задникът й се виждаше при всяко потропване с крак. Кожени бикини или не, Джоуи бе готов да окачи нов скалп на колана си. Преди това обаче искаше да изпие още една бира.
Влезе в тъмната кухня и отвори хладилника. Вгледа се в последната бутилка будвайзер на рафта, мушнал глава в хладното пространство, когато изведнъж вратата рязко се затвори и притисна главата му като менгеме, точно върху ушите. Ако не беше гуменият уплътнител, черепът му щеше да се счупи като орех. Свлече се на колене, все още неспособен да разбере какво прави на рафта до майонезата.
Джак беше подпрял вратата на хладилника с коляно и без да отслабва натиска, протегна ръка и измъкна револвера от колана на Джоуи — беше го сложил там, за да впечатли момичето, след като пристигнаха у дома.
Джак погледна оръжието. „Смит и Уесън“, трийсет и осми калибър.
— Хубава играчка, само че трябва да я носиш така, че да можеш да си я вадиш от гащите — каза Джак и хвърли револвера върху масата. Чу се силно тупване. След това извади своя пистолет, деветмилиметрова берета, отпусна вратата на хладилника и сграбчи Джоуи за яката на ризата.
Преди да разбере какво става, Джоуи почти се изправи на крака, след което задникът му хлътна в хладилника. Пред очите му беше цепнатата брадичка на Джак.
— Моят патлак е гладък. Няма барабан, който да се закача на колана. А и цевта точно може да се напъха в носа ти. — Джак мушна стърчащата един сантиметър тръба на цевта в едната ноздра на Джоуи. — Сега ще поговорим ли?
— Гой фо даголите си ди? — Джоуи фъфлеше, сякаш в синусите му е паркирал камион.
— Не, не смятам да започваме с това. — Джак се обърна и видя момичето, застанало до вратата, облечено само с произведението на индианските занаятчии. — Ще ни оставиш ли за минутка, скъпа? — усмихна й се.
Тя го погледна в очите и с нищо не показа, че дори е забелязала пистолета. Лицето й се осветяваше само от лампата на отворения хладилник, в който бе натикан задникът на Джоуи. Тя се подпря на рамката на вратата, сякаш нямаше намерение да ходи където и да било.
— Добре, можеш да останеш, ако искаш, но не ни прекъсвай. — Джак отново насочи вниманието си към Джоуи. — До къде бяхме стигнали? А, да. Щяхме да поговорим за теб. Защо обичаш да биеш жени, а също така ще обсъдим и играта, която си решил да играеш с книгата ми.
Очите на Джоуи се разшириха.
— О… Забравих да се представя. Аз съм Гейбъл Купър. Опитал си се да продадеш книгата ми, така ли е?
Джоуи започна да клати глава, но изведнъж почувства, че тя е заклещена между вратичката на камерата отзад и цевта на пистолета отпред.
— Може би трябва да опитаме и другата ноздра. — Главата на Джоуи беше притисната назад и Джак виждаше добре вътрешността на носа му. — Струва ми се, че си мушкал разни лайна там, вътре. Може би трябва да ги почистим. — Джак свали предпазителя и дръпна ударника назад. — Както и да е, докъде бяхме стигнали? Да, да. Книгата ми. Искаха да ти изпращат детектив, който да ти говори за съдебни дела, адвокати и такива работи. Само че, знаеш ли, Джоуи… може ли да те наричам Джоуи?
Дженрико кимна, доколкото беше възможно с пистолета в носа.
— Струва ми се, че и без това вече в тази работа има твърде много адвокати. Живеем в общество, което прекалява със съдилищата, не смяташ ли?
Джоуи го изгледа, без да знае какво да отговори, и понеже не кимна в знак на съгласие, Джак поклати главата му с цевта на пистолета.
— Да вземем делото на О Джей Симпсън. Цяла година гледаме как разни адвокати се въртят насам- натам и удрят с онези си работи по масата. Следобедните сапунени сериали отиват по дяволите, защото вече никой не ги гледа. Какво се получава в резултат? Армия безработни актьори и книги, които ни обясняват какво не й е наред на правната система.
