нужда, въпреки че зная колко мрази да се рови в миналото си. От години е прекъснал отношенията си с всички. Това не е добре.
— Съгласна съм, но опитай се да го накараш да си признае това. Наистина бях започнала да си мисля, че може би се нуждае от мен. Но сгреших. Той не се нуждае от мен повече, отколкото от другите жени, които се появяват за малко в живота му и си отиват.
— Да, имало е жени, но никога не е имало някоя, която да означава толкова много за него, колкото ти.
Тя се намръщи в знак на съмнение.
— Бих искала да ти повярвам.
— Истина е — увери я той и после добави, — така както аз виждам нещата, Деър не мисли, че е достатъчно добър за теб. Той избра начин на живот, който безкрайно го привлича, и тъй като опасностите го правят по-силен, не обича онзи мъж, в когото до голяма степен се е превърнал. Това, което говорят хората за него, също не му помага, и той обвинява себе си за смъртта на онова момче в Ларедо, въпреки че достатъчно дълго сме приятели, за да зная със сигурност, че това не е било нищо повече от нещастен случай. Деър не би стрелял по деца, дори ако от това зависеше животът му.
— Той не е говорил с мен за този ден и според него това е забранена тема.
— Надявах се да го направи. Но, предполагам, това е твърде много за него. Според мен единственият ти съперник е вътре в самия Деър… ако изобщо разбираш какво искам да кажа.
Тя го погледна с въпросителен поглед.
— Какво точно имате предвид?
— Той се самонаказва, като не признава чувствата си към теб. Предполагам, че си го накарала да застане лице в лице със слабостта вътре в себе си и може би, без да съзнава, те обвинява, че си възкресила чувствата, които е смятал за окончателно погребани.
Тя се намръщи още повече. Спомни си как Деър плачеше и мрънкаше несвързано, докато беше в изпаднал в делириум, но ясно бе чула едно име.
— Тед… — изрече на глас тя. — Познаваш ли някого с това име?
— Това бе името на момчето — отвърна той сериозно.
— Това, което той… е застрелял?
Нощния Сокол кимна.
— Това не беше просто някое момче от улицата. Те бяха приятели. Тед боготвореше Деър и в очите на момчето той не можеше да направи нищо лошо. Този ден, на връщане от галантерийния магазин, Деър и Тед се поупражнявали малко в стрелба в цел. Планирали били да направят заедно пътешествие с лов. Той показвал на момчето как да подобри мерника си чрез стрелба по бутилки. Именно звукът от стрелба с оръжие привлякъл вниманието в погрешна посока. — Той хвърли поглед към нея. — Тед забелязал преди Деър мъжа, после и извадената му пушка. Изкрещял предупредително и се хвърлил пред мъжа, точно когато Деър се завъртял и стрелял. Момчето умряло в ръцете на Деър. Другият мъж изчезнал, докато наоколо започнала да се събира тълпа. Никой не повярвал на разказа на Деър. Те твърде прибързано направили своите погрешни заключения.
— Той зове името на Тед в съня си. Сега разбирам кой е бил той и защо Деър се държи с мен по този начин.
— Искаш ли да ми кажеш за това? Аз съм доста добър слушател.
Тя кимна радостна, че може да разкаже на някого, който би я разбрал, това, на което бе станала свидетел.
— Бе много късно. Деър и аз спяхме. Нещо ме накара да се събудя. Звук… в началото не разбрах. Беше Деър. Той мърмореше несвързано, сякаш страдаше. Помислих, че вероятно болестта се връща, но тогава осъзнах, че сънува ужасен кошмар. Той… зовеше Тед. — Тя шумно си пое дъх и продължи: — Умоляваше Бог да вземе него вместо момчето. Запалих лампата и успях да го събудя. Когато ме погледна — тя се мъчеше да запази контрол, — в очите му видях смъртта. Посегнах към него. Той отскочи от мен, когато го докоснах. Дълго време никой от нас не продумваше. Накрая го сграбчих за ръката. Той бе студен като камък. Беше абсолютно ужасяващо преживяване да го видя в такъв вид.
