Обхвана я страх и тя направи инстинктивна стъпка назад.
В сянката можеше да забележи само неговото високо, слабо тяло. Носеше шапка, така че чертите на лицето му бяха скрити. Но докато тя стоеше там, парализирана от ужас, той свали шапката си и под нея се разкри тъмна коса… коса с цвят като този на Деър.
Тя бе изненадана от облекчението, което се разля по вените й и внезапно я накара да се почувства безсилна и зашеметена. И тогава разбра, че това не е толкова облекчение, колкото радост. С щастлив вик Старлет направи стъпка към него.
— Деър, аз…
Мъжът се засмя и тя се спря, като различи познатия подигравателен звук.
— Как смееш! — изсъска тя.
Отново ироничен смях.
— Удоволствието беше мое.
Той направи още една стъпка и тя отстъпи назад, като погледът й пробягна по нощната масичка. Тя държеше, скрит в чекмеджето, още един от своите волски камшици, но той се намираше твърде далеч. Обхвана я паника и сърцето й лудо се разтупа.
— Махай се — прошепна тя, като гласът й секна заради заседналата буца от гняв, която бързо замени страха й.
— О, ще си тръгна… когато се почувствам добре и готов да го направя — каза той и направи още две стъпки в посока към нея, преди рязко да смени направлението си и да седне на ръба на леглото й. — Колко жалко, че сме родени от един баща. Ти си красива жена, Старлет. — Отново се разнесе грозният смях. — О, не ме гледай така. Да не мислиш, че за първи път те гледам как се преобличаш?
— Колко си жалък — каза тя. След това внезапно осъзна, че все още стои пред прозореца, където сноповете светлина обливаха фината й нощница, и голото й тяло отдолу прозираше, и тя отстъпи в сянката. Ръцете й трепереха, когато с усилие на волята ги отпусна отстрани и потърси в себе си кураж и спокойствие. Повдигна брадичка и хвърли гневен поглед към Алек. — Да не мислиш, че би имал някакво значение за мен, ако нямахме кръвна връзка? Намирам, че си точно толкова отвратителен, колкото онези ужасни паяци, с които ми се надсмиваше. Сега ми кажи за какво си дошъл тук и после се махай. Уморена съм. Трябва да спя.
Алек се усмихна, но сенките върху лицето му създаваха маска, която го изкривяваше и създаваше чудовищно несъразмерна гримаса. Въпреки решението си да му покаже отвращението и безразличието си, Старлет трепереше.
— Къде беше, Старлет? Кас и аз се тревожихме за теб.
— Тревожили или надявали да ми се случи нещастие, което да ви отърве от единствения човек, който стои между вас и земята, за която винаги сте ламтели.
Той цъкна с език.
— Такива грозни мисли в такъв красив човек. Раняваш ме до дъното на душата ми, мила сестро. Но тъй като ме попита, ще ти отговоря — не, не предполагах, че би стигнала до трагичен край. Аз съм оптимист по природа, но зная, че късметът ми не е така добър. Ето защо съм тук и те чакам. Всъщност можеше да спестиш и на двама ни много неприятности, ако се бе предала, когато моите мъже и аз се натъкнахме на теб и онзи индианец. Вместо това той прати останалите за зелен хайвер. — Той замълча, за да се почеше по брадата, и саркастично се ухили. — Досадна загуба на време, която без съмнение ще ги накара да се върнат в ранчото с вкиснато настроение. Не е много мило от твоя страна да ни поставяш на такова изпитание и да си правиш шеги с нас.
— Очевидно не си останал измамен задълго — заяде се Старлет със същия язвителен тон.
— О, не и аз, сладка моя. Знаех, че ще се върнеш тук, така че в това отношение те бия. Когато ти се върна, аз вече бях тук и те чаках.
Очите на Старлет се разшириха при последната забележка. Изведнъж тя си припомни вързания за кола на тясната уличка кон, покрай когото бе минала. Не беше характерно за нея да отминава незабелязано такива набиващи се в очи предупредителни знаци. Рейвън трябваше да забележи, че нещо не е наред и да обърне внимание на предупреждението. Но Старлет се бе чувствала твърде уморена и изтощена, както физически, така и емоционално, от изпитанията през изминалите няколко дни.
