Джак отпътува от Ню Йорк същия ден. Преди това бе преживял тежките пазарлъци между Карла и Аби в агенцията.
Карла бе предложила на Джак стандартния си договор, който на практика означаваше поробване за цял живот. Карла трябваше да получава процент от всичките му бъдещи произведения, дори и той да решеше да я напусне и да ги продаде на друг агент. Едва когато двамата отказаха категорично да подпишат и се насочиха към вратата, Карла бръкна в друго чекмедже на бюрото си и извади истинския договор. Според него тя можеше да се откаже от тях, когато пожелае, те също можеха да я напуснат, когато пожелаят. Аби не би позволила на Джак да подпише нещо друго. Карла щеше да получава десет процента от всичко, което успее да продаде, с изключение на правата за чужбина, при които освен нейните десет трябваше да се отделят още десет процента за чуждестранните агенти — това беше стандартната процедура. В края на краищата Карла разбра едно — че Аби знае много повече за издателския бизнес, отколкото бе предполагала.
След като подписа договора, Джак си отиде — обясни, че му е дошло до гуша от бизнес и че трябва да се погрижи за някои неща след връщането си от Мексико. Аби щеше да остане и да уреди подробностите около продажбата на правата върху книгата. Тя беше адвокатът му в края на краищата.
Това бе планът им. Той каза на Карла, че се връща в Сиатъл, за да пише. След това излетя за Кофин Пойнт. В старата плантаторска къща сложи в пътната си чанта чисто бельо и дрехи, провери пощата си и набра един номер в Калифорния.
— Пейджър услуги „Скайтел“. Моля оставете съобщението си.
Набра телефонния си номер и затвори. След това взе чантата си и слезе долу. В кабинета си взе една ярко оцветена кутия, от фирма за експресни куриерски услуги. Беше в синьо и червено, голяма колкото кутия от риза. Имаше сметка в тази фирма — беше изпращал ръкописи на разни издатели, както и някои други неща. Той натъпка кутията и попълни формуляра — адресира пратката до себе си, в един хотел в Сиатъл, където трябваше да пристигне сутринта на следващия ден. Беше направил резервацията предната вечер от Ню Йорк. Когато приключи, телефонът иззвъня.
— Ало?
— Джак, как мина? — Беше Джес от Лос Анджелис. Беше получил съобщението от пейджъра.
— Джес, знаеш, че когато се обади, бях малко ядосан.
— Да, знам. Наруших скъпоценния ти сън. Трябва да за почнеш да живееш, братко. Ела тук и се повесели. Ние не стигаме до чаршафите, преди слънцето да се покаже над планините. А мацките в Калифорния
— Татко беше прав. Не би се справил в армията.
— Чисто и просто искам да ме оставят да спя до обяд до някоя блондинка. Не смятам, че това е неразумно.
— Ти си безволев, Джес.
— Вечно твой, братле, но нека поговорим за актуални неща. Какво мислиш за тази мацка Аби?
— Не е зле. Ако си пооправи косата и си купи по-свестни дрехи…
— Нямах предвид това, а тази история с книгата й.
— Затова ти се обадих. Заминавам за Сиатъл, защото трябва да се погрижа за някои неща там.
— Охо! Наистина си се захванал сериозно. Надявам се да ти плаща добре.
— Понякога човек прави едно или друго в името на любовта. Някой ден ще го разбереш.
Джес се засмя.
— Вчера за малко да предаде фронта. Уплаши се и искаше да зареже плана си. Аз обаче я спасих от самата нея.
— Не се и съмнявам — отвърна Джес. — Моля те, Джак! Вземи ме! Опустоши ме! — Каза го с писклив фалцет и се разсмя. — А си мислех, че го правиш само заради мен. Куче такова! Значи си я бива в кревата, а?
— Смятах, че ти ще можеш да ми кажеш.
— Какви ги дрънкаш!? Не съм я докоснал с пръст.
— Джес, позволи ми да ти дам един съвет. Следващия път, когато решиш да прехвърлиш нещо подобно на някой друг, първо провери колко струва.
13
А как бихме могли да знаем? — каза Залцман. — Отидохме в апартамента на жената и тоя тип отвори. Ти ми кажи.
— Поискахте ли му някакъв документ? — попита Уайг.
— А мислиш ли, че би си извадил шофьорска книжка на името Гейбъл Купър? Каза ни, че е той…
— Не беше точно така — обади се Сиднър.
Залцман му хвърли убийствен поглед, но хлапето не се стресна. Сиднър знаеше, че ако Уайг поиска изкупителна жертва, ще падне неговата глава — Залцман и Уайг се познаваха от много години.
Двамата седяха пред бюрото на Мел Уайг и се опитваха да обяснят как са успели да договорят сделка за двайсет и пет хиляди с Джоуи Дженрико, който през живота си не бе прочел нито една книга, камо ли да напише някоя.
— Доколкото си спомням — каза Сиднър, — ти го попита дали е Гейбъл Купър.
— И той отговори, че е.
— Не. Отговори, че зависело кой се интересува.
— Това е същото.
— Достатъчно! Стига! — Уайг стовари длан върху бюрото. — За ваше сведение този Дженрико не е успял да завърши гимназия, има криминално досие и три присъди за хулиганство. Вероятно коефициентът му на интелигентност е колкото на тухла. Не съм много сигурен какво говори това за вас двамата.
— Слушай, Мел. Не сме дали никакви пари. Нищо лошо е случило — каза Залцман.
Не е точно така — каза Уайг. — Лошото е, че Карла е подписала договор с истинския автор и е готова да води война с нас. Името му е Джак Джърмейн.
Залцман и Сиднър се спогледаха.
— Мислех, че е известно име. — Залцман се опита да отклони тази част от гнева на Уайг от Сиднър.
— Така ми казаха — отвърна хлапето.
— Тази погрешна информация можеше да ни струва доста пари — отбеляза Залцман.
— Все още може — отбеляза Уайг. — Карла разбра, че се опитахме да я заобиколим.
— Ядосана ли е? — попита Залцман.
— Ядосан може да е стършел, когато си забие жилото в задника ти. Карла бълва отрова и търси начин да я излее в очите ми.
— Смяташ ли, че ще предложи книгата на друга студия?
— Говори за някакви независими продуценти. Жадува за кръв и може да се наложи да й платим големите пари само за да я усмирим.
— Защо, след като никой не е чувал за този Джърмейн? — попита Залцман.
— Това е без значение — отвърна Уайг. — Чух, че шумотевицата вече се подготвя. Карла се е договорила със сутрешните програми на националните телевизионни мрежи и те очакват с нетърпение появата на този тип.
Името й беше Сандра, Сали или нещо друго, което започваше със „С“. Джоуи не помнеше. Беше му все едно. Важното в момента бе това, че бе застанала до леглото му — с голи гърди, само по кожени бикини, обшити с мъниста от нефрит. Той беше до вратата към кухнята и я гледаше отзад.
Когато се обърна и го видя, тя мушна пръст под ръба на бикините отпред и му хвърли изпълнен с копнеж поглед.
— Харесват ли ти? Много фина кожа. Правят ги индианците от Аризона.
— Бива си ги индианците — отбеляза Джоуи. — Наистина имат усет, ако разбираш какво искам да кажа. — Усмихна й се. Беше я открил в един бар в стил „уестърн“ — танцуваше в редицата момичета и
