— Просто не знаеш колко си права. Едната курва струва колкото другата. Едната ми взима парите, а другата ми изсмуква живота. По-добре е да се лиша от парите си.
Касондрия избухна в ярост и се нахвърли върху него с оголени зъби, а дългите й червени нокти се превърнаха в опасни остриета.
— Ти, проклето копеле! Кой си мислиш, че си, за да ми говориш по този начин? Никой досега не ме е наричал путана! — Пръстите на ръката й изненадващо одраскаха лицето му, оставяйки кървави следа по бледата кожа.
Той дори не извика, а просто я отхвърли настрани и остави кръвта да се стича на бялата му риза. Накрая повдигна ръка и докосна раните си, погледна кръвта по пръстите си и каза:
— Ти така си разкъсала душата ми, Кас, че това тук наистина е нищо.
Касондрия лежеше просната на леглото, където бе отхвърлена, а лицето й бе бледо и удължено.
— Махай се, преди и двамата да направим нещо, за което да съжаляваме — каза тя уморено.
Алек сграбчи сакото си и за миг се задържа, за да я изгледа със студен поглед. Тя си въобразяваше, че го държи изкъсо, но той винаги можеше да я сложи на място, стига само да поискаше. Някога я беше обожавал, но тя просто го използваше по същия начин, както използваше и останалите, в името на всемогъщия долар. Това беше единственото нещо, пред което тя се прекланяше. Именно затова я презираше.
— Излизам, Кас, но скоро ще се върна. И ще направиш добре, ако дотогава се приготвиш да ме приемеш. Смятам да те омагьосам, Кас, така че никога няма да можеш да се освободиш от мен. Ти си моя и така ще бъде винаги.
Касондрия почака, докато чу шума от затварящата се врата, след което се отдаде на яростта си, като започна да блъска матрака със стиснати юмруци.
— Ще те оправя, Алек — заканваше се тя с еднаква доза ярост и объркване. — Никой досега не се оказал по-добър от Касондрия Тримейн. Дори и ти.
Глава 17
Дните минаваха и двамата ставаха все по-добри приятели и любовници. И когато една сутрин отвори очи и осъзна, че не само е почувствал топлината на слънцето на лицето си, но и фактически го е видял през отворения прозорец, Деър реши да я събуди моментално. Тя беше покрила лицето си с ръце и от очите й извираха сълзи на радост.
Той я наблюдаваше като хипнотизиран, погледът му проследяваше пътя на тези сълзи, и тогава несъзнателно протегна ръка и попи с палец една от тях.
Малката капчица влага блестеше на слънцето като кристал и беше най-ценният подарък, който можеше да му даде. Изведнъж пожела да я постави в бутилка и да я скрие някъде, за да може да я съзерцава, когато си пожелае. Искаше да си спомня всичко за времето, когато са били заедно, и това желание го порази.
Деър си спомни още веднъж мига, когато рано една сутрин тя седеше на стъпалата на верандата и го чакаше, за да го придружи по време на ежедневната им разходка. Тези сълзи го бяха трогнали по начин, по който нищо друго не можеше да го трогне. Защото тя беше плакала за него. Не можеше да си спомни никой друг, който до такава степен да е разтърсвал емоционалния му живот. Ужасяваше се от мисълта колко важна бе станала тя за него. Но имаше и нещо друго, което го тревожеше: фактът, че когато я напуснеше, тя щеше да се върне към другия си живот, като Рейвън.
Той нямаше повече съмнения, че именно Старлет бе облеченият в черно ловец. Започна да си припомня детайлите и картините от нощта, когато за малко не потъна в реката. Най-живо от всичко си спомняше как тя го държеше в ръцете си и го принуждаваше да се бори за живота си. Езикът на тялото. У Старлет нямаше нищо, което сега да не знаеше.
Спомни си часовете, когато се смееха и играеха заедно, когато се любеха с цялата страст, на която бяха способни.
Тази сутрин бе слънчева и топла. Из въздуха се носеше миризмата на пролетта. Старлет бе вътре и приготвяше кошницата за пикника. Щяха да прекарат целия ден в планината.