Като прибра полите на нощницата си, за да се скрие от нахалния му поглед, тя бавно се приближи до нощното шкафче с насочен към Алек поглед.
— Сега, нека позная какво искаш. Свързано ли е с предположението ти, че съм открила завещанието? — Насили се да се засмее, както се надяваше — убедително, и безгрижно се облегна на шкафа с чекмеджетата. — Така е, нали? Ти и Кас сте се разтревожили, когато изчезнах, защото сте помислили, че съм намерила завещанието и съм го отнесла в Санта Фе. — Тя се обърна колкото може по- небрежно с гръб към него и бавно започна да отваря едно от чекмеджетата.
Изпищя, когато внезапно я хвана за ръката и я изви зад гърба й.
— Там ли, казваш, си била? — попита той с глас, който бе по-рязък и жесток от всякога. — Намери ли завещанието?
Тя измисли една лъжа, но какво добро щеше да й донесе тя? В погледа му видя убийство. Ако го излъжеше и му кажеше, че действително е открила тайното място на баща им, какво щеше да го спре да я убие и тогава да го потърси, докато неподвижното й тяло лежи още топло в краката му. Тя потръпна под хватката на ръката му, която караше кожата й да настръхне, и срещна безумния му поглед. Зелените му очи бляскаха зловещо и тя почувства как смелостта й я напуска. Изплъзни се от него.
— Ти… причиняваш ми болка.
— Ще пострадаш по-лошо от това натъртване на нежната ти плът, ако не отговориш на въпроса ми — изръмжа той.
— Не — каза тя със сподавен шепот. После по-силно — Не! Но ще го направя и тогава така бързо ще ви изпъдя с Кас от земята на баща ми…
Той силно я зашлеви и главата й рязко отхвръкна.
— Убий ме, Алек, и ти, и Касондрия ще увиснете на въжето.
Той я блъсна с яростен вик. Ребрата й с трясък се удариха в острия ръб на чекмеджето, но тя дори не извика. Вместо това се изправи пред него.
— Баща ни знаеше колко си зъл. Сигурно някъде сега душата му вие от желание да отмъсти на теб и твоята… твоята любовница. Аз ще намеря това завещание, Алек, и тогава ще ви видя и двамата или как изчезвате оттук, или как отивате в пъкъла, където ви е мястото.
Алек отметна назад глава и се разсмя, но смехът спря точно толкова внезапно, колкото бе започнал, и той пак я сграбчи за ръката, като този път я завъртя из стаята.
— Облечи си дрехите. Тръгваме.
— Никъде няма да ходя с теб — каза тя.
— О, напротив. Разбираш ли, Старлет, мила, аз ти повярвах, когато каза, че ще намериш завещанието на баща ни. Кас и аз обърнахме имението надолу с главата да го търсим, но, както казах, никога не съм се заблуждавал да мисля, че имам късмета, който, изглежда, съпътства теб. Зная, че е единствено въпрос на време да го намериш. И както ти каза, това ще бъде краят на бляновете, върху които Кас и аз сме градили нашето бъдеще. Не мога да позволя това.
— Няма да дойда с теб — каза тя, като страхът в нея започна да се събужда отново.
Неочаквано, като змия, която се стрелва към нищо неподозиращия гризач, Алек измъкна оръжието си.
— О, мисля, че можеш да бъдеш убедена. В края на краищата, какъв избор имаш? Възможностите ти са ясни. Мога да те убия тук, да запаля къщата и после да се присъединя към погребалното шествие по повод на трагичния инцидент с една прекатурена лампа, който отнел живота на моята единствена жива родственица, или можеш да тръгнеш с мен.
От устните й избликна нервен смях. Вероятно истерия или може би просто съчетание от ирония и умора. Като си помислеше само, че бе оцеляла след падането в ледената вода няколко дни преди това, за да умре сега от ръката на Алек. Тя вдигна ръка към устата си и поклати глава.
— Съжалявам, Алек. Но е твърде забавно. Мислиш ли, че никой тук няма да чуе изстрела? Не ти ли идва наум, че един силен мой крясък може да събуди целия град? — Тя още трепереше на пода, където я беше
