моментален. Ако Чарли беше куче, козината на врата му щеше да настръхне.
— Ако е за някое от моите дела, направо го забравете. Говоря само с началниците ви — заяви Чарли.
Лутър повдигна вежди въпросително.
— С прокуратурата — обясни важно Чарли и погледна към вратата. Време беше Лутър да си ходи.
— О, не. Става дума за едно от моите. — Беше ред на Чарли да го погледне учудено. — Търся жена ви — каза Лутър.
— Не съм женен — отсече Чарли и се зае отново с писане, поглеждайки многозначително часовника си. Явно работата му не търпеше отлагане. Удари няколко грешни букви и трябваше да ги зачука.
— Защо не си вземете компютър? — попита Лутър.
— Да, как не. И да загубя шест месеца да се уча на него.
— Секретарката ви трябва да върши тия неща — усмихна се презрително Лутър.
— Какво искате?
— Казах ви вече, търся мисис Чандлис. Абигейл Чандлис.
— Бившата ми жена — оповести Чарли. — Както сам разбирате, вече не живеем заедно. Потърсете я в къщата й.
— Опитах. Няма никой.
За първи път Чарли спря да чука по машината, завъртя се на стола и се взря изненадано в ченгето. В очите му имаше искрена почуда.
— Интересувате ли се?
— От кое?
— От къщата на жена ви.
— Не. Защо питате?
— Защото се продава.
Чарли се замисли за миг. Доколкото можеше да вярва на способността си да чете езика на тялото, Лутър се убеди, че адвокатът чува новината за първи път. Чарли удари с пръст един клавиш.
— Защо я търсите?
— Във връзка с едно следствие — заяви Лутър. — Обичайна проверка.
— Направила ли е нещо нередно?
— Не, доколкото знаем. — Неизреченият въпрос увисна във въздуха. Чарли не захапа въдицата. — Просто бихме искали да поговорим с нея — продължи Лутър.
— Обадихте ли се във фирмата й?
— Напуснала е миналата седмица — кимна полицаят.
Последваха няколко удара по грешни клавиши. Нямаше нужда да се пита дали Чарли знае нещо по въпроса.
— Чудех се, дали не знаете къде би могла да бъде?
— Не, не знам.
— Кога за последно разговаряхте с нея?
— Не помня. Не сме толкова близки — каза Чарли.
— Така ли? Аз пък останах с впечатлението, че поддържа те връзка.
— И откъде това впечатление?
— Ами от факта, че преди десет дни сте получили от нея шест хиляди долара — усмихна се Лутър.
Чарли не отговори, но спря да пише насред думата и се взря възмутено в Лутър. Явно беше сърдит на полицията, че се меси във финансовите му дела.
— Имате ли нещо против да ми кажете защо ви е дала парите?
— Защо трябва да ви казвам? Вие май вече знаете всичко.
— Прав ли съм, като си мисля, че става дума за личен дълг? — запита Лутър.
— Вече не — отвърна Чарли.
— Уверявам ви, че…
— Можете да си заврете уверенията… знаете къде — избухна Чарли.
— Би било интересно да се опита, но това упражнение едва ли би ги направило по-приемливи за вас — заключи спокойно Лутър. Помисли си, че Чарли се държи като клиентите си. Може би беше заразно. — От колко време сте разведени? — попита той.
— Архивите се пазят в съда. Защо не идете да проверите?
Имаше вероятност Тереза Дженрико да е убита по погрешка. Истинската мишена бе Аби Чандлис. В такъв случай беше ясно защо се криеше. А може би вече се бяха докопали до нея.
— Разбрахте ли за приятелката й мисис Дженрико? — попита полицаят.
— Да, чух. Каква трагедия — кимна Чарли.
— Откъде разбрахте?
— От вестниците — заяви Чарли. — Мога да чета. — Той зачака следващия въпрос — какво правихте оная вечер, — но подобен не последва. Лутър не обичаше директните атаки.
— Трябва да признаете, че това е доста необичаен начин за плащане на дълг.
— Какво имате предвид?
— Имам предвид превеждането на сумата направо в сметката на кредитната ви карта.
— Тя искаше така. Било й по-удобно.
— Разбирам. Сигурен съм, че на компанията, издаваща кредитните карти, й е било по-удобно — усмихна се отново Лутър. Той знаеше, че Чарли е надвишил лимита си. Само плащането на жена му бе спасило кредитната му карта.
— Това какво ви влиза в работата?
— Въобще не ми влиза. Просто се чудя защо ви е платила такава голяма сума, а после е изчезнала, без да каже на никого къде отива.
— Питайте я нея защо.
— Щях да го направя, ако можех да я намеря.
— Не мога да ви помогна. А сега ще ме извините, но имам работа.
— Знаете ли откъде е взела парите? За да ви плати, имам предвид?
— Не.
— Това са много пари. Тя не е богата.
Явно Чарли не беше единственият, чието финансово състояние бе разглеждано под лупа.
— За какво й бяхте дали пари назаем? — продължи разпита си Лутър.
— Това е личен въпрос. Ако искате да научите нещо повече, донесете ми призовка. Освен това не ми харесва, че си навирате носа в моите работи.
— Уверявам ви, че не си навираме носа където не трябва.
Просто се обадихме в банката и казахме, че разследваме убийство.
Очите на Чарли заблестяха от яд.
— Те бяха много любезни.
— Прекрасно! — Сега всички касиерки в банката щяха да гледат Чарли така, сякаш беше сериен убиец.
— Бяхме много дискретни — продължи мазно Лутър.
— Не се и съмнявам. Сега само вие и още неколкостотин тъпанари от полицията ще знаят кредитния ми рейтинг.
— Досега не съм разглеждал колегите си в тази светлина — сви устни Лутър. — Но ще им кажа при първа възможност. — Той се отправи към вратата.
— Направете го.
— Цялата тази враждебност е продиктувана, предполагам, от работата ви — обърна се от вратата Лутър.
— Не бях забелязал.
— Това е проблемът със стреса на работното място — заключи мъдро Лутър. — Обзема те неусетно и те убива, без въобще да забележиш.
