биволска кожа и панталони. Не беше обикновен воин. Достатъчно беше да го погледне, за да разбере това, и когато той заговори, гласът му издаваше влиянието на години възпитание.
Държеше се толкова повелително, колкото и Деър. Висок, широкоплещест и изключително красив, той бе по-тъмен и дори с по-зловеща външност от човека, който стоеше срещу него.
— Винаги ми е приятно да те видя, Нощен Сокол — чу тя гласа на Деър. — Макар че, трябва да призная, съм малко изненадан, че си успял да ме откриеш тук.
— Добре е, че изглеждаш здрав, братко мой — отвърна Нощния Сокол. Той се усмихна и острите черти на лицето му омекнаха, което го накара да изглежда по-малко заплашителен. — Ти най-добре би трябвало да знаеш, че мога да те намеря навсякъде.
— Тогава ми кажи защо си тук.
— Води ме изключително важен въпрос, братко мой. Много се говори за внезапното ти изчезване — започна Нощния Сокол. — Моите воини направиха малко разузнаване и ми казаха, че Алек Тримейн е предложил солидна сума на всеки, които успее да проследи човека на име Рейвън. Мъжете вече са се пръснали наоколо; скоро могат да дойдат и тук. Не мисля, че ти или момичето трябва да бъдете тук, когато това стане.
Деър стоеше до него с безизразно лице и студени очи.
— Това мръсно копеле! Трябваше да го довърша още преди години. Той е човекът, за чиято глава трябва да бъде обявена награда, а не Рейвън.
— Ще се върна утре. Тогава и ще ми кажеш какво си решил. — Нощния Сокол положи ръка на рамото на приятеля си. — Сега ще трябва да те напусна и да се върна в лагера на моите воини. Спи спокойно, братко мой. И нека духовете те водят.
— Благодаря, че дойде да ме предупредиш, Нощни Соколе — каза Деър. — Пътувай с мир. Ще ти съобщя решението си утре.
Старлет затвори очи. Страх, безотчетна мъка и чувство за безпомощност се преплитаха в душата й. Тя се мъчеше да се овладее. Това беше нещо, което трябваше да направи на всяка цена. Когато отвори очи, тя се почувства по-спокойна, по-рационална, но сърцето все още я пронизваше. Не можеше да му помогне с нищо.
Глава 18
Старлет знаеше, че между тях всичко бе свършило. Тя му върна здравето и живота. В този момент не желаеше нищо друго, освен да е способна да му даде и любовта си. Безрезервно и изцяло. Но въпреки всичко тяхната любов бе страст без бъдеще.
Нямаше време за повече размишления, защото чу звука от приближаващите се стъпки и сърцето й започна да бие толкова силно, че едва си поемаше дъх. Върна се бързо в леглото точно когато той влезе в стаята.
Затвори очи и се престори на заспала. Усети, че се приближава тихо до нея, почувства тежестта му на леглото и трябваше да се въздържи от желанието да не се хвърли в обятията му.
Той се пъхна под завивките и автоматично я придърпа към себе си. Лежеше плътно притиснат към гърба й, ръцете и краката му я обгръщаха, стройното му тяло прилепваше към нея. Сякаш желаеше да е близо до него и искаше да бъде сигурен, че поне сега не е сам.
Старлет понечи да протестира, когато я придърпа към себе си и започна да гали закръглеността на хълбока й, но сърцето не й позволяваше да стори това.
— Желая те — прошепна той.
Тя потрепери в ръцете му и се предаде.
Допирът на ръцете му, дразнещи и топли, можеше да я накара да забрави всичко. Той движеше глава и разтъркваше бузата си в нейната. Старлет прехапа устни в огромно желание, но в същия момент се страхуваше, че той ще разбере какво става в сърцето й, ако този път правеха любов.
Пръстите му пропълзяха под нощницата и започнаха да масажират гърдите и нежната й кожа. Старлет изпусна въздишка на блаженство. Той докосна зърната й, притисна ги леко между палеца и показалеца си, докато те не станаха твърди като зрели къпини.
— Старлет.
Името й, прошепнато в полумрака, бе една почти беззвучна молба, на която тя не можеше да устои. С обладаваща я прибързаност тя се предаде. Устните им се сляха и ръката му тръгна надолу. Пръстите му търсеха, опипваха, намираха и вземаха в плен тялото й. Тя потръпна под него при първия остър тласък на таза му. Той я запълни и започна да се движи все по-бързо и по-мощно. Съединяването им приличаше на първобитен акт по своята сила.
— Кажи ми… обичаш ли ме? — попита той дрезгаво, като ускоряваше и засилваше движенията си, подтикван от нейния собствен глад.
С нежен вик тя му даде и последната част от себе си, която толкова отчаяно се опитваше да запази за себе си. Пръстите й се заровиха в косите му и притиснаха главата му към гърдите й.
— Да… Обичам те… О, Боже, толкова те обичам. — Вече нямаше никакво значение, че можеше да види сълзите, блестящи в нейните очи. Вече нямаше нищо, което да не му бе дала. Той беше взел всичко. И накрая тя разбра, че и това няма да стигне. Той щеше да я напусне.
Той спеше до Старлет, която лежеше будна и следеше с поглед играта на сенките по тавана. Беше му казала колко го обича, но това очевидно нямаше голямо значение за него. Беше я погледнал, с ръце на раменете й, и тъмнозелените му очи бяха потъмнели от съмнения. Повече не знаеше как може да стигне до душата му.
Деър не можеше да си позволи да повярва, че го обича. Вероятно бе по-добре, че ще си отиде от живота му. За да се предпази от болезнени сърдечни терзания, тя трябваше да го държи на дистанция. Имаше нужда от време, за да излекува наранената си гордост. Дявол да го вземе, защо не искаше да даде шанс на любовта им? По някакъв начин те щяха да преодолеят различията помежду си. Старлет все още се ровеше из разбърканите си мисли и така и не можа да разбере кога очите й се затвориха и тя задряма.
Малко преди зазоряване Старлет се събуди от неясното мърморене на Деър, последвано от бесни ругатни в просъница. Първо си помисли, че е сериозно болен, но след това видя, че юмруците му сякаш отблъскваха някаква невидима заплаха.
Наблюдаваше го внимателно и забеляза, че чертите на лицето му се изкривиха от мъка, а устните му се присвиха в ужасяваща усмивка. Не беше болен. По всяка вероятност бе преследван от някакъв страшен кошмар.
Тялото му се тресеше и той стенеше леко.
— Не… О, Господи, не! Не оставяй момчето да загине.
Старлет се питаше какъв ли кошмар можеше да унищожи здравата броня на един мъж и да го накара да вика от ужас и мъка. Протегна ръка и го поглади по лицето, като го успокояваше:
— Деър… всичко е наред. Аз съм с теб. Просто имаш лоши сънища. — Много бавно, като се стараеше да не го събуди, тя тръгна към лампата на масата.
Слабата светлина падна върху лицето му. Това, изглежда, го успокои малко, но той все още лежеше напрегнат. Много нежно тя отново протегна успокояващо ръка, за да го погали.
