— Какво… какво съм ти направила, за да заслужа това? — прошепна тя.
— Направила? Ами, нищо. Именно това, което замисляше да направиш, те доведе до тази участ.
— Няма! — каза тя и избърса сълзите си. — Кълна ти се, Алек, повече няма да търся завещанието. Ти… ти и Кас можете да задържите земята, имението, всичко. Само не ме хвърляй долу в онези пещери.
— Съжалявам, Старлет, но с прискърбие ще трябва да отбележа, че както ти не вярваше на думата ми, така и аз не мога да повярвам на твоята.
— Тогава ме застреляй тук и сега — умоляваше тя.
Той се разсмя.
— Знаеш ли, бях забравил колко си прелестна, когато си ужасена. Очите ти блестят по-силно от сапфири. Кога за последен път успях да те изплаша почти до безумие, Старлет? Ах да, наистина, мисля, че бе, когато за последен път те заведох в пещерите, нали? За да ти покажа моите любими животинки? Помниш ли как пищеше онзи ден, малка сестричке?
Разбира се, че помнеше, и той много добре знаеше това. Обзе я паника, като че я погълна някакъв страшен мрак. Тя отвори очи и изкрещя, но подигравателният смях на Алек заглуши дори пронизителния й ужасен вик. Като всеки друг път, когато си доставяше удоволствието да я измъчва.
Старлет се опитваше да не позволи на ужасните спомени от онзи ден да излязат на повърхността, но суровата и гола болка я караше да се чувства емоционално уязвима и напълно зависима от милостта му. Невъзможно бе да преглътне страха си. Това място и самият Алек засилваха ужаса й, докато той избухна неконтролируемо и я погълна.
В този миг Старлет престана да бъде жена и отново се превърна в онова малко момиче, което така се плашеше от тъмното. Защото тогава, както и сега, знаеше какво я очаква.
Тя си припомни как точно в този ден Алек я бе подмамил към пещерите, като й бе казал, че ще ходят на проучвания, и това бе прозвучало като чудесно приключение.
Дори й беше казал, че вероятно ще намерят заровени съкровища, ако търсят усилено. Тогава бе поискала да отиде там повече от всичко на света.
Старлет бе търсила в едно от разклоненията, където бе дълбала цветните скални образувания с малък пикел, докато Алек бе стоял зад нея с фенера, за да й осветява мястото, на което работи.
Тогава за първи път от много време бяха правили нещо заедно и тя доста се бе забавлявала, въпреки че някъде дълбоко в душата си се чудеше защо така внезапно той бе поискал да участва в нейните приключения. От друга страна, Алек отдавна не се бе държал така мило с нея и тя не искаше да развали добре прекарваното време с въпроси относно неговите мотиви или като каже нещо, което може да го разгневи. До момента той не бе изрекъл нито една лоша дума и дори беше проявил голямо търпение, осветявайки й мястото.
Старлет винаги си бе представяла тези пещери, с техните криволичещи проходи и блещукащи езера, като нещо подобно на Атлантида, изпълнена с богатства, които очакват да бъдат открити. И тъй като баща й се бе разтревожил с голямо закъснение за огромните суми, които мащехата й и Алек така свободно харчеха, тя искаше това повече за него, отколкото за себе си. Намерението й бе да предаде всичко на своя баща само за да види отново лицето му да засиява цялото в щастлива усмивка, което щеше да бъде достатъчно голяма награда за нея. Бе чула как зад нея Алек изведнъж възкликва:
— Старлет, погледни натам! Мисля, че виждам нещо.
Тя се обърна и погледна нагоре към лицето му.
— Какво е това, Алек?
Той сочеше към един тесен процеп отдясно и търсеше с поглед.
— Не съм сигурен. Погледни по-отблизо, а? Може би е скривалище за скъпоценни камъни, които стоят скрити тук от векове. Отиди да провериш. Аз ще ти държа фенера.
Старлет се закатери, за да изпълни неговото нареждане и бе обхваната от радост, когато видя малък потъмнял от времето сандък, вклинен между назъбените скали. Нетърпеливо го извади оттам и се усмихна на Алек със светещи от вълнение очи.
— Какво мислиш, че има в него?
