казваше.
— Наистина е по-добре така. Знаеш го толкова добре, колкото и аз. — Той остави чашата с кафето и срещна нейния поглед. — Не разговаряш ли с мен тази сутрин?
Въпреки твърдото й решение да не го моли за нищо, погледът й се премрежи. Това, което прочете в неговия поглед, ни най-малко не я обнадежди. В чувствата му действително нямаше място за нея. Тя бързо сведе очи надолу към ръцете си. Защо не можеше да бъде като него? Защо се чувстваше така, сякаш животът й никога вече няма да бъде същият?
Той въздъхна съкрушено.
— Не искам да те нараня. Повярвай ми, не искам. Ти заслужаваш много повече от това, което ти дадох.
— Наистина толкова ужасно ли би било, ако останем заедно за още известно време? — Тя умоляваше! О, как мразеше звука от собствения си глас, но точно в този момент бе достатъчно отчаяна, за да се хване за тази възможност и — да проси, ако трябва.
Той я погледна, видя искрено развълнуваното й лице и разбра, че тя очаква да чуе от него онова, което иска. Бе взел всичко, което тя с охота му бе дала, а сега я оставяше, без да й даде нищо в замяна. Не можеше да й каже нещата, които тя заслужаваше да чуе. Те само щяха да отложат неизбежното.
Рано или късно някой друг щеше да дойде да го преследва. Той не хранеше илюзии относно това. Възрастта му напредваше, а играта на преследване вече не изглеждаше така вълнуваща, както в младостта.
И отново, смъртта бе просто дума, която не го тревожеше и не смяташе, че важи за него. Сега бе по- възрастен, по-мъдър и вече не се чувстваше безсмъртен. Един ден неминуемо ще дойде някой мъж, който ще успее да извади по-бързо револвера си и това ще бъде краят на пътя. Деър мислено сви рамене. Тогава така да бъде. Не се тревожеше, че ще умре — никога не се бе тревожил за това, — но винаги се бе клел, че няма да остави след себе си вдовица и вероятно дори дете, които да се грижат сами за себе си. И още по- лошо — да носят неговото име. Той знаеше какво мислят всички за него, как го бяха нарекли хладнокръвен, безсърдечен убиец заради онова момче. Това бе един ужасен нещастен случай, от който все още получаваше кошмари, но не се намери нито един човек, който да опише инцидента така, както се бе случил в действителност. Не, той никога няма да опетни тази красива, жизнерадостна жена, като я направи своя жена и по този начин я обвърже със своето жалко минало. Знаеше какво трябва да направи за нея. Затова се насили да попита:
— И какво ще спечелим, ако останем още няколко дни заедно? Нека оставим нещата така, любима, преди да бъдеш наранена. Върни се обратно при Джейк Фонтън. Той е добър човек — такъв, който може да ти осигури живота, който заслужаваш.
Винаги бе знаела, че той е мъж, с когото трябва да внимава, такъв, с когото никога не трябва да се обезкуражава. Дори Джейд се бе опитала да я предупреди, но тя не я бе разбрала, дори напротив — бе обвинила своята приятелка в ревност. Колко ужасно се чувстваше сега заради това. Но нямаше кого другиго да обвини, освен себе си. Снощи бе направила първата стъпка и той бе правил любов с нея, но никога нямаше да се влюби в нея.
Така че, ето как стояха нещата. Не би могло да имат общо бъдеще, докато той не бъде готов да приеме любовта, с нейните изпитания и заблуди, топлота и загриженост. Деър бе забравил красотата на любовта. Някъде в неговия живот се бе загнездила твърде много грозота. Тя така искаше да унищожи лошите му спомени и да му покаже как може да заживее отново истински. Но той нямаше да й позволи.
Деър нямаше особен успех в прикриването на чувствата си, както смяташе. Отвътре го болеше, въпреки че никога нямаше да й позволи да узнае това. Преди много време той се бе заклел никога да не си позволи прояви на слабост и да се влюби. Времето, прекарано заедно с нея, дори докато бе прикован на легло дни наред, бе поредица от най-хубавите мигове в живота му. Но за негов срам миналата вечер бе допуснал тя да се приближи, повече, от когото и да е друг, до него. Това не трябваше да се случва.
