваше това, защото бе пожертвал собствения си живот за своя приятел. Той бе поел куршума, предназначен за Деър.
Деър разбираше, че няма право да излага Старлет на същата опасност. Нямаше да може да живее по- нататък в съгласие със себе си, ако с нея се случеше нещо подобно. Затова трябваше да я напусне колкото може по-скоро. Това беше единственият начин, по който можеше да гарантира сигурността й.
Образът на Старлет витаеше постоянно в съзнанието му, сякаш му забраняваше да я забрави. Тя не приличаше на нито една от жените, които познаваше досега. Бе невинно съблазнителна и, изглежда, не разбираше колко лесно можеше да го накара да я пожелае.
Деър сякаш виждаше пред очите си блясъка на сребристата й светлоруса коса, която приличаше на мека коприна под пръстите му. Блестящите й сини очи, винаги променливи и изразителни, които лесно можеха да се превърнат в сапфирени, когато бе загрижена за нещо. При следващата въздишка той вече се питаше дали очите й наистина блестяха като скъпоценни камъни, когато бе възбудена. Това сега бе всичко, което искаше да види. Тя сигурно представляваше великолепна гледка, Деър знаеше това, защото я бе разглеждал стотици пъти на ден с умствения си взор.
Гъвкаво и здраво тяло, пълни закръглени гърди, дълги крака, които като че ли започваха на едно определено място, но така и не свършваха. В очите му тя бе тайнствена съблазнителка, примамваща го все по-близо до изгарящия пламък.
Беше му предложила невинността си и той я бе взел с удоволствие. Точно както постъпваше и с другите неща в живота си. Щом видеше нещо, което отчаяно желаеше, той го преследваше дотогава, докато не го получеше.
Трябваше да си държи ръцете далеч от нея, защото знаеше, че отвъд тази стая те нямаха никакво бъдеще заедно.
— Деър? Добре ли си? — чу той въпроса й, зададен от прага на вратата.
Сърцето му заудря в гръдния му кош, както това ставаше винаги когато му заговореше. Нежността, с която произнасяше името му, събуди тръпка на желание в тялото му. Не беше разбрал, че вие.
Старлет го наблюдаваше с опасението, че е подслушал разговора им с Джейд, макар че те се постараха да бъдат колкото може по-предпазливи и застанаха на прилична дистанция от хижата.
Джейд бе останала само да остави провизиите, които бе донесла на Старлет, и като се увери, че конят й е нахранен и напоен, пое обратно към града. Беше обещала на приятелката си да скрие нейното местонахождение и Старлет не се и съмняваше, че няма да удържи на думата си. Погледът й внимателно изследваше лицето на Деър.
— Да не се е случило нещо лошо?
— Не, няма нищо. Добре съм — опита се да я успокои той.
Тя прекоси стаята.
— Не смятам така. Нека ти помогна, ако обичаш.
— По дяволите, има някои неща, които ти едва ли би направила по-добре, Старлет. Така че стой надалеч от мен и ме остави този път сам да се погрижа за себе си.
За момент тя изпита паника. Краката й се стегнаха и тя не можеше да се приближи повече до него.
— Изглеждаш толкова ядосан. Какво толкова съм направила?
Той въздъхна и постави ръка на очите си.
— Не е заради теб. Трябва да стана от това легло и да използвам собствените си крака. — Той започна да опипва стола до леглото. — Къде са панталоните ми и ремъкът с револвера? Нали разбираш, че не мога да остана тук завинаги?
Тя наистина разбираше. Дори прекалено добре. Той вече изгаряше от желание да я изостави. Старлет се поколеба за миг, след това реши, че в този момент той се нуждаеше от цялата й откровеност. Щеше да бъде истинска лудост, ако го оставеше да се надигне от леглото. Все още не беше във форма, за да отиде, където и да било.
— Значи искаш да ти донеса дрехите, след това да се облечеш и да си заминеш. Не забравяш ли обаче нещо?
— Не! Дори и за минута — изръмжа той. — Знам много добре, че не мога да видя дори собствената си ръка на сантиметри от лицето си — възкликна той яростно. — Но това не променя нещата. Трябва да се махна оттук. — И сякаш за да докаже на себе си, че все още може да се бори с повратностите на съдбата, стига само да желаеше това, той се надигна бавно и провеси крака извън леглото.
Старлет му позволи да направи това, но загрижено следеше с поглед всяко негово движение.
— Когато бъдеш готов, само ми кажи, и ад ще ти помогна да се облечеш. Но няма да ти позволя да си отидеш от тук. Все още не.
— Тогава просто ми дай панталоните и ремъка с револвера. Достатъчно съм лежал тук.
— Признавам, че си най-упоритият човек, когото някога съм срещала, Деър Маккалистър — разфуча се тя въпреки намерението си да остане спокойна. Мислите и чувствата й бяха в пълен безпорядък — тя също бе загрижена за неговото здраве, но знаеше много добре, че той няма нужда от нейното съжаление. Яростта й заглуши всички останали емоции. Твърде дълго я бе сдържала. Внезапно се ядоса на Деър, на себе си и на това, че полагаше толкова грижи за него.
— Револверът е единственото нещо, което ме крепи — изръмжа той. — Предполагам, че ще продължа да бъда абсолютно негоден кучи син.
Точно тогава тя избухна, сграбчи дрехите му от стола и ги захвърли по него. Веждите му се повдигнаха учудено, но тя пренебрегна напълно неговата реакция.
— Ето, облечи се, напъхай се в проклетия си ремък и се махай по дяволите от тука, щом искаш точно това. Но не си мисли, че ще бъда тук, ако случайно решиш да се върнеш. Аз също имам собствен живот и
