захвърлил той, но гласът й ставаше по-силен с възвръщането на смелостта й. — В края на краищата точно ти ме научи да крещя всички ония мръсни шеги, които си правеше с мен, когато бях малка.
Ответният смях на Алек прозвуча ниско и демонично в тъмната стая.
— Крещи, ако ти се ще. Всъщност звуците от твоите пронизителни, ужасяващи писъци винаги са ми доставяли удоволствие. Не мисля, че ще имам нещо против тях и сега. После просто ще те застрелям и ще започна да се блъскам по стълбите заедно с всички други, които вероятно ще ги чуят. Представи си колко ще бъда ужасен, когато намерят сестра ми умъртвена от ръката на някакъв злодей. — Той отново се почеса по брадата, този път с дулото на револвера. — Знаеш, че вероятно бих могъл дори да убедя онези мили хора от Текила Бенд да организират група, която да линчува онзи наемник, с когото си се срещала напоследък. Деър Маккалистър не се ползва с добро име из този край, нали? Някои даже казват, че никога не е успял да се оправи напълно, откакто застреля онова момче.
Със стенание, породено от смесица от оскърбление и силно страдание, Старлет скочи на крака и се втурна към него с пръсти, извити като нокти на хищник.
— Копеле такова!
Но борба нямаше, тъй като Алек я повали на пода, този път с приклада на пистолета си. Това предизвика вълни от смразяваща болка, идващи от рамото й, където я беше ударил.
— Нямах възможност да направя другото си предложение, нали? — каза той така мило, сякаш вече около час бяха водили любезен разговор на чай и бисквити. — А сега, до къде бях стигнал? О, да, изборът. Можеш да се облечеш, Старлет, и да дойдеш с мен.
— Така че да можеш да ме убиеш в прерията и да ме оставиш на хищниците да оглозгат костите ми? По-добре да умра тук.
— Винаги си била прибързана. Но ме разбра погрешно. Ако дойдеш с мен, няма да те убия. Имаш думата ми.
В отговор Старлет злобно рече:
— Твоята дума! Да не мислиш, че бих повярвала на твоята дума? Ти, измамен, безочлив кучи син…
— Я гледай ти, малката ми сестричка, това ли е бил маниерът на изразяване на добре възпитаната и нежна шивачка, която хората уважават и от която се възхищават? — Той се ухили като котка, която си играе с уловената мишка. — Ти решаваш. Можеш да умреш сега или да се възползваш от възможността, която ти давам.
Старлет отправи поглед към нощното шкафче зад него и усети прилив на надежда. Ако се престореше, че се съгласява с неговите условия, ще трябваше да си вземе дрехи от чекмеджето, а заедно с тях и камшика.
— Аз ще… ще дойда с теб — каза тя.
— Умно момиче. А сега стани. Облечи си дрехите. Имаме само няколко часа до настъпването на деня, а искам да съм в леглото си в имението, когато слънцето изгрее.
Старлет потърка рамото си, което още пулсираше болезнено, и се изправи на крака.
— Ще извърнеш ли глава настрани, докато се облека?
— Защо? Вече те видях в цялото ти прекрасно великолепие. Освен това не бих искал да получа изстрел в гърба като награда заради някаква си кавалерска глупост. — Той махна е оръжието. — Обличай се!
— Трябва да се отместиш, за да си взема чисто бельо и нова риза от шкафа.
Той се отдалечи на няколко крачки от нея и шкафа, но само за да вдигне дрехите, които бе свалила преди малко, и ги хвърли към нея.
— Облечи тези.
Старлет усети как надеждите й се изпаряват, но направи последен смел опит.
— Онези са изцапани, Алек. Имам чисти дрехи точно…
— Слагай тези и побързай. Беше ми приятно да се позабавляваме тук, но повече нямам време да си играя с теб.
