на земята.“
— Има ли смисъл да слушам всичко това? — попита Аби.
— Има. Ще стигнем и до това. Каза ми, че късно предната вечер му се обадили от някаква рекламна агенция. Явно е станало, след като сте разговаряли и си си тръгнала. Не знаел какво да прави и затова ми се обадил. Продуцентът правел реклама за някакво кафе. От онези бълвочи, които се въртят непрекъснато. Той я пита дали го иска чисто или със сметана и дали да я чука отзад, докато тя зарежда кафеварката.
Аби го изгледа отвратено.
— Това са думи на Джес, кълна се. Точно така се изрази. — Непознатият вдигна нагоре два пръста, като скаутски поздрав. — Понякога е малко груб.
— Да. И според теб това е страхотно.
Той се усмихна глуповато и каза, че може би е права.
— И какво по-нататък с тази реклама?
— Предложили му ролята. Каза ми, че тези клипове печелели награди и осигурявали бъдеще. Казвам: „Аха, «Златен глобус»“. Не, не, не било това. Момчето и момичето, които участвали в последната наградена реклама, сега ги показвали в „Добро утро, Америка“.
— Затова ли не дойде?
— Да. Искали да започнат снимки днес сутринта. Трябвало да отиде. След това ми разказа за твоя проблем и ето ме тук.
— Моят проблем? — Аби го изгледа като Везувий, който се кани да изригне. — Моят проблем е, че се доверих на скапания ти брат!
Джак млъкна, но не престана да се усмихва.
— Какво беше това за Джоуи Дженрико? — попита Аби след малко.
— А кой е той?
— Един познат — отвърна Аби.
— С такива приятели на човек не му трябват врагове.
— Защо? Какво е направил?
— Изглежда, кинаджиите са попаднали на него в Сиатъл. Търсели са теб. След това ситуацията не е много ясна. Карла знае само, че онези са останали с впечатлението, че той е авторът… този… Гейбъл Купър. Джоуи не е направил нищо, за да ги разубеди. Типовете от Холивуд сега смятат, че са сключили сделка с него за правата.
За Аби чутото беше по-лошо от кошмар.
— Не се безпокой. Погрижих се за това.
— Какво си направил? Какво й каза?
— Че е мой познат от едно време, на когото вече му хлопа дъската. Че в предишния си живот е вземал наркотици и е прекалил, така че сега не помни и кой номер обувки носи.
— Чудесно. Значи Гейбъл Купър се шляе с наркомани.
— Слушай, за тези хора това ще е голям плюс от гледна точка на рекламата. Ако й бях казал, че с този Джоуи някога сме били любовници, Карла щеше да се усмихне, да ни уреди да се покажем в шоуто на Опра Уинфри и да започне да изчислява аудиторията.
Аби го изгледа.
— Не го казах — каза Джак и вдигна ръка. — Какво ще правим сега?
— В момента търся начин да се отърва от теб.
— Можеш да си го търсиш, но поне за момента, освен ако не искаш да провалиш тази голяма сделка, сме свързани като сиамски близнаци, както се казва.
— Имаш високо мнение за себе си. Ами ако не смятам, че сделката с теб е толкова голяма?
— Е, имам своите добри качества, но нямах предвид тях. О, да, забравих, че още не си чула останалото.
— Какво е останалото?
— Не ми каза кой е той. Този Дженрико.
— По-късно. Какво е останалото?
— Написала си страхотна книга. Някой ден трябва да ми кажеш как го правиш.
— Какво е останалото? — Отново се бе ядосала.
— Ще ти кажа, но недей да подскачаш, за да не си удариш главата в тавана на колата. Карла смята, че целият пакет… правата за книгата и филмирането…
— Да?
— Смята, че е възможно авторското възнаграждение за всичко това да достигне два милиона долара.
12
Когато набираше номера в Сиатъл от хотелската си стая, Аби все още не се бе отърсила от шока, предизвикан от цифрата, която Джак бе споменал в таксито.
Беше го настанила на същия етаж за една вечер, докато реши какво да направи. Сега Джак чакаше да изчистят стаята му, седеше на един стол в ъгъла и ядеше фъстъци от пликчето, което беше взел от бюфета до телевизора.
Телефонът иззвъня два пъти.
— Юридическа кантора „Старл, Хобс и Карлтън“.
— Кейти, обажда се Аби. Морган там ли е? — Аби погледна часовника си. На Западното крайбрежие беше рано и тя се надяваше Морган да е там.
— Почакай да проверя. — Звукът в слушалката заглъхна.
— Така и не ми каза кой е този Дженрико — обади се Джак.
— Беше омъжен за моя приятелка. Смазваше я от бой и тя се разведе. Аз й бях адвокат.
— Значи сега ви има зъб и на двете.
— Би могло да се каже.
— Какво знае той за книгата?
— Нищо.
— Все нещо трябва да знае, щом е убедил кинаджиите, че я е написал той.
— Според мен не знае абсолютно нищо.
— Ами приятелката ти? Жена му. Как се казва?
— Тереза.
— Какво знае тя?
— Не би му казала.
— Но тя знае, че си я написала ти, нали?
— Да, но не би казала на Джоуи.
— Ако го е направила, ще си имаш проблеми — каза Джак.
— Защо?
— Ще знае нещо, което струва два милиона долара. Истината за книгата. Ако се разчуе в неподходящ момент и по не подходящ начин, ще ти навреди наистина сериозно.
Беше прав и ако Джоуи се добереше до Тереза, нямаше да му е трудно да разбере за какво става дума. Тревожеше я и още нещо, но го запази за себе си.
— Предполагам, мислиш същото и за мен — добави той.
Аби го погледна и за миг й се стори, че той чете мислите й. Преди да отговори, слушалката в ръката й оживя. Беше гласът на Морган — глас на рационален човек, когото познаваше и на когото имаше доверие. Започваше да съжалява, че не го бе послушала и не се бе отказала от идеята за псевдонима. Или поне би могла да използва Морган, независимо от възрастта му. Вече не смяташе, че годините бяха от значение. Джак беше на четирийсет и три. В таксито беше поискала да й покаже шофьорската си книжка. Морган беше само с две години по-стар от него. Имаше и още нещо обаче. У Джак имаше нещо особено — като у Робърт Редфорд, Шон О’Конъри или Пол Нюман.
— Радвам се, че чувам гласа ти — каза Морган. — Как са нещата при теб?
