си играе с нас, да разбере веднъж завинаги, че това си има цена.
— Разумно ли е? — попита Залцман. — Имам предвид… Карла вече е говорила с нея, нали?
— Кажи й каквото намериш за добре. Че агентът само може да забави нещата, че не искаме да работим точно с тази… всичко, стига да се доберем до Купър. Направи го.
— А какво ще стане, ако стигнем до средата и те решат, че някой друг им предлага по-добри пари? — попита Залцман. Това бе основният проблем при всяка сделка, осъществена без агент — хората, които смятаха себе си за творци, често бяха кошмарно непочтени. Днес обещават едно, утре се отмятат, без да им мигне окото. Киностудиите не гледаха на агентите като на професионалисти, представящи интересите на хора с талант, а като на дресьори на животни, работещи с каишка и камшик. Най-голямото им достойнство бе способността им да контролират клиентите си.
— Оуенс не е подписала договор с него — отбеляза Уайг. — Ако я изпреварим, може би ще сведем всичко до един играч — ние самите. Ако не… боя се, че цената ще се покачи много рязко, и то доста бързо.
6
Джак беше научил изкуството да прави книжни фигурки — оригами — от една жена, с която бе живял в Тайланд по време на войната, когато служеше в морската пехота. Беше млада както и той по онова време и мила и го беше научила на много неща — от тънкостите на азиатското любовно изкуство, до правенето на миниатюрни будистки храмове от хартия.
Този на масата пред него в момента беше около половин метър висок и с терасите и украсата си напомняше сватбена торта. Беше го направил за малко повече от две седмици. Най-много време отнемаше накисването на хартията в специалния разтвор и изсушаването й. Фактът, че храмът напредваше по-бързо от писането, може би подсказваше нещо за творческата му нагласа, но той не го долавяше.
Горните шест нива бяха от обикновена хартия — листата, изхвърлени в началния етап на настоящата му работа, четвърти опит след три непубликувани досега романа. Може би беше загубил усета си. Последното му публикувано произведение, „Наръчник на дрипавия дезертьор“, не беше художествена литература, а нещо като техническа брошура, отпечатана от дребен издател от Юга. С малко хумор, добавен от редактора, в нея се даваха указания как да си правиш сам взривни и запалителни устройства. Джак потъваше и сам го осъзнаваше.
Основата на храма, първите две нива, бяха укрепени отвън с тънки картончета, по които личаха напечатани и написани на ръка букви и думи, но само ако се вгледаш отблизо. Те придаваха особен вид на конструкцията — сякаш джуджета бяха изсекли в стените екзотични надписи. Джак беше събирал тези картончета в продължение на месеци.
Понякога редакторите нямаха време да пишат цели писма и вместо това набързо надраскваха по няколко думи, често съвсем нечетливи, върху специални фирмени картички, на които беше отпечатано името им. Вариации на тема „НЕ“. Изпращаха ги като пощенски картички, без плик, а това страшно ядосваше Джак, защото пощальонът и всички, които обработваха пощата, можеха да ги прочетат.
Взе шперплата, върху който бе изградил храма, и го изнесе в задния двор, където правеше експериментите си. Остави го върху стар пън, на двайсетина метра от къщата. За детонатор щеше да използва гилза двайсет и втори калибър. Беше заменил бездимния барут с внимателно приготвена смес от химикали, купени от магазина, и малко черен прах, натъпкан в гилзата около фина стоманена жичка. Тя бе свързана с двужилен кабел, който стигаше до малък акумулатор, недалеч от задната стена на къщата.
Беше научил всичко това преди години. Използваше се най-обикновен разтвор, с който можеш да напоиш хартия. Джак знаеше, че обработен по този начин, и изсушен вестник на практика не може да бъде открит, освен чрез сложен лабораторен анализ — на пунктовете за проверка по летищата не правеха такъв. Прикрит под днешния вестник, никой не би му обърнал внимание, макар че при достатъчно количество би имал мощността на три пръчки динамит.
Нещата, които бе научил, служейки на собствената си държава, техниките за оцеляване и начините да предизвикваш хаос го изпълваха с удивление. Трябваше да провери дали това тук ще свърши работа.
