— Джес ми разказа набързо сюжета и ми прочете няколко изречения от началото по телефона, така че се досетих.
— А откъде това забележително усещане за добрата литература?
— Може би го имам от рождение.
— А може би самият ти си писател?
— Така е. Имам цял шкаф със завършени ръкописи.
— Някой път трябва да ми ги покажеш.
— Заедно с ръкописите имам и едно чекмедже с разкъсани писма, в които ми отказват да ги издадат. — Не й каза по какъв начин са били разкъсани.
Аби би могла да го излъже. Би могла да му каже, че ще му даде пет процента от това, което ще получи — първоначалното й предложение за Джес. Но това не беше цифрата, която бе договорил Джес. Аби се вгледа в сините очи, загорялото лице. Ако не друго, изглеждаше по-добре от Джес, беше някак си загрубял и по-зрял. Имаше и нещо друго. Не толкова тайнственост, колкото усещане за опасност. Джес беше Адонис — хубав, но все пак дете. Джак беше опитен, имаше вид на врял и кипял човек — доста далеч от представата за фотомодел. Това личеше по бръчките на лицето му и стоманения поглед, който бе впил в нея сега. Човек неизбежно се питаше какви ли други неща са виждали тези очи. Аби си даваше сметка, че ако се вторачат в публиката от телевизионния екран или от корицата, могат да осигурят продажби наистина за милиони.
— Ако направиш всичко, както ти кажа, ако си свършиш работата добре, ако изиграеш ролята, ако станеш Гейбъл Купър, — тя се вгледа в очите му, — ще ти дам десет процента от всичко, което получа.
— Това е много щедро — каза Джак. — Освен това искам да знаеш, че оценявам честността ти.
— Какво искаш да кажеш?
— Че не се опита да ме измамиш. Да ми платиш по-малко, отколкото предложи на брат ми, под предлог може би, че си ядосана или нещо подобно.
— Нали не си говорил с него за пари?
— Излъгах — засмя се той. — Наистина оценявам етичността ти. Това е много важно.
— Стига! — Тя стана и се отдалечи от масата.
— Къде отиваш?
— Да кажа на Карла, че аз съм написала книгата.
— Чакай малко. Не съм казал, че няма да направя каквото искаш.
— Аз го казах току-що.
— Слушай, съжалявам. Това беше шега. Предавам се. — Той вдигна двете си ръце нагоре, сякаш Аби държеше пистолет. — Не пращай всичко по дяволите. Би било глупаво.
— Мислиш, че си толкова ценен?
— Ами… — Замисли се за миг. — Да.
— Никой не би те обвинил в излишна скромност. — Тя продължаваше да крачи бързо. Стигна до бара, даде на момичето сметката заедно с три долара и не изчака рестото. Излезе навън, а Джак я следваше по петите.
— Слушай, правиш голяма грешка.
— Не. Направих голяма грешка, когато се захванах с брат ти и попаднах на теб. — Аби спря и се обърна към него. Бяха недалеч от кръстовището. — Слушай, не знам кога лъжеш и кога говориш истината. Когато трябва да имам доверие на някого в ситуация като тази, това е сериозен проблем. Може да си мислиш, че е смешно. Аз не мисля така.
— Само те изпробвах.
— Не обичам да ме изпробват. Мислех, че имаме нещо общо помежду си. Че си писател. Неиздаван, но все пак писател.
— Това е истина. Честна скаутска. Мога да ти покажа ръкописите си. Всъщност много бих искал да ги прочетеш.
— През свободното си време — каза Аби.
— Говоря сериозно. Слушай, можеш да ми платиш пет процента — Това си искала да платиш на Джес.
Тя го погледна и се зачуди къде е капанът.
— Не искам да загубиш тази сделка — каза той. — Написала си невероятен роман. Всички се бият за него. Често ли се случва това.
Последните два дни Аби бе мислила по въпроса.
— Не Много често — отговори тя.
— Случва се веднъж в живота, ако имаш късмет. Смяташ ли че ще ти се случи пак?
Тя го погледна, но не отговори.
Не разчитай. — Каза го като човек с опит. — Смяташ ли, че отново ще можеш да напишеш такава книга? — Преди да отговори, той сложи ръка върху устата й. — Мълчи. Всеки който някога е опитвал да пише, не би си правил илюзии.
Беше прав. Говореше за неувереността на писателя.
— Няма значение какво пишеш, дали висока литература или развлекателни четива — продължи Джак. — Когато създадеш нещо добро, наистина добро, един глас вътре в теб ти казва, че вече няма да си в състояние да постигнеш същото. Може и да не е така, но все едно, в момента на завършването умът ти казва „не“. И докато наистина не го направиш вярваш, че е невъзможно. А ако достатъчно дълго време вярваш, че няма да постигнеш нещо, наистина няма да го постигнеш. Хубавото е, че в момента няма нужда да се тревожиш за това. Трябва да се тревожиш, че тези хора биха могли да откраднат произведението ти, а те ще направят точно това, ако сега се откажеш от плана. Все едно да зарежеш детето си. Ще го оставят да умре.
— Какво искаш да кажеш?
— Могла си да го направиш по-рано… Да представиш романа от свое име, да кажеш истината. Ако им признаеш сега, ще се ядосат, че си ги излъгала и си ги поставила в неловко положение пред очите на всички. Ще приемат признанието за признак на слабост, защото не ти е стигнал кураж да продължиш играта докрай. Това е законът на корпоративната джунгла. Ще ти кажат, разбира се, да не се безпокоиш и че ще изведат книгата на върха. Междувременно обаче ще се заемат с нечия друга голяма книга.
Джак разбираше доста повече, отколкото си бе мислила.
— Издавали са те и преди. Как се чувстваше?
Тя се засмя горчиво.
— Пет хиляди бройки. Някои марули се задържат по сергиите повече, преди да ги изхвърлят.
— Точно така. И ако позволиш, пак ще постъпят с теб по същия начин. Ще ти кажат, че правят рекламна кампания за двеста и петдесет хиляди долара, а ще похарчат десет. Ще извадят книгата ти на пазара и ако до три дни не й поникнат крака, за да тръгне сама, ще изключат шалтера и ще наблюдават как умира. Освен това ще пуснат по-малък тираж, за да не връщат пари за непродадени бройки.
Непродадените бройки бяха проклятието на всеки издател. Книжарниците ги връщаха и получаваха парите си обратно. Умните издатели се предпазваха, като изпращаха в книжарниците по-малко от поръчаните — пет, вместо двайсет например.
— И смяташ, че ще постъпят така с мен само защото физиономията ти няма да е на корицата ли? — попита Аби.
— Не за това, а защото си се огънала. Защото ще им е ясно, че не си имала смелостта да ги изтеглиш в лодката, след като веднъж си забила канджата в хрилете им. Ако сега им кажеш истината, те пак ще издадат книгата ти. Само че няма да я подкрепят. Аби, преминала си точката, от която няма връщане назад. Поела си риска. Ако не завършиш започнатото, ще те смачкат.
Беше прав и Аби го знаеше. Първата битка, единствената, която имаше значение, беше със собствения ти издател. Ако спечелиш нея, може би печелиш цялата война.
Двамата замълчаха. Ветровете свистяха през каньоните на Медисън Авеню, хората минаваха покрай тях на тротоара. Джак се втренчи в очите й, погледите им се срещнаха. Не беше сигурна дали може да се довери на този човек, когото изобщо не познаваше. В думите му обаче имаше много истина — от тъжния си опит досега тя знаеше, че в така.