Неговото зрение се бе възстановило напълно, а той умееше да бъде благодарен. Първия път, когато видя лицето й и ясно различи всеки детайл, трябваше да се обърне настрани, защото едва не заплака от нейната красота. Желаеше страстно това, което тя му предлагаше, но не можеше и да помисли за женитба и деца и за това какъв щеше да бъде животът му с нея. Дори ако се предадеше и се оженеше за нея, те никога нямаше да остареят заедно. Щеше да й донесе само болка и несбъднати мечти. Истината бе кристално ясна: един ден щеше да се появи човек, който вади револвера си по-бързо от него. Това беше неизбежно. Не искаше Старлет да изживее остатъка от дните си като вдовица. Тя заслужаваше нещо по- добро от това да носи името му.
— Мисля, че най-накрая приготвих всичко — каза ведро тя, като прекрачи през прага.
Той скри чувствата си под една насилена усмивка и двамата тръгнаха ръка за ръка към конете.
Това беше първото пътешествие на Деър от много време насам и той се наслаждаваше с цяла душа на приятната езда из раззеленяващата се гора. Трябваше обаче да признае, че съзнанието му сякаш не искаше да приеме обкръжаващата го красота. Не и когато очарователната Старлет яздеше до него, а бедрата й се полюшваха съблазнително от лекия тръс на коня.
Като човек, който твърде дълго е изпитвал жажда, той не можеше да отдели очите си от нея. Тя беше самата съблазън, дългата й разкошна коса, неприхваната с фиби, падаше на каскади по гърба й, а слънчевите лъчи се отразяваха в златните кичури. Това беше ден, който никога нямаше да забрави. Щеше да остане завинаги в паметта му, за да може да се вглежда в него, когато животът без нея станеше непоносим. Знаеше прекрасно, че този ден щеше да настъпи скоро. Не можеха да останат завинаги в малката си Утопия. Все някой щеше да дойде да го потърси, а той не искаше да я подлага на опасност, когато го откриеха.
Когато достигнаха местоназначението си — един чист планински поток, който падаше от скалите в дълбоко синьо езерце, скрито между дърветата и блестящо като скъпоценен камък под парещото слънце. — Деър и Старлет бяха вече достатъчно уморени, за да си позволят почивка.
Деър запъна конете под сянката на едно дърво, където те можеха да си похрупват от зелената трева, обърна се и видя, че Старлет вече го чакаше.
— Готов ли си за плуване? — попита го тя с дрезгав глас.
— Ти си първа — каза той. — Аз ще хвърля поглед наоколо, за да се уверя, че сме на сигурно място.
Старлет навлезе във водата в сатененото си бельо — изглежда, се срамуваше от него, откакто той възвърна зрението си — и започна да плува покрай брега. Наслаждаваше се на освежаващата прохлада на водата, която галеше приятно порозовялата й кожа. Обърна се по гръб и заплува навътре. Косата й се носеше след нея като сребърна паяжина по водата.
Деър се увери накрая, че са на сигурно място, и започна да я наблюдава от брега. Напомняше му за езическа водна нимфа. Той я желаеше, нуждаеше се от нея в този момент с такава ожесточеност, каквато никога досега не бе изпитвал. Очите му следваха отмерените й движенията и от време на време забелязваше, че тя хвърляше по един поглед към дънера, на който бе седнал до самия край на водата.
Тя очевидно не възразяваше против това да я наблюдава. Естествено, той вече познаваше цветистото благоухание на свежата й кожа, вкуса на целувките й върху своите устни.
Знаеше всичко това, но въпреки това искаше да разбере повече неща. Много повече. Преди няколко дена се бе натъкнал на един черен копринен шарф, окачен на задната стена на гардероба. Знаеше, че Рейвън носеше същия тип шарф. Рано или късно щеше да я принуди да разреши съмненията му. Какво ли щеше да каже? Как щеше да се отрази това върху техните взаимоотношения?
През последната седмица той на няколко пъти си спомня за нощта, когато Рейвън го измъкна от реката и го докара в тази хижа. Спомняше си сребристата коса и меката кожа, но повече от всичко в съзнанието му се бе набил гласът, заставящ го да не се предава, да продължава да се бори за своя живот по време на онази ужасно дълга езда. Това беше гласът на Старлет, ръцете на Старлет, които за него очертаваха линията на живота през най-черните часове от съществуването му.