— Какво друго би могло да има в него? Не се съмнявам, че това е злато или скъпоценни камъни — замислено каза той с глас, не по-силен от шепот. — Не е ли вълнуващо! Наистина намерихме съкровище, точно както искахме. Отвори го, Старлет. И сама виж какво съдържа.
Тя едва сдържаше вълнението си, а пръстите й видимо трепереха, докато се опитваше да отвори капака. Единственият звук в пещерата бе неравното й дишане и стърженето на ноктите й по металната ключалка. Най-накрая тя въздъхна с облекчение и извика:
— Успях, Алек! — Седна на пети, а очите й се ококориха, когато капакът се отвори, след което погледът й бавно се разшири от нарастващ ужас. Пръстите й се свиха конвулсивно, когато, освободени от техния затвор, навън запълзяха огромни, космати паяци, падаха върху краката й и тръгваха нагоре по ръцете й. Старлет бе вцепенена от страх, искаше да захвърли сандъка и да избяга. Трябваше да знае, че никога не бива да се доверява на Алек! С върховно усилие тя се застави да се раздвижи, захвърли настрани сандъка, махна ужасните паяци от ръцете си, след което се изправи и се извъртя, за да хвърли гневен поглед нагоре към заварения си брат. Сълзи замъгляваха очите й.
— Замислил беше това от самото начало, нали? Единствената причина, поради която ме доведе тук, бе да можеш да ми изиграеш още един от гадните си номера!
Алек почти ревеше от смях и звукът отекваше в стените на пещерата.
— Какво, няма ли съкровище, малка сестричке? Боже мой, ама ти си една глупава гъска и винаги си била от тези, които най-лесно могат да бъдат измамени.
Сега в ушите й звучеше съвсем същият смях. Алек бе най-злият човек, когото някога бе познавала. Кикотеше се толкова налудничаво, колкото бе налудничав и блясъкът в тъмните му обсидианови очи. Поведе коня й към входа на дълбоката подземна пещера и тя изгуби последната битка. Пещерите, които като дете я бяха ужасявали дори и в сънищата й, щяха да бъдат нейният гроб, а тя бе твърде замаяна от шока, за да се бори още срещу Алек.
Когато Алек слезе и се протегна към нея, тя заби поглед право напред, след което, без да протестира, се остави в ръцете му.
— Нали разбираш, Старлет, аз съм човек, който държи на думата си. Казах ти, че няма да те убия и ето те на — в безопасност и непокътната. Същото нещо обещах и на стария Маккалистър, но махалото му взе, че спря точно когато започна да става забавно. Той мразеше моите любимци почти колкото теб. Горкият човек… Трябваше да ме послуша, когато му предлагах да купя ранчото му. Днес можеше да бъде жив.
Бяха стигнали до ръба на огромен зеещ отвор. Голямо, отдавна неизползвано миньорско ведро стоеше отстрани близо до отвора на пещерата. Въжето, което бе вързано за скрипеца, изглеждаше изсъхнало и износено, и Старлет преглътна конвулсивно от страха, чийто вкус усети в устата си. Почти се надяваше да се скъса, докато Алек я спуска, и по този начин да намери бърза смърт.
Той я сложи на земята, като цъкаше загрижено с език, когато забеляза наранения й глезен, който се бе подул грозно през изминалите няколко минути.
— Струва ми се, че няма да можеш да ходиш на него известно време — каза той, след което поднови омразния лудешки смях, наподобяващ магарешки рев.
Старлет гледаше почти безразлично как той изправяше ведрото и опитваше въжето с няколко силни дръпвания.
— Изглежда достатъчно здраво, за да издържи нещо толкова малко, колкото си ти.
Вятърът се бе засилил и дългата й сребриста коса я шибаше по лицето, но тя не правеше никакъв опит да я задържи назад. Алек клекна пред нея, хвана разпуснатите й ленени коси и ги отмести от лицето й с почти нежен жест, но както Старлет откри, когато той я погъделичка под брадата, това бе само още една форма на мъчение.
— Ей, недей така, изглеждаш напълно съкрушена. Удържах на думата си. Няма да те убия. Просто ще те скрия за няколко дни. — Той се изви настрани и се наведе над отвора в земята, който щеше да я погълне,