Най-близките съседи бяха на четвърт миля. Малкият храм щеше да заглуши експлозията още повече и когато Джак докосна оголените жички до полюсите и взривната вълна го залепи за стената на къщата и счупи един прозорец над главата му, поне за момент бе стъписай от изненада. По тревата като есенни листа се посипаха десетки късчета опърлена хартия, някои от които все още горяха.
— Дявол да го вземе! Ще стане! — Джак вече знаеше как ще взриви самолета — поне във въображаемите страници на ръкописа, който все още не беше започнал.
7
Аби караше раздрънканата си кола по шосе I–5 с осемдесет километра в час в най-бавната лента. Беше се наложило да спре, за да долее масло в стария плимут. Километражът бе престанал да работи на двеста и двайсет хиляди километра, но колата продължаваше да върви. Тереза не преставаше да се оплаква от пружините, които се забиваха в задника й. Без съмнение колата се нуждаеше от ремонт, но силите на Аби бяха на изчерпване. В момента имаше по-съществени грижи. Трябваше им половин час, за да се доберат до центъра при натовареното движение по обяд, и тя се безпокоеше, че ще закъснее.
Аби беше от поколението на бейби бума през петдесетте и шейсетте години. Първите вече наближаваха средна възраст. Изтласкваха ги двайсет-трийсет годишните. Повечето мъже на нейната възраст, които не бяха женени, предпочитаха да висят по ресторанти и барове, в които ходят млади момичета. Посланието към жените над четирийсет беше „разкарай се“. Това отношение не бе пощадило и света на бизнеса. За жена от шоуиндустрията, дори от периферията й — развлекателната литература, — животът след четирийсет приличаше на пустиня от пропуснати възможности.
Аби нямаше намерение да приема това положение — нито с достойнство, нито по друг начин. Прикриваше сивите кичури в косата си с шампоан оцветител. Беше привлекателна и ако беше добре облечена, все още привличаше мъжките погледи — както сега, когато крачеше на запад по Джеймс Стрийт към Пайъниър Скуеър. С високите си токчета, дръзката походка и полата, която достигаше десет сантиметра над коляното, създаваше илюзия за висок ръст. Раменете й бяха голи, увити само с лек шал, и тя умираше от студ. Всичко това обаче беше с цел — да не позволи на Чарли да се досети за истинската причина за посещението й.
Стискайки зъби, Аби продължаваше да измисля нови и нови оправдания, за да държи Карла настрана, докато привърши с поетите ангажименти в юридическата фирма и стесни кръга на възможните кандидати от каталога на агенцията за откриване на таланти. Карла вече й се обаждаше по два пъти на ден, а Аби се опасяваше не на шега, че всичко може да отиде по дяволите. Някой си Бертоли, издател, притискаше литературната агентка. Карла й бе дала краен срок. Ако до три дни Купър не се появеше, предложението щеше да отпадне. Аби беше отчаяна. Сега имаше нужда единствено от пари, дребна инвестиция, за да изпълни плана си.
Обади се на Чарли и му каза, че приема предишната му покана за обяд. Той предложи да отидат в малък ресторант, недалеч от кантората му, и тя се съгласи. Обаждането й го изненада, но и го зарадва.
Аби се надяваше, че той все още има слабост към инициалите си — всичките му вещи, от бланките за писма и визитните картички до носните кърпи, бяха обозначени с „Ч. У. Ч.“, Чарлз Уилям Чандлис. Надяваше се да не се е освободил от този навик. Доколкото го познаваше, едва ли. Не беше от хората, които се променят лесно.
Когато я видя да приближава по улицата, облечена по този начин, лицето му светна като китайски фенер. Взе разстоянието почти в галоп.
— Скъпа, радвам се, че те виждам! — Чарли вдигна възторжено ръце — първо към раменете й, после я прегърна. Устреми се към устните й с голяма влажна целувка, но Аби съумя да извърне лице и целувката се залепи върху бузата й.
След развода го бе виждала няколко пъти и всеки път се чудеше все повече и повече как е могла да обича този човек. Не че беше някакъв злодей. Просто нямаха нищо общо помежду си. Дори и сега усещаше, че за него тя е просто обект, който доставя удоволствие — нещо, което окачва на ревера, за да го видят
