— Може би трябва да им кажа да не се безпокоят, защото никога повече няма да те видят?
Джоуи го изгледа, сякаш не разбираше какво означава това.
— А мога да им кажа, че повече никой няма да те види?
Джоуи разбра какво означава това и енергично заклати глава.
— Беше чудесно — каза Джак, — но си мисля, че ще трябва да продължим по-късно. — Погледна към момичето, наведе се и прошепна в ухото му: — Джоуи, струва ми се, че трябва да продължаваш да живееш така. Имам предвид публиката. — Кимна към вратата. — Кой знае какво би могло да се случи, ако я нямаше! Лека нощ.
Джак извади пистолета от носа му, улови го за яката на ризата и го дръпна рязко напред. В същото време блъсна вратата на хладилника с всичка сила и ръбът удари Джоуи по носа. Той се свлече на пода.
Джак вдигна глава към момичето.
— Трябва да се облечеш, скъпа, иначе може да настинеш.
На твое място бих се чупил. Нещо ми подсказва, че този тук няма да е добра компания тази вечер.
— Карла, какви ги приказваш? — На телефона беше Бертоли.
— Алекс, това не е неочаквано за теб. Да си говорим истината. Сериозно ли мислеше, че ще ти предложа да купиш такава книга, без предварително да проуча пазара?
— Смятах, че сме се споразумели! — Гласът на Бертоли звучеше обидено както винаги, когато искаше да накара събеседника му да се чувства виновен. Пред Карла обаче номерът не минаваше.
— А как бих могла да разбера колко струва, ако не проуча пазара? — попита Карла. Имаше предвид наддаването за книгата на Гейбъл Купър по телефона, състояло се, след като бе разпратила копия от ръкописа до всички големи издателства в Ню Йорк. Бертоли си даваше сметка, че това може значително да повиши цената. Той имаше проблем — огромна празнота в списъка с летните заглавия. Наближаваше и панаирът на книгата. Ако изобщо имаше намерение да направи нещо, трябваше да го направи сега. Времето изтичаше.
До този момент бе смятал, че Карла ще му сервира Купър на поднос веднага щом сключи договор с него. Макар и по принцип да беше прав, Алекс я познаваше много добре и предполагаше, че по пътя към целта ще има някакво скъпоструващо отклонение.
— Казах ти, че ще платим един милион аванс за правата — каза Бертоли. — Какво повече искаш? Това не е нашумял автор. Не е изпробван. Рискът е голям. Книгата може да се провали.
— Знаеш не по-зле от мен, че няма — възрази Карла.
— А ти знаеш, че и най-добрата книга не може да стигне до върха, ако поне сто фактора не са налице. При повечето книги налице са около трийсет, ако имат късмет.
— Съжалявам, че гледаш толкова песимистично на нещата. — Припомни му, че от въпросните сто фактора най-важният е налице — възможната сделка за касов филм с участието на суперзвезда. През цялата сутрин Мел Уайг я бе молил по телефона да не отстъпва правата на друг продуцент. Беше достигнал три милиона и продължаваше да качва цената.
Това бе рекорд за неизвестен писател.
— Вече ти казах, Алекс. Твоята цена е начална. Един милион долара. — Ако никой не предложеше повече, Бертоли щеше да получи ръкописа за толкова. Карла бе положила сериозни усилия, за да превърне офертата му в минимална. След това щеше да пусне новината за предложението на киностудията и наддаването щеше да започне. Бертоли и издателството му щяха да бъдат смачкани по трасето и той го знаеше.
— Не — отвърна Алекс. — Не съм съгласен.
— Добре. Щом не си съгласен, ще отидем другаде.
— Не съм казал това. Какво искаш, Карла? Ако искаш милион и половина, добре, ще ти ги дам.
— Не, Алекс. Да не би да мислиш, че искам да те изнудя?
— Карла, как бих могъл да мисля подобно нещо? — Гласът му бе наситен със сарказъм.
— Просто смятам, че заради клиента си съм длъжна да установя каква е пазарната цена на книгата му.
— И твоите десет процента нямат нищо общо с това, нали?
— Бизнесът си е бизнес — каза Карла. Литературните агенти и издателите се занимаваха с това всеки ден. Авторите идваха и си отиваха. Обикновено мисълта за бъдещите сделки и изискванията за професионална етика караха агентите да се държат разумно и да не се опитват да изсмучат максималното. От друга страна обаче, рядко се появяваха толкова добри ръкописи. Ако имаш късмет, веднъж, най-много два пъти в живота.
— Добре. Два милиона — каза Алекс.
— Алекс, караш ме да се чувствам ужасно, но, казах ти, не мога. — Нещата се развиваха по-добре, отколкото беше очаквала. Бертоли знаеше не по-зле от нея самата, че ръкописът на Купър има още едно ценно качество — би могъл да постави началото на нов жанр: Това бе най-сигурният път към успеха. Лъдлъм го бе постигнал през седемдесетте с интернационалния трилър, Стивън Кинг през осемдесетте с ужасите, Гришам по-късно с юридическите си трилъри. Всеки от тях бе внесъл нещо ново и се бе носил на гребена на вълната до самия връх. Сега беше ред на Гейбъл Купър. Иронията бе във факта, че с темата за женското отмъщение се бе захванал мъж. Карла бе мислила за това и се бе питала дали то може да се превърне в проблем. Бе решила, че няма, когато видя самия Купър.
— Какво искаш, Карла? Да източиш кръвта ми?
„Колко ли струва тя?“ — помисли си Карла.
— Мисля, че правя грешка, но… давам ти го за четири.
— Четири милиона!? Ти си полудяла!
— Ще трябва да проверим.
— Това е безумие!
— Е, добре. Ще видим какво ще дадат на свободния пазар.
— Три — каза Бертоли. — И получаваме твърда опция за следващата му книга.
Това бе цената, която Карла се опитваше да постигне — като при партия шах.
— Запазваме си правата за чужбина — отсече тя, преди Бертоли да има шанс да реагира. Правата за превод по целия свят щяха да й донесат още един милион.
— Наистина искаш да ми изпиеш кръвта.
— Споразумяхме ли се, Алекс?
— Да.
— Тогава се усмихни. — Не го виждаше, но знаеше в каква гримаса се е изкривила физиономията за момента. Киселината щеше да разяжда стомаха му поне една година, дока то не възвърнеше трите си милиона. Двата милиона за книгата и филма, за които беше говорила на Джак и Аби, започваха да приличат на шест. Карла знаеше как да води бизнеса си. Правило номер едно — никога не искай прекалено висока цена за клиента си.
Аби не се бе чувала с Тереза от пристигането си в Ню Йорк, а имаше много новини. Умираше от нетърпение да й каже за продажбата на авторските права. Ужасно й се искаше да го сподели с някого. Морган Спенсър и Тереза бяха единствените, които знаеха истината, и единствените, на които й се струваше, че би могла да каже. Морган не си бе у дома.
Набра номера на приятелите, при които бе отишла Тереза, някъде край Анахайм, окръг Ориндж. Обади се женски глас. Не беше на Тери.
— Ало?
— Здравейте. Търся Тереза Дженрико.
— О… Тери не е тук.
— Излезе ли?
— Не. Замина си тази сутрин.
Аби се изненада.
— Къде отиде?