Старлет взе дрехите, които й бе подал, и се оттегли в тъмния ъгъл на стаята, където се обърна с гръб към него. Но докато събличаше нощницата през главата си, усещаше втренчения му поглед върху себе си, и страните й пламнаха от възмущение. Стаята доста се бе охладила, откакто бе отворен прозорецът. Докато се обличаше и несръчно поправяше гънките на бельото си, започна да трепери. До момента, в който нахлузи ризата за яздене и започна да закопчава копчетата на блузата, пръстите й вече така трепереха, че едва се справяше с мъничките илици, които сама си бе ушила.
Тя подскочи, когато ръката му я сграбчи за рамото.
— Достатъчно дълго те търпях — каза той, като грубо я завъртя. — Ето, слагай това и да тръгваме.
— Аз… не съм си закопчала блузата.
— Можеш да довършиш тоалета си, докато яздим — каза той и протегна ръка, като остави следа по кремавата й плът от гърлото до откритата издатина на една от гърдите й. — Между другото, ще се насладя на развлечението. Очертава ни се дълъг път.
През следващия един час Старлет на няколко пъти мислеше да попита накъде отиват, но всеки път променяше решението си. Какво значение имаше? Той щеше да я убие, без значение къде отиват. Трябваше да се концентрира върху бягството си. Но как? Той държеше нейните поводи, а пушката лежеше на скута му, докато яздеха.
Мислеше да смушка рязко коня си с петите на ботушите си. Може би ако конят й скочи напред достатъчно бързо, би могла да го изненада и той да изпусне поводите й. Не се съмняваше, че може да го изпревари в язденето. Винаги е била по-добра ездачка от него. Но нейният кон бе уморен, докато неговият бе бодър. Лесно щеше да я настигне или най-малкото да я застреля в гръб, а тя знаеше, че — точно както я бе заплашил в дома й — ще прехвърли вината върху Деър.
Сълзи замъглиха зрението й, а главата й се замая от изтощението. Страхът и умората си казаха думата и за първи път в живота си тя започваше да приема поражението.
Яздеха на запад, през пустинята, но сега пейзажът се менеше и изведнъж Старлет разбра какви бяха намеренията му. Летаргията, която бе започнала да я обхваща, се разсея и тя рязко дръпна поводите, което накара коня й да подскочи нагоре. Почти се изсмя, като видя как Алек губи контрол над собствения си кон, който паникьосано заподскача, когато копитата на нейния завършаха рисковано близо до муцуната му.
Всичко се развиваше бавно, като в театър на абсурда, и Старлет се чувстваше като зрител на фиаското, което сякаш се случваше с някого другиго. Краката й се притиснаха силно до хълбоците на коня, за да се предпази от падането и опасността да се окаже в безсъзнание, което би я оставило безпомощна в ръцете на заварения й брат. Видя как неговата пушка пада от ръцете му и той бавно се изхлузва от седлото.
Наведе се напред над врата на обърканото животно и го подкара в бърз галоп, но не бяха изминали и около двадесетина ярда по неравния терен, когато конят се спъна и тя полетя над врата му.
Не знаеше дали са минали минути, часове или само секунди, но веднага отвори очи и погледът й попадна върху безумните очи на заварения й брат.
— Можех да си счупя врата, проклета глупачко!
Тя не отговори, а се мъчеше да не издаде вик на протест, когато се опита да седне и почувства, че кракът под нея отмаля, и я прониза остра, рязка болка от стъпалото до коляното.
— Аз… мисля, че си счупих глезена — каза с отпаднал глас тя. След това си спомни за коня си, огледа се и изведнъж въздъхна, като видя животното да стои, на вид невредимо, на няколко стъпки от нея.
С яростен вик Алек я грабна на ръце и я отнесе до гърба на нейния кон.
— Едно движение и ще забравя обещанието си да не те застрелям. Ясно ли ти е?
Сълзи замъглиха очите й и заседнаха в гърлото. Успя само съвсем леко да кимне и после си спомни пещерите, където разбра, че я води той.
— Моля те, Алек, недей да правиш това.
Той бе разседлал своя кон и вървеше отстрани до нея. Мързелива усмивка, изразяваща върховно удоволствие, се разля по лицето му.
— Значи, разбра най-после.
Сега се бореше с една истинска паника и плачеше със силни хлипове.