Разбира се, как би могъл да знае кога да очаква мечтата му да се сбъдне и да подкопае съпротивителните му сили. Той избягваше този ден в Ларедо месеци наред. Трябваше да продължи да бяга. Не можеше да спре. Слабостта беше негов враг. Тази жена с нейната нежност, топлота и любов щяха да подействат разрушително на воина, в който той се бе превърнал. Щитът му щеше да се разпадне — това вече бе започнало да става, — а той щеше да стане открита мишена за първия опасен разбойник, който се завърти наоколо. Тогава всеки, особено тя, щеше да види колко слаб в действителност е той. Усещаше как го гледа и за миг изпадна в паника. Дали и сега проникваше с погледа си така дълбоко в него?
Тя се бе втренчила безучастно в него.
Той прокара дългите си пръсти през разрошената си коса.
— Не си могла наистина да очакваш да останем безкрайно дълго. Знаеш, че това е невъзможно. — Той се увлече и продължи нататък, като се надяваше да намали напрежението между тях, но му се щеше да има по-добър начин да направи това. — Ще бъдеш в по-голяма безопасност без мен, а това е най-важното. Твоето благополучие е единственото нещо, което има значение за мен, Старлет. Помисли за леля си, за приятелите… за Джейк. Те ще се радват да се върнеш при тях, сигурен съм.
Сърцето й силно биеше. Тя повдигна брадичка. Гърлото й бе така свито, че едва можеше да говори.
— Значи за теб е толкова лесно просто да се откажеш от мен?
— Не… Искам да бъдеш разумна относно това. Опитай се да ме разбереш.
Безполезно бе да отрича чувството, че е изоставена. Лекомислено бе сметнала, че след изминалата нощ, на сутринта, той ще й се довери, ще сподели своите мисли и най-съкровените си чувства. Очевидно мислеше по друг начин.
— Трябва да оставиш нещата да се развиват сами по себе си — каза й той. — Запази добрите спомени и завещай всичко останало на миналото — продължи той и за миг тя видя проблясък на чувство в дълбоките му очи. Съжаление? Тъга? Трудно бе да се каже.
Тя не желаеше да си губи повече времето и каза:
— Не те карам да се променяш заради мен, Деър. Мога да те приема такъв, какъвто си. Ти нямаш представа… но ние бихме могли да се чувстваме чудесно заедно. Аз не съм онова малко, сладко и невинно същество, за каквото ме смяташ…
— Спри! Казах ти, че няма никаква полза. — Изражението му бе непреклонно, след което, като забеляза нейното сътресение, меко добави: — Ако има някакво значение за теб, ще ти кажа, че ти ме накара да се почувствам по-жив, отколкото съм бил от години насам. Никога не съм срещал друга жена, която да ме накара да се чувствам по този начин.
— И точно заради това ме изоставяш — каза тихо тя и добави: — Снощи чух разговора с твоя посетител. Той каза, че не съм нищо друго, освен още едно топло, изпълнено с желание тяло за теб. — Още я болеше от думите му. Влага напираше иззад клепките й. — Това по-близо ли е до истината, отколкото ми се ще да вярвам?
Очите му бяха яркозелени и тежки като смарагди, когато я обходиха, за да запомнят и най-малката подробност от нея.
— Знаеш, че в известно отношение той е прав. Аз наистина адски силно те желая. През цялото време. Мисля за теб всеки миг, докато съм в будно състояние. Точно сега искам да те отведа в онази спалня и да те положа в леглото. За мъж с моята професия една жена като теб би могла да се окаже фатална. Враговете ми — а аз имам много, както знаеш — ще намерят начин да те използват срещу мен.
Погледът му следеше ръцете й, докато пръстите й си играеха с ръба на жълтата покривка на масата.
