— Какъв документ? — попита Джак.
— Никакъв. — Аби разбра, че е сгафила. Нямаше нужда Джак да знае за регистрацията на ръкописа. Морган бе прибрал документа в папките си. Аби се зачуди дали пък репортерът не търсеше тъкмо него.
— И така, какво знае той? — Морган смени темата. — Имам предвид Джоуи.
— Трябва да предполагаме, че е взел черновата — каза Аби. — Не се иска титаничен ум, за да разбереш, че не го е писал той, след като е на гърба на бланки от юридическа фирма. Полетата са пълни със собствените ми ръкописни бележки. Може да го размаха над главите ни.
— Крие се от ченгетата — отбеляза Морган.
— Да, вероятно има нужда от пари — вметна Аби.
— Засега обаче са му известни само играчите от киностудията — каза Джак.
— В това сме сигурни — съгласи се Морган.
— Освен това Джоуи би се прехласнал от идеята да има вземане-даване с Холивуд. Да приемем засега, че тъкмо това е играта му.
— Добре, приемаме — каза Морган. — Как ще го спрем?
— Ще поговорим с него — каза Джак.
— Не познаваш Джоуи — отвърна Аби.
— Всичко е въпрос на убеждаване. Има и друга възможност. Да си признаеш.
Двамата го погледнаха.
— Защо не? Признай, кажи им, че ти си написала книгата.
Какво? Не ме гледай така. Проблемът ти е, че нямаш необходимото самочувствие.
— Не е вярно — възрази Аби. — Има сили, срещу които не можеш да се бориш. Това са безумните правила на маркетинга, които управляват съдбата на всяка книга. Издавали са ме три пъти. Никой не би се заел да прави пробив на пазара с автор, издаван три пъти, независимо какво е написал. Това не става, освен ако не си някакво откритие. Не си ли забелязал? Пускат тонове комерсиални боклуци, само че всички автори са гении. Е, аз им давам Гейбъл Купър. — Аби кимна към Джак, който не беше сигурен дали не трябва да се поклони. — Достатъчно е да погледнеш заглавията. „Рекордна сума, платена на дебютант романист“. В това е уловката. Защо смяташ, че Бертоли вдигна цената така лесно?
— Книгата е добра — каза Морган.
— Много книги са добри — възрази Аби. — Проверих. Най — голямата сума, платена досега за първа книга, е два милиона долара. Сега той държи рекорда с три. Ако може, ще го язди като кон до победния финал. Ще го пришпорва, докато не умре от изтощение. С него ще представят Джак във всяко телевизионно шоу, в което ще участва. „При нас е един автор, чийто първи роман му донесе шест милиона долара.“ Данъчните ще го чакат отпред, в лимузината. Бертоли ми е ясен като отворена книга, мога да чета мислите му.
За Спенсър бе трудно да си обясни подобен начин на мислене у Аби. Тя обаче познаваше играта, с която се бяха заели. Имаше белези, които го доказваха.
— Ако преди това бях написала само една книга, биха могли да я забравят и да се надяват, че никой няма да си спомни за нея. Когато обаче са три… Няма шанс. Така че ще действаме както ви казвам. Нека изстрелят Джак в космоса.
После ще се появим ние и ще кажем на света какво всъщност е станало. Кой какво е направил. Когато приключим, ще могат да ближат яйцата от физиономиите си.
— Значи това е окончателното решение? — каза Спенсър.
— Това е окончателното решение. — Не им се извини, нито пък им каза останалото. По пътя на голямата книга към висините имаше още един риск, за който Аби не спомена. Ако цялата работа се провалеше, с кариерата на автора беше свършено завинаги. Подобни неща се бяха случвали неведнъж. Никой не би се заел да рекламира подобен автор. На пазара биха го възприемали като прокажен. Тъкмо в това беше най- доброто качество на плана й — ако Гейбъл Купър пропаднеше, винаги можеше да прибегне към друг псевдоним, друга физиономия. Рано или късно щеше да надхитри издателите в собствената им игра. Беше уверена в способността си да пише и да измисля качествени сюжети. В основата на всеки бестселър беше тъкмо това — добрата идея. На нея й трябваха само писалка и пощенска кутия, и отново влизаше в бизнеса. Аби беше нещо като литературен терорист — сила, която не бяха в състояние да спрат.
18
Телефонът иззвъня веднъж и Залцман грабна слушалката. Седеше на ръба на леглото. Сакът му стоеше пълен край леглото, готов за път. Нямаше намерение да остава в Сиатъл, освен ако не се налага.
— Ало?
— Ти ли си? — Беше гласът на Дженрико.
— Да.
— В коя стая си?
— Няма значение. Ще се срещнем долу, в бара, след пет минути. — Не можеше да се довери на Джоуи достатъчно, за да остане насаме с него. Беше донесъл двете хилядарки, но смяташе да ги остави в стаята си, докато не види какво е донесъл.
Слезе с асансьора. Дженрико стоеше прав край бара. Беше с потник и мръсни скъсани джинси. От задния му джоб се показваше краят на оръфан кожен портфейл. На верижка, закачена за колана, висеше връзка ключове. Би могъл да мине за колоездач, ако не беше толкова мръсен.
— Хей, Залцман!
— Не викай — сряза го Залцман. Очакваше да види папка или голям плик, нещо, което би побрало ръкопис.
— Къде е?
— Кое?
— Ръкописът. Защо според теб долетях дотук? За да изпием по чашка ли?
— При мен е. Донесе ли парите?
— Не се безпокой за парите. Къде е?
Джоуи бръкна в един от големите джобове отпред на крачолите си и извади сгънат лист. Беше влажен от пот.
— Какво, по дяволите, е това?
— Част от ръкописа.
Залцман се озърна, за да намери подходящо място далеч от бара и любопитните погледи. Видя една свободна маса и се запъти към нея. Джоуи го последва. Седнаха и Залцман разгъна листа.
— И така, какво е това?
— Първата страница — отговори Джоуи.
— Виждам. Къде е останалото?
— Вън.
Беше му дал първата страница на роман, под чието заглавие беше написано името Гейбъл Купър.
— Погледни от другата страна — каза Джоуи.
Залцман обърна листа. Беше бланка:
Имената на съдружниците бяха изписани долу, в лявото поле, с малки букви.
— Е? — подкани Залцман.
— Каквото ти казах. Твоят човек не е написал книгата.
Иначе нямаше да е на гърба на тези бланки.
— Всеки може да го е написал. Една страница. Това не значи нищо. Защо не донесе целия?
Преди Джоуи да успее да отговори, се появи сервитьорката.
— Да ви донеса ли нещо за пиене?
