— Защо ли? Защото като много други преди и след него, той се надявал да не остарее и… никога да не умре.
— О, татко, няма ли да е чудесно да останеш вечно млад? Намерил ли го е? Неговия извор на младостта?
— За нещастие, не. Говори се, че търсил до деня на своята смърт.
— Колко тъжно. Значи ти правиш това? Извор на младостта?
Сега тя си спомни как бе посегнал да я погали по главата с голяма нежност и за миг си бе помислила, че очите му изглеждат тъжни, но тогава той се бе усмихнал.
— Не, няма такова нещо. Но ще има извор на мечти, Старлет, точно тук в нашата земя.
— Защо, татко?
— Защото, детето ми, всичко това е моята реализирана мечта. Този извор винаги ще бъде тук, за да ни напомня, че докато има жив Тримейн, който заслужава да притежава тази прекрасна земя, мечтата също ще продължава да живее. — Той бе пуснал лопатата и я бе хванал за раменете. Бе погледнал в очите й със сериозен поглед и с подсилен от нежността глас й бе казал:
— Никога не забравяй, Старлет. Чрез този извор нашата мечта ще се съхрани за теб и твоите деца, и техните също.
До този ден тя не си бе спомняла за това. Вдигна лице към падащата вода и поднесе кървящата ръка пред лицето си. Въпреки че не можеше нищо да види, тя си спомняше тънкия белег в основата на китката. Бе се порязала в деня, когато той довършваше своя извор. Бе изкопал дупка от едната страна на основата и когато бе протегнала ръка навътре, доста лошо си бе порязала китката в острия ръб на един камък. Когато я отнасяше в къщата, за да се погрижи за раната, тя бе плакала, но нежните му грижи и успокоителни думи бързо я бяха утешили. Само няколко минути по-късно, след мигновеното възстановяване, присъщо на много младите същества, любопитството й се върна и тя бе попитала защо е оставил дупката незапълнена.
Той бе сложил пръст на устните си, за да я накара да мълчи.
— Ш-шт, малка моя. Това е тайна. Само наша. Само ти и аз ще знаем, че един от камъните може да се повдига. Не трябва никога на никого да казваш. Можеш ли да ми обещаеш това?
Тя бе кимнала сериозно, но все пак настояваше да отговори на въпроса й.
— Но защо, татко? Защо този камък няма да отиде на мястото си като всички останали?
Наранената й китка бе почистена и забинтована, той я бе целунал по челото, вдигнал от масата, където бе седяла, и отговорил.
— Защото по този начин никога няма да забравим, че мечтите могат да бъдат ограбени, ако не сме достатъчно мъдри, за да съумеем да ги запазим.
Сега, когато ранената й ръка спря да кърви, тя се сви на мястото си и се унесе в неспокойна дрямка.
Няколко часа по-късно я събуди силен шум от пърхащи крила. Старлет нямаше видимост заради падащата вода. Изпълзя няколко фута встрани, за да надникне зад водопада, и очите й се разшириха при вида на десетките прилепи, които летяха към отвора, в който само преди няколко часа я бе пуснал брат й.
Ярките снопове слънчева светлина, които осветяваха пещерата, преди да заспи втория път, сега бяха избледнели до тъмнорозови лъчи и Старлет осъзна, че над земята отгоре бе паднал мрак. Но, странно, вече не се чувстваше уплашена. По-скоро бе хипнотизирана от гледката на малките прилепи.
Тогава си спомни за извора и съня, който бе имала, докато бе спала, и тюркоазните й очи се разшириха от прозрението. Завещанието! Ето къде го бе скрил баща й! През цялото това време тя бе знаела отговора, но едва сега, когато щеше да умре самотна в мрака, си бе спомнила намеците, които й бе направил, и бе разнищила загадката.
На устните й избликна смях.
— О, татко, не е ли забавно? Виждаш ли трагичната ирония? Алек ме остави да умра тук долу, така че да не мога да открия завещанието. Сега го открих, но ще умра, преди да мога да спася твоята мечта.