Нощния Сокол знаеше много добре за нощните кошмари на Деър, които го преследваха и в будно, и в спящо състояние, и го бях превърнали в един ожесточен човек. Той бе виждал своя приятел не един път в агонията на тази мъка. Деър бе отседнал при Нощния Сокол в селото сред хората, където живя известно време след инцидента. Но той все още не можеше да захвърли тази част от себе си в миналото. Нощния Сокол не знаеше дали изобщо някога щеше да го направи. Подобно на Старлет, той се бе почувствал точно гол кова безпомощен пред лицето на вътрешната агония на Деър. Нощния Сокол харесваше тази жена, която бе спасила живота на неговия приятел. Тя бе силна, имаше сърце на команчи. Неговият приятел не трябваше да я отпраща. Нощния Сокол се протегна и нежно стисна ръката й.
— Ти си загрижена за това, което става с него, точно толкова, колкото и аз. Чувствам го в гласа ти. Ако това може да бъде някакво успокоение, ще ти кажа, че аз също не съм успял да достигна до истинската му природа. Той сам трябва да поиска да си помогне. Може би никога няма да поиска и това е твърде лошо. — Погледите им се срещнаха за кратко. — Има много неща в своето минало, с които трябва да се справи, но досега не е направил нищо друго, освен да държи болката си дълбоко в себе си. За човек като Деър това е въпрос на гордост. Той държи всичко заключено вътре в душата си и просто продължава да се наказва, ден след ден.
— Трябва да е невероятно трудно да се носи такъв товар.
— Да. Но за него не е твърде късно — каза Нощния Сокол. — Той не е неспособен да изпитва чувства, просто много сполучливо успява да се отдръпне в себе си, когато се почувства застрашен. Обича те и твоето присъствие заплашва внимателно издигнатата стена от безразличие. Държи се по този начин, защото в един момент е почувствал, че чувствата му са твърде ангажирани.
Едно движение на погледа му настрани привлече вниманието й. Бдителността му се изостри: лунната светлина бе достатъчна, за да различи няколко тъмни очертания. Приближаваха се ездачи. Нощния Сокол се взря по-настойчиво в смътните фигури, които колкото повече се приближаваха, толкова по-заплашителни издаваха намеренията им. Вече бяха извадили пушките си от кобурите на седлата си. Той не губи време да се взира повече, а се протегна и тупна оседлания кон на Старлет по задницата.
— Препускай — нареди й той, — без да поглеждаш назад!
Нощния Сокол изчака, докато се увери, че е привлякъл вниманието на ездачите, и пришпори коня си. Не бе сигурен дали всички мъже ще го последват, но щеше да направи всичко възможно, за да ги подмами далеч от Старлет.
Нададе гърления възглас на команчите, като знаеше как модулацията в човешките гласове, които щеше да имитира, щеше да предизвика свирепа ярост у някои бели мъже. Той изпита благодарност, когато ги чу да викат:
— Ето там, момчета! Да хванем този проклет индианец!
Като се усмихна на себе си, Нощния Сокол се наведе да подшушне заповед в ухото на коня, след което отпусна поводите на своето пони. Те се сляха в едно с вятъра и индианецът се усмихна на себе си.
Настойчивата поръка на Нощния Сокол все още звучеше в ушите й и Старлет заби пети в хълбоците на коня, който веднага реагира. Те се втурнаха в нощта, а зад тях запукаха пушки. Не знаеше кои бяха мъжете, които, изглежда, възнамеряваха да ги настигнат, но в ума й нямаше никакво съмнение. Алек бе изпратил своята малка армия от негодници да ги търси.
Отзад отекна пушечен изстрел и Старлет усети как един куршум изсвистя покрай нея толкова близо, че тя се наведе ниско над врата на коня си. Знаеше, че шансът й е единствено да добие голяма преднина пред ездачите. Превъзхождаха ги по численост, но тя все още смяташе да измине доста път, преди да я хванат.
Препусна напред в нощта с проклетите преследвачи зад себе си, като не обръщаше внимание на измамната диря, която оставяше, и разчиташе само на острия усет и стабилността на Миднайт.
Мислите й бяха съсредоточени върху това да оцелее. Очите на Старлет проблясваха на лунната