Питам, така ли трябва да живее едно общество?
Джоуи го погледна над деловата част на пистолета и побърза да кимне.
— Да. Така си и мислех. Охооо! Какво виждам? Покрити с шоколад ядки! Знаеш ли, че са ми любимите? Ще възразиш ли?
Джоуи поклати глава. Със свободната си ръка Джак взе бурканчето от най-горния рафт на хладилника и без да си прави труд да спусне предпазителя на пистолета, се зае да развинти капачката — улови я с трите свободни пръста на дясната си ръка, като мушна показалеца още по-навътре около спусъка, и започна да върти. Пистолетът се изви и притисна главата на Джоуи назад и встрани, така че физиономията му стана като на боксьор след тежък мач. Изтръпнал от ужас, Джоуи се втренчи в ударника в задната част на оръжието. Сега животът му зависеше от някаква си стоманена пружина.
Момичето стоеше на прага и наблюдаваше всичко това като в транс, сякаш беше напрегнат драматичен епизод от някой филм.
— Знаеш ли, че не бива да държиш тези неща в хладилника? Така тези чудни шоколадови топки омекват.
Единствените топки, за които Джоуи се притесняваше в момента, бяха неговите собствени.
— О, имаш и чушлета в оцет. Люти ли са?
Джоуи кимна.
Джак взе буркана и повтори маневрата с отварянето. Въпреки студения въздух от хладилника по челото на Джоуи избиха ситни капчици пот.
— Както и да е. На въпроса. Реших, че ако отделим малко време и поговорим, ще постигнем някакво разбирателство.
Всички твърдяха, че си говедо, но нещо ми подсказваше, че ще проявиш разум. Когато го опознаеш отблизо, можеш да откриеш човешки черти и в най-голямото лайно на света.
Какво ще кажеш?
Очите на Джоуи се обърнаха към револвера върху масата и после към полуголото момиче до вратата. В момента нито едното, нито другото можеха да му помогнат. Всъщност Сю или Шарън, или както там й беше името, дори се кикотеше. Джоуи реши, че ще й даде да се разбере, когато този задник си отиде. Цевта на пистолета се заби още по-дълбоко в носа му и го върна към реалността.
— Не се разсейвай — каза Джак, извади една чушка от буркана и я изцеди върху ризата на Джоуи. — Искаш ли една?
Той поклати глава, но Джак мушна чушката между устните му и я натъпка вътре с пръст, цялата.
— Дъвчи. Това е. Нали е вкусно? Ето ти още една. — Натъпка в устата му още две. — Не ги обичам много люти. Насълзяват ти се очите.
Джоуи започна да дъвче бавно, за да не движи цевта на пистолета. Очите му започваха да се кръстосват от гледането към него.
— Тези ядки не бяха кой знае колко хубави — продължи Джак. — Какво ще кажеш следващия път, като дойда, да купиш ново бурканче? Ще го сложиш в шкафа.
Джоуи кимна.
— Боже, къде остана доброто ми възпитание!? Сигурно искаш нещо, за да преглътнеш всичко това. — Джак остави буркана с чушлетата на рафта, извади бирата, отвори я, мушна гърлото на бутилката в устата на Джоуи и изля съдържанието й. — Така. Сега затвори уста. Задръж бирата вътре.
Джоуи се задави и се разкашля. Джак извади бутилката от устата му и мушна гърлото й под колана му, така че остатъкът от студената течност се изля в панталоните му.
— Какво ще кажеш за това? Разхладително, нали? Е, до къде бяхме стигнали? А, да. Предполагам, че няма да имаме повече проблеми от този род, нали?
Джоуи бързо поклати глава. Вече се бе научил как да го прави. От лютия сос на чушките носът му бе започнал да тече, а от очите му се стичаха сълзи.
— Искаш ли още една?
Джоуи поклати глава.
— Не искаш. Аз също не искам цевта на пистолета ми да ръждяса. Ами момичетата? Какво според теб трябва да кажа на мисис Чандлис и бившата ти госпожа? Е?
Джоуи сви рамене.