Е, и? — настояваше пред доведения си син Касондрия, когато той най-накрая влезе при нея във всекидневната, след като цял ден бе спал, а тя нетърпеливо кръстосваше стаята от единия ъгъл до другия.
Той разтърка сънени очи, като пренебрегна настоятелния й тон, и прекоси стаята, за да си налее глътка бренди.
— Споменавал ли съм ти как ме дразни гласът ти понякога? — попита той.
— Кажи ми за Старлет — изсъска тя. — Почти щях да полудея от ярост, докато те чаках да се наспиш.
— Чакала си ме? — саркастично попита той. — Май си спомням, че на няколко пъти влиза в стаята ми и се опитваше да ме събудиш.
— Алек! Отговори ми на въпроса. Мъртва ли е непоносимата кучка?
— Хммм — промърмори той и вдигна поглед към тавана, като се преструваше, че се замисля над въпроса. — Да, предполагам, че досега трябва да е мъртва. Не мога да кажа със сигурност, разбира се, но това няма значение. Ако още не е мъртва, то през следващите ден-два ще бъде. — Той вдигна чашата си. — Ще пием ли за нейната смърт?
— Глупак такъв! Какво искаш да кажеш с това, че ще бъде мъртва през следващите ден-два? Казах ти да я убиеш. Какво си направил?
— Направил? Ами, просто изпипах нещата по-умело, като човек, по-интелигентен от теб, мила моя Кас. — Той седна на ръба на канапето, след което се настани удобно и кръстоса крака, обути в ботуши. Подпря ръка на облегалката и застана в поза на спокойна увереност. — Все още си много красива жена, Кас, но понякога твърде прибързана, което не е добре за теб самата… а и за мен.
— Изведох мъжете, както предложи, с намерение да й устроят засада, но този индианец Нощния Сокол беше с нея. С шестото си чувство, което, изглежда, притежава този дивак, сигурно е усетил присъствието ни, преди да успеем да стреляме. Шибна коня й, като я изпрати в една посока, а самият тръгна в друга. Изпратих мъжете след него, за да го убият, след което тръгнах след Старлет. Но изведнъж ми се стори, че един нещастен случай би подхождал по-добре на целите ни, затова я заведох на място, където няма да бъде намерена поне няколко дни.
— Къде?
— Пещерите. Сигурен гроб за човек, хванат в капана там долу без никакъв изход.
Върху лицето на Касондрия се разля бавна котешка усмивка, разтърси я лек смях.
— О, какъв ужас за горкото сладурче. Какъв прелестен ужас.
— Помислих, че може би ще одобриш плана — каза той със задоволство, като разклати кехлибарената течност в чашата си, след което жадно погълна питието.
— А Нощния Сокол? Мъжете настигнаха ли го?
Алек се намръщи при напомнянето на единственото слабо място в добре осъществения му план.
— За нещастие, не, но това всъщност няма значение. Той не ни видя, а и не идва в града. Докато научи, че моята скъпа доведена сестра не се е прибрала на сигурно място, ще бъде твърде късно.
Този път челото на Касондрия се сбърчи тревожно.
— Те трябва да я намерят, Алек. Мъртва, разбира се. В противен случай няма да можем да докажем правото си върху земята.
— Успокой се, любов моя. Помислил съм и за това. След един ден ще пусна на свобода коня й. — На лицето му де появи дяволска усмивка. — Дадох й дума, че ще направя това, а един джентълмен винаги държи на думата си. Но да се върнем на въпроса. Утре ще освободя коня й. Той ще се върне на мястото, където за последен път е бил с нея. Някой ще го види там, ще започне да търси и ще намери останките на моята бедна мъртва сестра.
— Къде е конят сега, Алек? — настойчиво попита Касондрия.
— В конюшните. Къде другаде?
— В нашата конюшня ли? Да не си луд? Ами ако някой види животното? Как ще обясниш това?
— Не ставай смешна, Кас. Кой ще си навира носа в конюшнята ни? Кой ще успее да мине покрай нашите хора, за да направи такова нещо?
