светлина. Пред себе си тя видя стръмен рид… възможността й за спасение. Звукът от стрелбата все още отекваше зад нея и тя знаеше, че макар и да е успяла да се отдалечи от хората на Алек, не ги е загубила напълно.
Старлет продължи да язди, а очите й искряха от напрегнатост. Пред нея се изпречи стръмен хребет, скална преграда, която затрудняваше придвижването на коня. Все пак тя си помисли, че разпознава релефа на местността, защото бе яздила в тази околност и преди. Отпред имаше пропаст, която я зовеше да продължи. От другата страна, много футове под тях със сигурност бе свободата… ако конят и ездачката му оцелееха след главоломното падане в пропастта.
Знаеше, че никой в нормално състояние не би си помислил дори да направи такова нещо, но ако паметта не й изневеряваше, точно в този участък трябваше да има около петнадесет фута празно пространство, които я деляха от свободата. Това бе нещо, за което не й се щеше да мисли.
Когато се обърна към жребеца, той вече бе направил стъпката натам, откъдето нямаше връщане. Но ако тя бе преценила погрешно и земята бе по-далеч, отколкото си представяше, те нямаше да оцелеят.
Храбрият кон полетя напред.
— Върви, Миднайт. Зная, че можеш да ни пренесеш безопасно — измърмори Старлет близо до ухото му.
Без колебание черният кон повдигна копита, извиси се грациозно над ръба на пропастта и се хвърли в тъмната бездна под тях. Дъхът на Старлет секна в гърлото й.
След това тя почувства земята под себе си. Като се приземи стабилно на копитата си и без да е нужна друга команда, Миднайт тръсна гордо глава, след което препусна в нощта.
Очите на Старлет искряха победоносно, докато конят й се носеше към свободата, а врагът бе оставен да се чуди как е успяла да изчезне без следа.
Като достигнаха до хребета, тримата ездачи дръпнаха силно поводите на конете си и останаха озадачени, като се питаха по кой път да тръгнат сега. Един от мъжете се обърна към другите двама и сви безпомощно рамене.
Някъде далеч напред от равнината вятърът донесе весел женски смях.
По-късно тази нощ Деър напусна хижата, но спомените за това, което се бе случило там, останаха дълбоко вкоренени в съзнанието му. Както си яздеше по пътя, който щеше да го отведе до Текила Бенд, времето, което бе прекарал със Старлет в тяхното уединено местенце в планината и близостта, която бяха споделили, нахлуха в мислите му като помитащ порой, който бе извън контрола му.
Сега Старлет бе станала неотделима част от него, а той си бе позволил да я обикне твърде силно. След смъртта на Тед се бе заклел никога на никого да не позволи отново да се доближи толкова много до него. Емоционалното страдание бе твърде голямо, когато връзката се прекъсне. Той бе човек, с когото се живее трудно, още по-трудно бе да бъде разбран, и знаеше, че за всеки от тях би било по-добре, ако той поддържа дистанция между себе си и хората, които най-много обича. Досега бе успявал в усилията си.
За първи път от много години изпитваше истинско, неподправено чувство към някого. Бореше се с това неочаквано разкритие, чудеше се точно кога и как нещата между тях бяха започнали да се променят и бе удивен от бързината, с която всичко това се бе случило.
Обгърнат от мрака на нощта, непредсказуемият мексикански пейзаж се простираше безкрайно пред него.
Никога в живота си не се бе чувствал толкова самотен.
Глава 20
Когато стигна до покрайнините на града, Старлет дръпна поводите и спря коня си. Тя се завъртя на седлото и погледна назад в посоката, от която току-що идваше. Прекрасното й чело се бе набръчкало загрижено от притеснение за нейния приятел. Вдигна трепереща ръка към очите си и направи усилие да мисли спокойно. Дали Нощния Сокол бе успял да избяга? Нямаше как да бъде сигурна в това, но трябваше да се надява, че е успял. Бе добър човек и тя не искаше да мисли, че може да му се случи нещо лошо заради нея.
Раменете й увиснаха от изтощение и тя смушка коня си да тръгват бавно към града. Сутринта, след като си починеше, щеше да се увери, че с Нощния Сокол всичко е наред. Засега трябваше да има вяра, че е в безопасност. На устните й се появи усмивка. Разбира се, че се бе спасил. Той бе като вятъра, бърз и неуловим. Дори и дяволът не би могъл да хване ловкия ездач, ако решеше да не бъде хванат.
Ами Деър? Къде беше той в този момент? Все още в колибата? Дали мисли за нея? Тя изпусна неравна въздишка. Обхвана я дълбока тъга. Защо би мислил за нея? Защото бе спасила живота му? Защото се бяха любили така добре? Не, той не би мислил за нея сега. Той я бе отпратил, бе я изхвърлил от живота си по същия начин, по който едно момче хвърля камъни във водата и прави концентрични кръгове, които почти веднага изчезват.
Почувства облекчение, като видя, че улиците на Текила Бенд са почти пусти и градът, с изключение на онези, които все още пиеха и залагаха на карти в заведението, спи. И, разбира се, кръчмата, където работеше Джейд, ще бъде изпълнена с оживление. Първата истинска усмивка на Старлет, откакто напусна хижата, се разля по лицето й, като си помисли за своята приятелка.
Тя обърна коня си, като реши, че е по-безопасно да избегне главната улица, отколкото да рискува да дава обяснения за това какво прави навън сама в този късен час.
Петнадесет минути по-късно, след като конят й бе закаран в обора и нахранен, Старлет бавно се изкачи по задните стълби на квартирата си над магазина за дрехи. Мускулите й протестираха с всяка направена стъпка. Очите й смъдяха от умора. Въпреки това тя се спря на площадката, за да погледа звездното небе. Беше ли и Деър някъде там под същите звезди? Като потърка чело с треперещи от изтощение пръсти, тя стисна силно очи. Трябваше да спре да мисли за него, да си спомня усещането за ръцете му върху кожата си и за устните му върху своите. Не бе добре да желае нещо, което никога нямаше да се осъществи. Той ясно бе дал да се разбере, че те двамата нямат добри перспективи да бъдат заедно в бъдеще. След още една изпълнена с болка въздишка тя отвори вратата и остави зад себе си нощта задно със спомените си.
Само тридесет минути по-късно, след като бе сменила изцапаното си облекло, набързо се бе измила и тялото й вече бе чисто, Старлет нахлузи нощницата през главата си. Точно гасеше пламъчето на лампата, когато се сепна от звук, идващ иззад нея. Без да се обръща, тя се заслуша. Нищо. Само нормалните, познати нощни шумове. В далечината лаеше куче. Цвилеше кон. Присмехулен вик на мъж, последван от смях, на излизане от кръчмата със своя компаньон. После бързото топуркане на копитата на минаващите пред магазина й коне.
В тъмнината, която изпълваше стаята, Старлет измина благополучно познатия път до прозореца със същата лекота, с която би го направила и на дневна светлина. Тя дръпна завесите, отвори прозореца и приветства нощния въздух. Светлината на звездите и луната се сливаше в едно и проникваше като бледи лъчи в нейната спалня. Тя отново се загледа в небето за един продължителен миг, като се протегна и се прозя. Костите я боляха. От обкръжаващите предмети най-силно я зовеше леглото, но когато се обърна и босите й крака произведоха шум от стъпки по пода, друг звук — по-остър и по-далечен — съпроводи нейното движение. Тя се извъртя на пети и ахна.
Там на вратата стоеше мъж и я гледаше.
